Дългият път към дома

Двайсет и втора глава

— И сега какво? — попита Жан Ги.

Отвътре му бе дошло да се обърне към Гамаш, но бившият му началник бе пренасочил въпроса към Клара.

Обиколили бяха всички места за настаняване в Бе Сен Пол. Всички пансиони. Всички хотели — от най-изпадналите до най-луксозните.

Нито следа от Питър.

Нещата още повече се влошаваха поради факта че Бе Сен Пол се намираше в разгара на летния туристически сезон, и скоро стана ясно, че освен проблема с издирването на Питър ще срещнат затруднения и при намирането на място, където самите те да пренощуват.

Клара се озърташе наляво-надясно, оглеждаше тълпите по главната улица в едната и в другата посока. Беше горещо, а тя започваше да се отчайва. Мислеше си, че ще пристигнат в Бе Сен Пол и ще се натъкнат на Питър, застанал на някой ъгъл. В очакване.

— Може ли да предложа нещо? — обади се Мирна, а Клара кимна с благодарност. — Според мен трябва да сменим тактиката. Да намерим място, където да поседнем и помислим.

Мирна зашари с поглед из претъпканите тераси на заведенията и веселите туристи, които похапваха, пийваха и се смееха. Ама че дразнещо!

— Стига сме мислили — възрази Клара. — Само това правехме дни наред, докато бяхме в Трите бора. Сега е време за действие.

— Мисленето е действие — намеси се Гамаш, който бе застанал на няколко крачки от жените. — Търчането насам-натам може и да ни накара да се чувстваме полезни, но не води до резултат. А на този етап загубата на време само може да навреди.

— Прав е — съгласи се Мирна, а Клара я стрелна със злобен поглед.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Само това повтаряш през целия път — тросна се художничката.

— Е, сега наистина имам нужда.

Всички се обърнаха към Жан Ги, който пристъпваше от крак на крак.

Клара се предаде.

— Ох, божичко! Добре. Хайде, сменяме тактиката.

— Натам — посочи Жан Ги и поведе останалите по тясна малка уличка, която се спускаше по хълма и ги отдалечаваше от тълпите туристи.

Околните улички, които бяха по-скоро пасажи, се провираха между върволици от редови къщи и старомодни, невзрачни магазинчета. Железарии, семейни дрогерии, dépanneurs, в които се продаваха цигари, лотарийни билети и меки бели питки РОМ. От време на време сиво-синкави проблясъци се мяркаха между ярките дъсчени и каменни сгради. Реката. Толкова огромна и широка, че приличаше на океан. Жан Ги Бовоар водеше спътниците си все по-далеч от туристическата блъсканица към квартал, за който знаеха само местните.

— Ето тук.

Последваха Бовоар до неугледно хотелче.

— Но тук вече проверихме — каза Клара, — нали?

Озърна се. Заради лъкатушещия маршрут, по който ги бе довел Жан Ги, бе изгубила ориентация.

— Oui — отвърна младият мъж. — Но влязохме през главния вход. Сега сме пред задния.

— Нима очакваш да получим различен отговор, ако минем през друга врата? — попита Мирна. — Предполагам, че и да се вмъкнем през някой прозорец, пак няма да намерим Питър вътре.

Книжарката си помисли, че може и да им се наложи да сторят именно това, ако скоро не намерят място за нощувка.

— Ще зададем различен въпрос. — Бовоар видимо губеше търпение. — Насам.

Преведе спътниците си под малък свод и внезапно пред тях се разкри гледката, която до този момент бе загатната в пролуките между сградите. Сякаш за кратко бяха зървали само части от огромно създание — опашката, носа или зъбите.

А сега то се простираше пред тях в цялото си великолепие.

Река Сейнт Лорънс. Внушителна, дива и вечна. Река, за която са се водили битки, писани са поеми и е композирана музика. Ширнала се бе пред погледите им чак до безкрая.

— Къде е тоалетната? — обърна се Бовоар към един сервитьор, който тъкмо бе излязъл на закътаната тераса. Без да дочака отговора му, Жан Ги изчезна през вратата, която водеше към вътрешността на заведението.

Само една от масите в малкия, застлан с камъни двор бе заета. Двама местни пиеха бира, пушеха смрадливи цигари „Житан“ и играеха на табла. Изгледаха новодошлите без особен интерес и продължиха играта си.

