Дългият път към дома

Четиресет и първа глава

Погребението на Питър Мороу се състоя в Трите бора. Близки и приятели се събраха в църквата „Свети Тома“ и пяха, хлипаха, скърбяха и си спомняха най-хубавите моменти с покойния.

Клара се опита да произнесе слово, но не успя. Думите й заседнаха като буца в гърлото. Мирна помогна с речта, докато държеше за ръка застаналата до нея художничка.

После попяха още малко. Накрая разнесоха праха на Питър из селото, като поръсиха от него тук-там. Малко в реката, малко до бистрото, малко под трите огромни бора.

Останалото разпръснаха в градината на Клара и Питър. За да може Питър да разцъфва всяка пролет в розите, лилиите и лавандулата. И в чворестия стар люляков храст.

Марсел Шартран дойде на погребението. Стоеше най-отзад и си тръгна преди началото на почерпката.

— Пътят към дома е дълъг — отговори, когато Гамаш го запита защо толкова бърза да си ходи.

— А може би не е — рече Арман. До него стояха Жан Ги и Хенри, а Рен-Мари и Ани бяха в другия край на залата, при Клара. — Елате пак след година и нещо — предложи Гамаш. — Ще се радваме да ви видим.

Шартран поклати глава.

— Не ми се вярва. Нося лоши спомени.

— Клара никога няма да забрави — съгласи се Гамаш. — Това е сигурно. Но изгубената любов се лекува с още повече любов.

При тези думи сведе поглед към Хенри.

Шартран почеса ушите на немската овчарка и се поусмихна.

— Романтик сте, мосю.

— Не, реалист съм. Клара Мороу няма да прекара остатъка от живота си застинала в онази ужасяваща случка.

След като Марсел си тръгна, Арман отиде при Рут, която държеше Роза и гледаше към купата с пунша.

— Не смея да си налея — каза възрастната поетеса. — Може да е безалкохолен.

— Noli timere — отвърна Гамаш и когато старицата се усмихна, добави: — Знаехте ли?

— За професор Маси? Не. Ако знаех, нямаше да си мълча.

— Но се страхувахте от него — рече Гамаш. — Видели сте в него нещо, което ви е уплашило. Затова сте се държали толкова мило. Жан Ги се досети. Всички останали си мислехме, че се отнасяте добре с професора, защото го харесвате, но Жан Ги предположи, че го мразите.

— Не съм го мразила — заяви Рут. — Как може да се доверяваш на мнението на трезвен човек?

— И все пак Жан Ги беше прав, нали? Може да не сте го мразили, но се е прокраднал някакъв страх. Иначе защо бихте казали noli timerei? „Не бой се“.

— Онова бяло платно на статива му беше едно от най-тъжните неща, които съм виждала — рече поетесата. — Художник, който е изгубил посоката. Това е празнота, която се задълбочава. Яде те отвътре. Ето например Бовоар — с ръката, в която държеше патицата, Рут посочи към другия край на помещението, където Жан Ги и Ани разговаряха с Мирна, — той е тъп като галош. Ти? — изгледа Гамаш с пронизващ и преценяващ поглед. — Ти си глупак. Онези двамата? — обърна се към Оливие и Габри, които подреждаха храна върху дългата маса. — Пълни смешници.

Поетесата отново се извърна с лице към Гамаш.

— Но всички вие сте нещо. Професор Маси беше нищо. Празен. Като платното. Това ме ужасяваше. — Рут замълча за миг и си спомни. — Какво стана с онази картина? Единствената творба на професор Норман, която оцеля?

— Онази, която висеше в дъното на ателието на Маси? Хубавата картина?

— Великата — каза Рут. — Беше истинска поезия.

— Не успяха да почистят азбеста от нея и я унищожиха.

Рут сведе глава, сетне отново я вдигна. Брадичката й беше вирната, а погледът — твърд. Кимна отсечено и с накуцване се отправи към Клара.

Noli timere — помисли си Гамаш, докато гледаше двете жени. И Роза.

На следващата сутрин Арман изкачи хълма до пейката над селото. Оливие и Габри му помахаха от бистрото. Той им отвърна със същия поздрав.

Загледа се към боровете, които се полюшваха от лекия ветрец, и вдъхна землистия мирис на гората, аромата на розите, на лилиите и на силното кафе в чашата до него.

Отметна глава и почувства топлите слънчеви лъчи върху лицето си.

Хенри спеше в краката му с изплезен език, стиснал топката в челюстите си.

Немската овчарка лекичко похъркваше.

Арман бе отпуснал ръце в скута си, а в тях държеше затворената книжка.

Клара дойде при него на пейката. Седяха мълчаливо един до друг. После Клара се отпусна назад и тялото й се опря на думите, които някой наскоро бе издълбал в дървената облегалка. Над Изненадан от радост.

Храбър мъж в храбра страна.

Клара отправи поглед към планините и към света отвъд тях. След това очите й както винаги намериха пътя обратно към спокойното селце, сгушено в долината.

На пейката до нея Арман отвори „Балсам в Галаад“ на страницата, отбелязана е разделителя, пое си дълбоко дъх и зачете нататък.

Клара държеше в ръка писмото. От Питър. Най-сетне бе пристигнало в Трите бора.

Тя отвори плика.