Дългият път към дома

Осма глава

Жан Ги Бовоар проби дупчица в един от пелмените и капна сос „Тамари“ вътре. С помощта на лъжичка поднесе пелмена към устата си и го лапна целия.

— Ммм!

Гамаш се радваше, че Жан Ги се храни с такъв голям апетит. Самият той с пръчиците си взе скарида и пелмен с кориандър и ги изяде.

Бовоар също наблюдаваше и забеляза, че ръката на бившия му шеф не трепери. Почти никак. Вече не.

В долнопробното ресторантче в китайския квартал се тълпяха клиенти.

— Див шум! — над вика Жан Ги глъчката на обедната навалица.

Гамаш се разсмя.

Бовоар избърса брадичката си с тънка хартиена салфетка и погледна към бележника, който лежеше разтворен до купичката с храна върху ламинирания плот на масата.

— Така. Ето какво имаме — започна. — Направих бърза проверка на кредитните и дебитните карти на Питър. След като е тръгнал от Трите бора, е отседнал в хотел в Монреал за около седмица. Наел е апартамент в „Кристал“.

— Апартамент? — учуди се Гамаш.

— Не най-големият обаче.

— Значи все пак е сложил в куфара власеница — отбеляза Гамаш.

— Ами да. Ако кашмирът може да мине за власеница.

Арман се усмихна. Според стандартите на семейство Мороу елегантният хотел „Кристал“ вероятно беше нещо като обор. Нищо общо с „Риц“.

— После? — попита Гамаш.

— Полет на „Еър Канада“ за Париж. Географски синдром? — предположи Бовоар.

Бившият му началник се замисли, сетне отвърна:

— Възможно е.

Следователите знаеха, че хората, които са склонни често да сменят местоположението си, бягат от нещастието. От самотата. От провала. Бягат, защото си мислят, че проблемът им е свързан с мястото, където се намират. Мислят си, че могат да започнат начисто някъде другаде.

Но това рядко помагаше. Проблемите не бяха географски.

— Къде е отседнал в Париж?

— В хотел „Ориан“. Петнайсети арондисман.

— Vraiment? — изненада се Гамаш. Познаваше Париж добре. Синът му Даниел заедно с неговата съпруга Розлин и двете внучки на Гамаш живееха във френската столица, в шести арондисман. Апартаментът им бе с размерите на кибритена кутийка.

— Не го очаквахте ли, patron? — попита Жан Ги, който на вечери с приятели се преструваше, че познава Париж, но всъщност не бе така. Освен това се правеше, че не знае нищо за източната част на Монреал, но и това не беше вярно.

Покрай Гамаш обаче отдавна бе спрял да се преструва.

— Е, петнайсети не е лош — рече Гамаш след кратко размишление. — Жилищен квартал. Семеен.

— Не може да мине за бохемски.

— Не — съгласи се Гамаш. — За колко време е останал там?

Бовоар провери записките си и отвърна:

— В хотела? Няколко дни. След това е наел обзаведен апартамент за четири месеца. Тръгнал си е малко преди да изтече договорът му за наем.

— По-нататък?

— С кредитната му карта е купен еднопосочен билет за влака стрела с дестинация Флоренция. След около две седмици е продължил към Венеция — каза Бовоар. — Големи разстояния е изминал.

Така е, мислеше си Гамаш. Хрътките бяха по петите на Литър Мороу. В това бягство през цяла Европа се долавяше отчаяние. Не изглеждаше да има план.

И все пак не можеше да е просто съвпадение фактът, че Литър бе пътувал до градове, известни с това, че са вдъхновявали безброй художници.

— До момента имам само извлеченията от кредитните карти и банковата му сметка — продължи Бовоар. — Знаем, че от Венеция е отлетял за Шотландия…

— Шотландия?

Жан Ги сви рамене и потвърди:

— Шотландия. После се е върнал в Канада. Торонто.

— Там ли е сега?

— Не. Познайте накъде е тръгнал след Торонто.

Гамаш изгледа строго по-младия мъж. След посещението у майката и втория баща на Питър никак не му беше до игри на гатанки.

— Град Квебек.

— Кога? — попита Гамаш.

— През април.

Пресметна бързо наум. Преди четири месеца. Гамаш остави чашата зелен чай на масата и се загледа в Бовоар.

— В Квебек е изтеглил три хиляди долара от банковата си сметка.

Жан Ги вдигна очи от бележника си и бавно го затвори.

— А после — нищо. Изчезнал е.

Клара и Мирна седяха в дневната на семейство Гамаш. В камината гореше огън, а домакинът наливаше питиета. Студен атмосферен фронт бе донесъл със себе си ниски температури и лек дъждец.

Огънят не бе наистина необходим. По-скоро създаваше уют, отколкото топлеше.

Ани се бе уговорила с приятелката си Доминик да вечерят в бистрото и бе оставила родителите и съпруга си да се видят с Клара.