Клара избра маса точно до дървения парапет. От другата страна се спускаше отвесна скала. И нищо не закриваше гледката към залива на Бе Сен Пол.

Поръчаха студен чай и царевичен чипс.

Клара сведе поглед към хартиената подложка върху масата. Както в много други ресторанти и заведения из Квебек, и на тази бе нарисувана схематична карта на града, която илюстрираше историята, забележителностите и някои търговски обекти. Хотели, ресторанти, галерии и бутици, които бяха платили, за да присъстват на туристическата карта.

Питър бе идвал тук. Може би не точно на тази тераса, но в този квартал.

— Бях забравила, че „Цирк дю Солей“ е основан в Бе Сен Пол — рече Мирна, докато четеше от своята подложка. — Има такива места.

— Какви места? — попита Жан Ги, който тъкмо се бе върнал от тоалетната.

— Горещи точки — отвърна Мирна. — Средища на творчеството. Трите бора е едно такова място. Явно и Шарлевоа.

— Виждам, че в края на XVIII век тук е върлувала епидемии от сифилис — отбеляза Бовоар, който също се бе зачел в подложката. — Наричали я „Злото от Бе Сен Пол“. Гореща точки, няма що.

Младият мъж посегна и си взе чипс.

— Откъде знаеш за тази тераса? — поинтересува се Клара.

— Това ми е суперсилата.

— Жан Ги Бовоар — рече Гамаш. — Момчето чудо.

— Мислят ни за верните им помощници — прошепна Бовоар на Мирна.

— Ах, как искам да те метна на кушетката! — отвърна бивши «та психоложка.

— Нареди се на опашката, сестро.

Мирна се засмя.

— Имам свръхестествена способност да намирам тоалетни заяви Бовоар.

— Струва ми се много ограничена тази суперсила — рече Мирна.

— Добре де, ако имаш много спешна нужда, каква суперсили би предпочела да имаш? Да можеш да летиш? Да ставаш невидима? Или способността да намираш тоалетна?

— Може да се окаже полезно да съм невидима, но разбрах какво имаш предвид, Като.

— Казах ти, че не съм верният му помощник. — Жан Ги скришно посочи към Гамаш.

— Идвал ли си тук? — попита Клара. — Затова ли знаеш за мястото?

— Non.

Младият мъж зарея поглед отвъд пропастта и за миг изглеждаше запленен от гледката. Но тогава извърна очи към Клара. В тях художничката зърна дърветата върху скалата, които отчаяно бяха вкопчили корени. И една безкрайна река.

_ Не е магия, ако това си мислиш — каза Бовоар. — Предполагах, че наблизо има стръмен склон, и когато минахме оттук първия път, си казах, че никой собственик на хотел не би пропуснал да се възползва от гледката, ако има достъп до нея.

— Предполагал си? — попита Мирна.

— Да.

Двете жени знаеха, че не става въпрос за предположение.

Жан Ги Бовоар можеше да се държи като момче чудо и като церен помощник. Но те знаеха по-добре от всички, че това е само фасадата. Зад нея имаше сводест проход и таен вътрешен двор. И гледки, скрити от света.

Отпиха от чашите си и се поосвежиха.

— И сега какво? — обади се Мирна.

— Обиколихме хотелите и пансионите. — Клара отмяташе местата за настаняване, отбелязани на картата върху подложката. — Показвахме снимката на Питър. Сега трябва да обиколим и да покажем картините му.

Художничката посочи навитите на руло платна, които стояха на масата.

— На хотелиерите ли? — попита Жан Ги.

— Не. На галеристите. Бе Сен Пол гъмжи от художествени галерии. — Клара кимна към подложката. — Ако Питър е тук, вероятно е посетил някоя от тях.

— Чудесна идея — възкликна Жан Ги, като дори не се опита да прикрие изненадата си.

— Вие двамата тръгнете към галериите в тази част на Бе Сен Пол. — Клара очерта кръг на картата. — Ние ще поемем другата част. — Погледна часовника си. Наближаваше пет. Скоро щяха да затворят. — Трябва да побързаме.

Тя стана и всички я последваха с подложките в ръце.

— Къде ще се срещнем? — попита Мирна.

— Ето тук.

Клара посочи центъра на картата, където бе отбелязано заведение.

„Ла Мюз“.

С Мирна взеха две от картините на Питър, включително и онази, на която бяха устните. Жан Ги хвана третата и я заразглежда, без изобщо да е сигурен дали не е обърната наопаки.

