Дългият път към дома

Пета глава

Следващата сутрин осъмна ясна и топла.

Рен-Мари отвори входната врата, излезе на верандата и едва не настъпи нощната пеперуда. Паднала бе по гръб точно под лампата, с разперени като в екстаз криле.

Арман, Рен-Мари и Хенри тръгнаха на разходка нагоре по хълма — минаха покрай малката църква, покрай старата мелница и покрай СПА хотела в някогашното имение „Хадли“. Вървяха през тунела от дървета. Виждаха отпечатъците от стъпките, които бяха оставили през вчерашния и завчерашния ден.

Докато в един момент следите спряха. Но те продължиха да вървят. Още стотина метра. Винаги стигаха малко по-далече. Докато усетеха, че са вървели достатъчно и вече е време да се връщат.

Спряха пред пейката и седнаха на нея.

— Прилича на компас, нали? — отбеляза Рен-Мари.

Арман подхвърли топката към нетърпеливия и неуморен Хенри и се замисли върху думите на жена си.

— Имаш право — усмихна се. — Не бях забелязал досега.

Село Трите бора бе построено около селския площад. Къщите бяха подредени в кръг, а от него излизаха четири главни улици като посоки на компас. Гамаш се зачуди дали наистина тези улици бяха ориентирани точно на север, юг, изток и запад.

Дали Трите бора беше компас? Пътепоказател за хората, които бяха изгубили посоката в живота си?

— Би ли ми разказал за Клара? — попита Рен-Мари.

— Де да можех, mon coeur.

Гамаш изглеждаше нещастен. Разказваше на съпругата си почти всичко. Докато работеше в полицията, й бе говорил за доказателствата, за заподозрените, за своите подозрения. Разказваше й, защото й имаше доверие и искаше да я приобщи към своя живот. Обсъждаха убийствата, които той разследваше, а също и книгите и старите документи, върху които тя работеше в националния архив.

Но имаше неща, които Гамаш пазеше в тайна. Не ги споделяше с никого. Знаеше, че Рен-Мари също има своите тайни. Доверени й от други хора.

— Сподели с Жан Ги.

Не беше обвинение, а просто въпрос.

— Допуснах грешка. Когато отидохме у Клара, за да го обсъдим, тя пределно ясно ми даде да разбера, че не съм постъпил правилно.

Арман леко се намръщи и Рен-Мари предположи, че Клара наистина е била пределно ясна.

— И все пак тя е помолила за помощта ти.

Гласът й бе спокоен, но сърцето й блъскаше в гърдите. Рен-Мари знаеше, че Клара не би поискала от Арман помощ, за да заложи капан за мишки, да подкастри плета или да поправи покрива. И сама можеше да свърши тези неща.

Ако Клара се бе обърнала към него, значи имаше нужда от нещо, което само той можеше да й даде.

— Помислих си, че иска да й помогна — усмихна се Гамаш и поклати глава. — Май човек бързо губи нюха си, когато не го използва. Не съм забелязал някои сигнали.

— Не си изгубил нюха си, просто си позволяваш да се отпуснеш — възрази Рен-Мари.

Вгледа се в будните очи на съпруга си и се увери, че въпреки казаното от него почти нищо не му убягваше. И ако бе предположил, че Клара иска помощ, сигурно наистина бе така. Рен-Мари отново се запита защо Клара бе потърсила съдействие и защо след това бе размислила.

— Щеше ли да й помогнеш? — попита.

Гамаш отвори уста, сетне я затвори. Знаеше какъв бе правилният отговор. И знаеше каква бе истината. Не бе убеден, че двете съвпадаха.

— Нима можех да й откажа? — Осъзна колко нелюбезно прозвучаха думите му и добави: — Е, така или иначе, вече е въпрос само на спекулации. Не иска нищо от мен.

— Може би просто се е нуждаела от някой, който да я изслуша — предположи Рен-Мари. Постави длан на коляното на съпруга си, а сетне се изправи. — Не от тялото и душата ти, топ vieux. А само от слушател.

Наведе се и го целуна.

— Ще се видим по-късно.

Арман изпрати с поглед Рен-Мари и Хенри, които се отдалечиха надолу по хълма. После извади книгата от джоба си, сложи полукръглите си очила за четене и отгърна на страницата, където бе поставен книгоразделителят. Поколеба се, върна се в самото начало и започна наново.

— Не си стигнал много далеч.

Гамаш затвори книгата и погледна над ръба на очилата си. Пред него стоеше Клара с две чаши cafe au lait в ръце. И пликче с кроасани.

