Дългият път към дома

Трийсет и шеста глава

— Откри ли нещо? — попита Гамаш.

Върнал се бе в салона.

Бовоар кимна разсеяно. Увлечен бе в четивото си.

Гамаш седна до него край масата.

На екрана бе отворена историята на градчето Азбестос и Квебек, където били открити залежи на азбест и била построена мина за добива му. Находката била манна небесна за бедните и отрудени хора от района. Естественият минерал се намирал в изобилие. Служел еднакво добре като изолационен п като огнеупорен материал. Азбестът можел да помогне на местните и да спаси животи.

Истинска магия.

Но сякаш никой не обърнал внимание на острите като иглички влакна. Разпръсквали се във въздуха при допир с минерала. Натрупвали се в белите дробове на хората, които работели, играели или живеели покрай азбеста.

Бовоар превъртя текста нататък. Прочетоха думи като „мезогелиом“ — звучеше като геоложка ера, но не беше. И „ронлив“, което напомняше на готварски термин. Но не беше.

Научиха много за минерала, който бил смятан за чудо. Но не беше.

Азбестът се бе оказал талидомидът на строителните материали. Спасител, който убива.

Бовоар се отдръпна от екрана, сякаш като дишаше толкова близо до него, можеше да се зарази.

— Какво е правел в онзи тубус? — запита се. — Откъде се е взел?

— И накъде е пътувал? — добави Гамаш. — И какво друго е имало в тубуса, но е изчезнало?

И двамата знаеха отговора.

Платна. Картини. Смъртоносни картини.

Когато намериха Мирна и Клара на палубата на Loup de Mer, дамите не бяха сами, а в компанията на млада жена.

— Това е Жюли Фуко — представи я Мирна. — Нова учителка в училището на Блан Саблон.

— Un plaisir — рече Арман и се здрависа с нея.

Жан Ги кимна нетърпеливо. Искаше му се тази Жюли да се махне по-скоро, за да разкажат на Мирна и Клара какво са научили.

— Това първото ви назначение ли е? — попита Гамаш и седна до девойката. Тя изглеждаше на не повече от двайсет и имаше яркооранжева коса до раменете и румени бузи. И онова наивно изражение — съчетание от вълнение и притеснение.

— Да. Можех да взема полет, но исках да разгледам крайбрежието.

— Жюли ни разказваше, че ще трябва да преподава по всички предмети — обясни Клара. — Но специалността й са естествените науки.

— Имам магистърска степен — допълни младата жена, — а сега уча и за докторантура.

Бовоар седна.

— Какво знаете за азбеста? — попита без всякакви предисловия.

— Надявам се, че това не е опит за свалка — каза Жюли и даже Гамаш се разсмя. Може и да изглеждаше млада, може дори да беше, но знаеше как да се грижи за себе си.

Бовоар също се усмихна.

— Не. Проучваме нещо и се натъкнахме на информация за азбеста.

— Всъщност знам някои неща за него — отвърна младата жена. — Не много. Не съм специалист, но сме го изучавали в университета. Използваха го като поучителен разказ в областта на науката, индустрията и управлението на държавата.

— Не ни интересува толкова политиката около азбеста — уточни Гамаш, — колкото свойствата на това вещество.

— В такъв случай определено мога да ви разкажа каквото знам. Защо се интересувате?

— Открихме известно количество в кутия — рече Гамаш. — Опитваме се да разберем защо някой го е притежавал и доколко може да бъде опасно.

— Ами зависи в какво състояние е. Ако е парче минерал, не е толкова опасно. Азбестът се превръща в заплаха за здравето, когато се разпръсне във въздуха и попадне в белите дробове.

— Този беше прахообразен — каза Бовоар.

Всички впериха поглед в младата учителка в очакване на отговор. Не им се наложи да чакат много дълго. Тя отвърна без колебание, без съмнение:

— Значи е опасен.

— Как точно азбестът причинява смърт? — попита Гамаш. — Лошо ли е, ако бъде погълнат?

— Не е добре. Но реално вредата от азбеста е вследствие на вдишването му. Когато стигне до белите дробове. Прониква в тъканите и причинява азбестоза. Или рак на белите дробове. Или и двете. Много, много неприятно вещество. А най-често, докато се постави диагноза, вече е прекалено късно.

— След колко време настъпва смъртта? — поинтересува се Клара.

— Зависи. — Жюли замълча и се замисли. — Една от причините толкова дълго да не обърнат внимание на опасните му свойства, като изключим, че индустрията и правителството са си затваряли очите… което е било ужасно…

— Оставете политиката — припомни й Гамаш.

— Извинявайте. Проблемът бил, че пораженията наистина не се забелязват веднага. Минало известно време, преди да се установи зависимост между работата в азбестовите мини и смъртта от белодробни заболявания. Случвало се симптомите да се проявят години след пенсионирането на някой миньор.