За момент отмести поглед от картината към пейзажа, сетне отново се взря в картината.

Поклати глава.

„Как онова се превръща в това?“ — запита се. Докато навиваше платното на руло и крачеше след останалите през сводестия пасаж, Бовоар си мислеше, че може би все пак е момчето чудо.

По негово мнение имаше много за чудене в цялата тази работа.

Гамаш и Жан Ги първи се върнаха в „Ла Мюз“.

Две от петте галерии в техния район вече бяха затворили, докато стигнат до тях, а едната бе галерия „Ганьон“.

Гамаш обожаваше творбите на Кларънс Ганьон и се бе зарадвал, че Клара му е възложила района на галерията, посветена на квебекския художник. Но когато застанаха пред нея, той можеше само да надникне през витрината, зад която така изкусително близо висяха прекрасните произведения.

Жан Ги бе заобиколил и бе похлопал на задната врата с надеждата, че уредникът или някой друг може все още да е вътре, но напразно. Здраво бе залостено.

А сега, докато седеше на верандата на „Ла Мюз“, Гамаш осъзна защо му е толкова спокойно тук.

Всъщност буквално се намираше в картина на Кларънс Ганьон, не много по-различна от онази, която бе видял на стената у майката на Питър. Късметлия бе Питър, че е израснал покрай творба на Ганьон. Макар да бе израснал и покрай горгона. Виж, с това не бе изкарал голям късмет.

Гамаш леко присви очи. Ако се махнеха хората, пейзажът щеше да е досущ като творенията на Ганьон, които старият майстор бе нарисувал в Бе Сен Пол преди повече от седемдесет години. Ярко боядисаните къщи покрай провинциалната улица. Полегатите покриви. Островърхите капандури. Стройните шпилове на църквите в далечината. Чарът на това старомодно и уютно местенце, което бе толкова квебекско.

Липсваше само товарен кон, който тегли каруца някъде на заден план, или деца, които си играят. Или сняг. В повечето картини на Ганьон имаше сняг. Но никак не навяваха хлад.

Гамаш се обади на Рен-Мари и й разказа как върви издирването.

— Ами другите три галерии? — поинтересува се тя.

— Две от тях бяха по-скоро ателиета за рамки, но ние все пак попитахме. Не познаваха Питър и не проявиха интерес към картината. В третата бяха изложени творби на съвременни художници от региона. Някои от тях бяха наистина чудесни.

— И нищо на Питър Мороу?

— Не. Собственикът дори не беше чувал за него.

— Показахте ли му платното на Питър? — попита Рен-Мари.

— Да. Беше… — Гамаш търсеше точната дума.

— Отвратен?

Арман се разсмя.

— Вежлив. Беше вежлив.

Чу как Рен-Мари изпъшка.

— Това е още по-зле, нали? — попита съпругът й.

— Намерихте ли къде да отседнете?

— Не. Жан Ги отиде да провери дали някой не се е отказал от резервацията си. Ще те държа в течение.

— Имате ли резервен план?

— Ами да, аз имам. От другата страна на улицата видях парк с много приятни пейки — рече Гамаш.

— Скитничество. Майка ми ме предупреждаваше, че ще се стигне дотам. Аз пък си седя на нашата веранда с чаша джин с тоник и малко пастърма.

— И с мен — долетя познат глас.

— Ти си пастърмата — поясни Рен-Мари, а Гамаш дочу стържещия смях на Рут. — Тя тъкмо ми разказваше за безславно пропиляната си младост. Знаеше ли, че е била…

Връзката прекъсна.

Гамаш се втренчи в телефона и се усмихна. Подозираше, че Рен-Мари е затворила нарочно, за да подразни любопитството му. Минута по-късно получи имейл, в който съпругата му пишеше, че го обича и че с нетърпение го чака да се прибере.

— Нищо, patron — съобщи Бовоар и седна на стола до бившия си началник.

Нищо. Претърсването на Бе Сен Пол не бе довело до резултат — нито Питър, нито следа от Питър, нито място за нощуване. Гамаш си помисли, че това едва ли е била от най-добрите му идеи.

Жан Ги го смушка с лакът и посочи криволичещата улица, по която Клара и Мирна се приближаваха с бърза крачка. Клара размахваше навитите на руло платна и мъжете забелязаха, че двете жени изглеждат доволни.