— Заповядайте! — Гамаш подаде на двете гостенки чаши със скоч.

— Мисля, че направо трябва да ни оставиш бутилката — отбеляза художничката.

Изглеждаше като уплашена пътничка в самолет, която се е втренчила в стюардесите по време на излитането и се опитва да разгадае израженията им.

„Има ли някаква опасност? Падаме ли? Каква е тази миризма?“

Гамаш седна до Рен-Мари, а Бовоар придърпа стола с висока облегалка, който обикновено стоеше в ъгъла. С това малкият им кръг бе затворен.

— Ето какво открихме — започна Гамаш. — Засега не е много, освен това от толкова оскъдна информация не могат да се правят изводи.

На Клара не й хареса как звучаха тези думи. Усети опит за успокояване и утешаване. Значи имаше нужда от утеха. А това на свой ред означаваше, че нещо не е наред.

Означаваше, че причината за миризмата бе дим, а за шума — повреден двигател.

Арман и Жан Ги разказаха как бе минал денят за всеки от двамата. Когато чу за посещението при майката на Питър, Клара вдиша дълбоко, много дълбоко.

Мирна седеше срещу приятелката си и попиваше информацията, в случай че Клара пропуснеше някой жизненоважен факт.

— След като Питър е тръгнал оттук, първо е отишъл в Монреал за няколко дни, а после — в Париж — разказваше Жан Ги. След това е продължил към Флоренция, а оттам — Венеция.

Клара кимаше, за да покаже, че слуша внимателно. Дотук добре.

— От Венеция Питър е отлетял за Шотландия — рече Бовоар.

Художничката спря да кима.

— Шотландия?

— Защо му е на Питър да ходи в Шотландия? — попита Мирна.

— Надявахме се да разберем от теб — обърна се Гамаш към Клара.

— Шотландия — повтори си тя тихо, докато се взираше в огъня. Сетне поклати глава. — Къде по-точно в Шотландия?

— Най-лесно е да ти покажа на картата. — Гамаш се надигна от дивана и след минута се върна с атлас в ръка. Разтвори го върху масичката за кафе и отгърна на съответната страница.

— Кацнал е в Глазгоу.

Арман посочи.

Всички се наведоха над картата.

— Оттам Питър се е качил на автобус. — Пръстът му се плъзна на юг от Глазгоу. Още по на юг. По продължението на лъкатушещ път. Покрай градове с имена като Белсхил, Лесмахейгоу, Мофат.

После спря.

Клара още повече се надвеси над картата.

— Дъмфрийс? — попита.

Сбърчи вежди, сякаш се опитваше или да разчете името, или да разгадае значението му, или и двете. Накрая се отпусна назад в стола и погледна към Гамаш, който я наблюдаваше.

— Сигурни ли сте? — попита Клара.

— Напълно — потвърди Бовоар.

Настъпи мълчание.

— Възможно ли е да не е бил Питър? Ами ако някой е откраднал кредитната му карта? — предположи художничката. — И паспорта?

Потърси очите на Арман. Не бягаше от мисълта, на която навеждаха тези въпроси. Никой жив човек не би пропуснал да съобщи на властите, ако е изгубил документите си или някой му ги е откраднал. Ако документите бяха отнети, то собственикът им вероятно бе мъртъв.

— Възможно е — призна Гамаш, — но вероятността е прекалено малка. Крадецът трябва да знае ПИН кодовете му и да изглежда точно като него. Граничните власти и митничарите в наши дни сверяват снимките много внимателно.

— И все пак има ли такава вероятност? — попита Клара.

— Минимална. Наши служители я проверяват — призна Бовоар. — Продължаваме да работим по най-вероятната версия, тоест че самият Питър е пътувал до тези места.

— Но как би могъл Питър да зареже Венеция заради Дъмфрийс? — обади се Мирна.

— Съгласен съм — кимна Гамаш, — странно е. Освен ако не е имал особен интерес към Шотландия.

— Никога не е споменавал такова нещо — рече Клара. — Макар че всъщност харесва шотландско уиски.

Мирна се усмихна.

— Може пък да е съвсем просто: Париж заради хубавото вино, Флоренция заради „Кампари“, Венеция заради…

Запъна се.

— Коктейла „Белини“ — помогна й Рен-Мари. — Пили сме го в „Харис Бар“, където е бил създаден. Спомняш ли си, Арман?

— Седяхме на бара откъм кея и гледахме преминаващите корабчета — спомни си съпругът й. — Името на коктейла идва от цвета на една мантия, изобразена на картина на Белини. Розов.

— Розов? — беззвучно рече Жан Ги на Гамаш.

— Да не искаш да кажеш, че Питър обикаля Европа заради алкохола? — попита Клара. — Гранд тур а ла Рут Зардо?

— Не гледай към мен — оправда се Гамаш. — Не аз измислих тази теория.