— Мирен договор — поясни художничката.

— Като на Парижката конференция — рече Гамаш и пое поднесения дар. — Ако ще делим, за мен са книжарницата на Мирна и бистрото.

— Което значи, че за мен остават пекарната и смесеният магазин? — Клара се замисли. — Това ми мирише на война.

Гамаш се усмихна.

— Съжалявам за снощи — рече Клара и седна на пейката. — Не трябваше да казвам всички онези неща. Беше много мило от твоя страна да предложиш помощта си.

Не, много самонадеяно. По-добре от всеки знам, че можеш да се справяш и сама. Беше права. Май прекалено съм свикнал да се сблъсквам с проблеми, които трябва да бъдат разрешени, и по подразбиране предполагам, че хората искат това от мен.

— Сигурно е трудно да си оракул.

— Представа си нямаш — разсмя се Гамаш и му стана по-леко. Може пък Клара наистина просто да си е търсела слушател. Може би нямаше да очаква нищо повече от него.

Двамата ядяха кроасаните и по земята в краката им се ръсеха хрупкави люспички.

— Какво четеш? — попита художничката. За пръв път задаваше толкова директни въпроси.

Огромната длан на Гамаш покриваше корицата на книгата и я държеше плътно затворена, сякаш не искаше да позволи на историята да излети от страниците.

И тогава едрият мъж вдигна ръката си, но когато Клара посегна към книгата, Гамаш я отдръпна. Не надалеч, а едва забележимо. Но все пак достатъчно.

— „Балсам в Галаад“ — прочете тя заглавието и се разрови в паметта си. — Има една книга, която се казва „Галаад“. Четох я преди няколко години. Автор е Мерилин Робинсън. Спечелила е наградата „Пулицър“ за нея.

— Не е тази — увери я Гамаш, а и Клара сама виждаше. Томчето, което приятелят й държеше в ръка и което тъкмо прибираше в джоба си, беше тънко и старо. Захабено. Четено и препрочитано.

— От книжарницата на Мирна ли е? — поинтересува се Клара.

— Non. — Гамаш я погледна внимателно. — Искаш ли да поговорим за Питър?

— Не.

„Парижката мирна конференция“ бе стигнала до задънена улица. Арман отпи от кафето си. Утринната мъгла почти се бе вдигнала и докъдето му стигаше погледът, пред него се зеленееше гората. Това бяха древни дървета, които дървопреработвателната индустрия все още не бе открила и отсякла.

— Никога не дочиташ книгата — отбеляза Клара. — Тежка ли е за четене?

— За мен да.

Художничката помълча за кратко, сетне продума:

— Когато Питър замина, бях сигурна, че ще се върне. Все пак именно аз настоявах да се разделим. Той не искаше да си върви. — Клара сведе глава и впери очи в ръцете си. Колкото и да търкаше, боите така и не излизаха от кожичките около ноктите й. Сякаш цветовете бяха част от нея. Споени бяха с кожата й. — А сега пък не иска да се прибере.

— Ти искаш ли да се върне?

— Не знам. Мисля, че няма да знам, докато не го видя. — Отмести поглед към книгата, която едва се показваше от джоба на приятеля й. — Защо ти е толкова трудно да я прочетеш? Виждам, че е на английски, но доколкото знам, можеш да четеш еднакво добре и на английски, и на френски.

— C'est vrai . Разбирам думите, но се боря с чувствата, които събужда в мен. Местата, на които ме отвежда. Струва ми се, че трябва да стъпвам много внимателно.

Клара впери поглед в очите на Гамаш и попита:

— Добре ли си?

Той й се усмихна.

— А ти?

Художничката прокара едрите си ръце през косата си и по кичурите й полепнаха люспички от кроасана.

— Може ли да я погледна?

Гамаш се поколеба, после измъкна книжката от джоба си и я подаде на Клара, като я наблюдаваше внимателно. Цялото му тяло се напрегна, сякаш й бе връчил зареден пистолет.

Тънкото томче бе с твърда подвързия и износена корица. Клара го обърна и прочете написаното на гърба:

— Има балсам във Галаад, / що рани може да цери…

— И сила има на Небето /греховната душа да опрости — довърши стиха Гамаш. — Това е от един стар спиричуъл.

Клара се взираше в задната корица.

— Вярваш ли в това, Арман?

— Да. — Мъжът взе книгата от ръцете й и я стисна толкова силно, че тя почти очакваше от нея да се посипят думи.

— Тогава кое те затруднява толкова?

Когато не получи отговор, разбра какъв бе отговорът.