Нещо. Най-сетне нещо. На Бовоар толкова му олекна, че забрави да се подразни от факта, че Клара и Мирна са успели, а те двамата с Гамаш — не.

Двете приятелки седнаха при мъжете на верандата на „Ла Мюз“ и без да губи време, Клара разгърна една от картините на Питър, а Мирна отвори картата на Шарлевоа.

— Ето. — Пръстът на Клара порази картата като мълния. — Тук я е нарисувал Питър.

Погледнаха картата, после картината с устните, после пак картата.

— В някоя от галериите ли ти го казаха? — попита Гамаш.

Арман вдигна очи от картата и забеляза, че някакъв мъж в другия край на терасата ги наблюдава. Човекът побърза да отклони поглед в мига, когато очите на Гамаш срещнаха неговите.

Бившият главен инспектор бе свикнал хората да реагира така, след като почти всеки някога го бе гледал по новините.

Въпреки това Гамаш остана с впечатлението, че мъжът не гледа точно към него, а по-скоро към Клара.

— Не, повечето галерии бяха затворени — казваше художничката в този момент. — Двете с Мирна тъкмо бяхме тръгнали насам, но тогава изведнъж ми хрумна да попитаме някого другиго.

— Кого? — поинтересува се Бовоар.

Гамаш слушаше, но с периферното си зрение не изпускаше мъжа от поглед. Непознатият отново гледаше към тях.

— Онези двамата старци, които играеха на табла — отговори Мирна. — Изглеждаше, че са тук от цяла вечност…

— И наистина се оказа така — продължи разказа Клара. — Семействата им живеят в града поколения наред. Откакто се помнят. Дори са познавали лично Кларънс Ганьон. Като деца са цепели дърва за него. — Художничката млъкна за момент. — Представяте ли си какво е да се познаваш с Ганьон? Рисувал със села и пейзажи, но така, както никой друг не го е правил по онова време. Сякаш е смъквал кожата на земята и е изобразявал мускулите, жилите и вените на мястото, което е рисувал. Звучи гротескно, като го описвам така, но разбирате какво имам предвид.

— Разбирам ви.

Но никой от спътниците й не бе изрекъл тези думи. Беше мъжът от другия край на терасата.

Докато Клара говореше, Гамаш бе забелязал как непознатият се изправя, оставя пари на масата си и тръгва към тях.

Видял бе също, че Жан Ги е проследил случващото се. И наблюдава. Нащрек. Готов.

— Excusez-moi, — Мъжът вече стоеше до тяхната маса. — Извинете ме за безпокойството.

Облечен бе непретенциозно, но Гамаш обърна внимание на качествената кройка на ризата и панталоните му. Предположи, че е на около петдесет години, може би малко по-млад.

Непознатият вежливо погледна всеки един от присъстващите. Задържа очи малко по-дълго върху Гамаш и сякаш в погледа му проблясна интерес. Но не след дълго се съсредоточи върху Клара.

— Чух ви да говорите за Кларънс Ганьон и реших да ви се представя. Аз също съм почитател на неговото творчество. Може ли да седна при вас?

Мъжът бе малко по-нисък от Гамаш, със стройна фигура.

Носеше очила, а иззад тях надничаха интелигентни сини очи.

Клара се изправи и му се усмихна.

— Боя се, че трябва да тръгваме.

— Ако мога да направя нещо за вас по време на престоя ви м Бе Сен Пол, моля ви да се свържете с мен.

Подаде й визитна картичка.

— За мен ще бъде удоволствие да си поговорим. Да обменим възгледите си на тема изкуство. — С неочаквано достойнство мъжът направи лек поклон и се сбогува: — Au revoir.

Гамаш го изпрати с поглед. Забеляза как Клара пъхна визитката в джоба си.

— Тръгваме ли? — Мирна грабна платната и картата от масата.

Няколко минути по-късно вече бяха в колата и излизаха οт Бе Сен Пол в източна посока. Но не пътуваха по натоварената автомагистрала 138. Вместо това Клара зави леко на юг. Към реката. А после пое по един много по-тесен и не толкова често използван път.

Шосе 362 плътно следваше очертанията на стръмните скали и на река Сейнт Лорънс. Малко преди да стигнат до село Лeз Ебулман, Клара спря колата.