— Тогава каква е твоята теория? — попита художничката.

Усмивката му помръкна и бившият детектив въздъхна дълбоко.

— Нямам такава. Твърде рано е. Но в едно съм сигурен, Клара. Колкото и странно да изглежда, Питър е пътувал до тези места поради някаква причина. Само трябва да разберем каква е била тя.

Клара отново се наведе напред и се вторачи в точката на картата.

— Още ли е там?

Бовоар поклати глава.

— Заминал е за Торонто…

— Торонто? — прекъсна го Клара. — Защо не започнахте с това? — Но когато видя израженията им, млъкна. — Какво има?

— Не е останал там — рече Гамаш. — Питър е отлетял от Торонто за град Квебек през април.

— Още по-хубаво — възкликна Клара. — Значи е на път към дома.

— Град Квебек — повтори Гамаш. — Не Монреал. Ако беше тръгнал насам, щеше да мине през Монреал, поп?

Клара го изгледа ядосано. Точно сега го мразеше, задето дори за миг не я бе оставил да се самозаблуждава.

— Може пък да е искал да разгледа Квебек. — Изстрелваше думите прибързано и настоятелно. — Може да е искал да рисува града, докато чака. — Запъна се за момент. — Докато чака — повтори — да се прибере у дома.

Но Питър не се бе прибрал.

— Изтеглил е три хиляди долара от банковата си сметка — впусна се отново в разказа Жан Ги. Но спря и погледна Гамаш.

— Това е последното, което знаем за него — уточни Арман. — Станало е през април.

Клара застина. Мирна отпусна едрата си длан върху ръката на приятелката си. Ледена ръка.

— Може би още е там — промълви Клара.

— Oui — съгласи се Гамаш. — Безспорно.

— Къде е отседнал?

Не знаем. Но още сме в началото. Права си, възможно е все още да е в град Квебек, а може и да е изтеглил парите и да е отишъл другаде. Изабел Лакост използва ресурсите на Sûreté, за да го намерим. Жан Ги търси. Аз търся. Но сигурно ще отнеме известно време.

Рен-Мари хвърли цепеница в камината и към комина се пръснаха жар и искри. После мадам Гамаш отиде в кухнята.

Разнесе се аромат на сьомга с лек дъх на естрагон и лимон.

Клара се изправи и заяви:

— Тръгвам за град Квебек.

— И какво ще правиш там? — попита Мирна и също стана. — Разбирам, че искаш да направиш нещо, но това няма да свърши работа.

— Откъде знаеш? — настоя Клара.

Гамаш се изправи.

— Има какво да направиш. Не съм сигурен дали ще излезе нещо от него, но може пък да има полза.

— Какво? — попита Клара.

— Питър има роднини в Торонто…

— По-големият му брат Томас — потвърди художничката. — И сестра му Мариана.

— Смятах да им звънна утре и да попитам дали им се е обаждал, дали случайно не е гостувал на някой от тях двамата.

— Искаш ли аз да се обадя?

Гамаш се поколеба.

— Всъщност исках да ти предложа да отидеш лично.

— Защо? — попита Мирна. — Не може ли просто да позвъни по телефона? Нали и ти мислеше така да направиш?

— Вярно е, но срещата очи в очи винаги е много по-добър вариант. Още повече, ако човек познава лично хората, е които ще се среща. — Арман се обърна към Клара. — Мисля, че ще разбереш, ако те излъжат.

— Ще разбера.

— Има ли някакво значение? — попита Мирна. Всички бяха станали, за да отидат в кухнята при Рен-Мари. — Нали вече не е там?

Но е прекарал в града няколко месеца — припомни Гамаш. — Може да е разказал на брат си или сестра си къде мисли да отиде след това и защо. Може да е споделил с някой от тях какво е правил в Дъмфрийс.

Гамаш замълча и погледна Клара.

— Нямаме никакви следи в град Квебек, но в Торонто се намират. Може да няма смисъл да се ходи дотам. Но може и да има.

— Заминавам — заяви Клара. — Разбира се, че ще замина. Още утре сутрин.

Изглежда, изпитваше облекчение, че най-сетне й се дава възможност да направи нещо, вместо само да седи и да се тревожи.

— Значи и аз идвам с теб — обади се Мирна.

— Ами книжарницата? — попита Клара.

— Струва ми се, че пълчищата клиенти, които отчаяно си търсят книги втора ръка, ще издържат два-три дни — рече Мирна, докато подреждаше вилици и ножове на масата. — Може да помоля Рут да наглежда магазина. И бездруго постоянно дреме на креслото край прозореца.

— Рут ли била това? — изненада се Рен-Мари. — А аз си мислех, че е манекен.

Клара седна, но в продължение на цялата вечеря побутваше сьомгата в чинията си. Докато останалите разговаряха, художничката слушаше барабаненето на дъждовните капки по прозореца.

Нямаше търпение да тръгне.