Проблемът не беше в римите, а в раните. Стари рани. И може би греховна душа.

— Къде е Питър? — попита Клара. — Какво се е случило с него?

— Нямам представа.

— Но ти го познаваш. Мислиш ли, че е от хората, които могат просто да изчезнат?

Гамаш знаеше отговора още от деня, в който Клара бе споделила проблема си с него.

— Не.

— Тогава какво е станало? — настояваше художничката умолително и се вглеждаше в лицето на своя събеседник. — Как мислиш?

Какво можеше да каже? Какво трябваше да каже? Че Питър Мороу щеше да се е прибрал у дома, ако имаше възможност? Че въпреки недостатъците си Питър държеше на думата си и ако по някаква причина бе възпрепятстван да дойде лично, щеше да се обади, да изпрати имейл или да напише писмо.

Но нищо не бе пристигнало от негова страна. Ни вест, ни кост.

— Трябва да разбера, Арман.

Гамаш отклони поглед и го зарея към гората, която се простираше до безкрая. Дошъл бе тук, за да се излекува и може би да се скрие. Най-вече да си почине.

Да работи в градината, да се разхожда и да чете. Да прекарва времето си в компанията на Рен-Мари и техните приятели. Да се радва на гостуванията на Ани и Жан Ги през уикендите. Единственият проблем, който искаше да разрешава, бе как да свърже градинския маркуч. Единствената главоблъсканица — дали на вечеря в бистрото да си поръча сьомга върху кедрова дъска, или макарони с бри и босилек.

— Искаш ли да ти помогна? — попита най-сетне Арман, но не посмя да я погледне, за да не позволи изражението му да издаде какво предлага.

Взираше се в сянката на Клара на земята. Силуетът кимна.

Вдигна очи към приятелката си и кимна в отговор.

— Ще го намерим.

Гласът му вдъхваше спокойствие и увереност.

Клара знаеше, че чува същия глас и вижда същото изражение, което много други хора преди нея бяха виждали на лицето на едрия и спокоен мъж, застанал срещу тях. Той слагаше в ръцете им онова, от което най-много се бояха. И ги уверяваше, че ще открие чудовището, извършило ужасното деяние.

— Няма как да си сигурен. Съжалявам, Арман. Не искам да излиза, че съм неблагодарна, но не можеш да знаеш.

— C’est vrai — съгласи се Гамаш. — Но ще направя всичко по силите си. Това как ти звучи?

Не попита дали е готова да получи отговор на въпроса си. Знаеше, че Клара иска Питър, но иска и спокойствие. Нямаше как да бъде по-подготвена.

— Значи нямаш нищо против? — поиска да се увери художничката.

— Съвсем не.

Погледна го изпитателно и заключи:

— Според мен лъжеш. — Докосна едрата му ръка. — За което съм ти благодарна. — Изправи се и той също стана от пейката. — Храбър човек в храбра страна.

Гамаш не знаеше какво да каже след тези думи.

— Молитва от другия „Галаад“ — обясни Клара. — Умиращ баща я изрича за малкия си син. — Замисли се за миг, а когато си спомни, зарецитира: — „Ще се моля да пораснеш храбър мъж в храбра страна. Ще се моля да откриеш как да бъдеш полезен.“

Клара се усмихна.

— Надявам се, че ще бъда полезен — рече Гамаш.

— Вече си.

— На кого мога да кажа за това?

— Вече можеш да разкажеш на всички — отвърна Клара. — Какво трябва да направим като за начало?

— За начало? Нека помисля. Сигурно има много неща, които можем да разберем, без дори да напускаме дома си. — Надяваше се, че тонът му не издава облекчението, което изпитваше. Наблюдаваше внимателно събеседничката си. — Можеш да прекратиш търсенето по всяко време.

— Merci, Арман. Но за да продължа живота си, имам нужда да разбера защо не се е върнал. Не очаквам отговорът да ми хареса — увери го. С тези думи се обърна и тръгна надолу по хълма.

Гамаш отново седна на пейката и се замисли за молитвата на един умиращ баща за малкия му син. Дали неговият собствен баща бе мислил за него по време на катастрофата? В момента, когато бе разбрал, че умира? Дали в молитвите му е бил малкият му син, който си седеше у дома и чакаше да види фаровете на един автомобил, който никога нямаше да пристигне?

Дали момчето все още чакаше?

Арман Гамаш не искаше да му се налага да е храбър. Никога повече. Сега просто искаше да намери покой.

Но също като Клара и той разбираше, че едното е невъзможно без другото.