Знаеше, че е безумно тъпо, но някак си очакваше да види силуета на Питър на фона на вечерното небе. Представяше си го как е застанал пред статива. Рисува.

И чака. Нея. Както тя го бе чакала преди няколко седмици и градината им.

Нямаше Питър, но пък имаше нещо друго.

Излязоха от колата и Мирна се протегна, за да вземе плагиата на Питър, но внезапно застина. Пристъпи напред заедно с Клара, Арман и Жан Ги.

Нямаше нужда да проверяват картините. Бяха на точното място. Там, където бе стоял и Питър.

Сейнт Лорънс се простираше пред тях — още по-възхитителна, отколкото им се бе сторила в градчето. Тук величието и дивата красота на природата бяха едновременно очевидни и невъзможни.

Четиримата приятели стояха рамо до рамо на скалата.

Тук, точно на това място, на земята бе паднал метеорит. Сблъскал се бе с нея. Преди триста милиона години. Ударил се бе с такава сила, че бе убил всичко под себе си и на километри околовръст. С такава гибелна мощ се бе врязал в земята, че и до днес мястото на сблъсъка бе видимо дори от космоса.

Земната повърхност бе набраздена от вълни и те бяха застинали във вид на гладки възвишения и дълбок кратер.

Нищо не бе оцеляло. Животът бе погубен. Земята — опустошена. В продължение на хиляди години. Стотици хиляди години. Милиони години.

Безплодна. Пуста. Нищо.

Но тогава… тогава… Първо се появила водата, после — растенията, след това — рибите. В богатата почва пуснали корени дървета. Насекоми, мухи, прилепи, птици, мечки, лосове, сърни.

Някогашната пустош се превърнала във врящ котел, в казан, където се зародил нов живот. Толкова богат и разнообразен, че дал началото на екосистема, каквато нямало никъде другаде по света.

Морски свине, тюлени, сини китове.

Мъже. Жени. Деца.

Всички те се стичали насам. Установявали се тук. В кратера.

Това бе Шарлевоа.

Тук стояха четирима приятели, тръгнали да търсят петия. Под тях се носеше реката, която обливаше раната в земната кора. Където животът бе свършил. И бе започнал отначало.

Ужасният сблъсък бе създал едно от най-вълшебните и забележителни места на света.

Питър се бе опитал да улови точно това. Катастрофата. Чудото.

Арман Гамаш бавно се завъртя в кръг. Също като Клара и той очакваше едва ли не Питър Мороу да е някъде наблизо и да ги наблюдава.

Питър бе пропътувал разстоянието от Шотландия дотук. От космични размишления до космичен факт. Един съвсем разумен мъж бе тръгнал по следите на нещо магично. Опитал се бе да го нарисува.

Докато Гамаш гледаше Сейнт Лорънс от скалата, където бе застанал, лъчите на залязващото слънце докоснаха вълните на величествената река и обагриха пенестите им гребени в аленочервено. Превръщаха ги ту в намръщени вежди, ту в усмивки. А после пак ставаха намръщени. И само след миг отново се преобразяваха в ярки и шеметни червени усмивки. Река от безкрайни емоции.

Гамаш не помръдваше, поразен от гледката. По-скоро усещаше присъствието на Клара, Мирна и Жан Ги, отколкото ги виждаше. Занемели от удивление, те също не можеха да откъснат очи.

Останаха да гледат, докато слънцето се скри зад хоризонта и пред тях вече се простираше само една тъмна река, а небето сияеше в розово.

Питър бе идвал тук. Пресъздал бе тази гледка върху платното, доколкото бе могъл. Опитал се бе да запечата възхищението. Благоговението. Не просто красотата, а величието.

И след това бе изпратил платното по пощата. Далеч оттук. Защо?

Къде ли се намираше сега? Дали бе продължил пътешествието си и бе навлязъл все по-дълбоко в собствените си рани? Дали все още търсеше нещо?

Или… Гамаш се взираше в кратера. Дали Питър изобщо си бе тръгнал оттук? Може би все още беше наоколо, може би лежеше някъде в гората, в подножието на скалите. Дали се бе превърнал в част от пейзажа? Дали мълчанието му бе толкова дълбоко, защото бе станало вечно?

Клара стоеше до него и не откъсваше очи от реката, която съпругът й бе нарисувал. Позволи на емоциите да я залеят. И нейните собствени, и неговите. Остро усещаше Питър.

Не присъствието, а липсата му.