— А какви са тези симптоми? — попита Мирна.

— Кашлица, разбира се. Задух.

— Но това може да е от какво ли не — рече Мирна.

— Още едно усложняващо обстоятелство. Погрешни диагнози. Но в крайна сметка установили, че има връзка. Забранили азбеста. Тогава обаче вече бил разпространен навсякъде.

— Значи — Бовоар размишляваше на глас върху чутото, за да го вдиша човек, трябва да е доста близо до него?

— Точно така. Или трябва веществото да се носи във въздуха. Като например в мина. Казвате, че азбестът, който сте открили, е бил в кутия, нали?

— Да.

Младата жена поклати глава.

— Според мен много лесно може да се разпръсне.

— А ако някой го вдиша, това със сигурност ли ще доведе до смърт? — попита бившият детектив и видя как на лицето на Жюли веднага се изписа притеснение. Девойката погледна Гамаш, после Бовоар, после пак Гамаш.

— Някой от вас вдишвал ли го е?

— Не — усмихна се утешително едрият мъж. — Но ако се беше случило, какво следваше? Щяхме ли да умрем?

— Възможно е. Лотария на съдбата. Не всички миньори от азбестовите мини са били засегнати от белодробни болести. Но пък някои хора за кратко са имали досег с минерала и въпреки това са се разболели.

— Какво количество трябва да е вдишал човек? — попита Бовоар.

— Отново зависи. Съжалявам, че отговарям толкова уклончиво, но доколкото си спомням, е имало миньори, които са го вдишвали цял живот без последствия, а други хора са го вдишали само веднъж и са починали. Просто зависи от организма и от качествата на субстанцията.

— Но на теория количеството може да е съвсем малко — уточни Бовоар. — И контактът да е еднократен.

— Възможно е — отвърна Жюли, — но в този случай всъщност ще става дума за много лошо стечение на обстоятелствата. И все пак не е изключено.

— Ако за изолацията на художествена галерия е бил използван азбест, но впоследствие е бил отстранен, възможно ли е някакво количество да е попаднало върху картините? — попита Гамаш.

— Предполагам, че хората, които са отстранявали азбеста, са почистили добре. Само обучен персонал може да премахва азбестова изолация. Не може просто някой да я смъкне.

— И ако все пак не са отстранили всичко? — настоя Гамаш.

Жюли погледна изпитателно едрия мъж.

— Ако искате ясни отговори, трябва да задавате ясни въпроси.

Бившият детектив леко повдигна вежди и се усмихна.

— Да, предполагам, че това ще помогне. В кутията, където бе открит азбестът, вероятно е имало и навита на руло картина. Или празно платно. Или едното, или другото. Възможно ли е азбестът да е полепнал по платното и оттам да се е разпространил?

Жюли се замисли, преди да отговори:

— Платното всъщност би могло да бъде много добро средство за пренасяне на азбест. В същността си то е фина плетка. По него могат да полепнат азбестови нишки.

— А ако върху него е било рисувано? Азбестът задържа ли се върху маслени бои? — попита Клара.

— Не чак толкова добре. Но върху празно платно…

— Да?

— Е, не съм художник…

— Но аз съм — рече Клара.

Жюли се обърна към нея:

— Ако получите бяло платно, навито на руло, какво ще направите?

— Ще го разгърна и ще го опъна върху дървена подрамка, за да рисувам на него.

Жюли кимаше.

— Значи ще го докосвате и разклащате.

— Разбира се. — Очите на Клара се разшириха. — Но това ще доведе до попадането на азбеста във въздуха. Като прах.

Жюли отново кимна.

— А тъй като ще боравите с платното, това означава, че ще сте достатъчно близо до него, за да вдишате праха. Има и още нещо.

— Нанасянето на боите с четка — рече Клара, предусетила накъде бие младата учителка.

— Именно. Докато ползвате четка, за да рисувате, с движенията й върху платното ще изтръсквате азбестовите нишки. Идеална възможност да се разнесат във въздуха.

— И отново художникът ще е достатъчно близо, за да ги вдиша — намеси се Гамаш.

— Ще бъде на по-малко от една ръка разстояние — потвърди Жюли.

За момент всички потънаха в размисли.

— Да предположим, че върху навитото на руло платно вече е било рисувано — каза Клара. — Може ли азбестът да се нанесе върху боите?

— Както казах, няма да е толкова ефективно. Ще се изплъзва от гладката повърхност. Нужно е да е по-грапава, за да полепне.

— Като например обратната страна на платното — обади се Мирна и всички насочиха поглед към нея. — Дори лицевата страна да е изрисувана, гърбът остава грапав, нали? Там азбестът може — Мирна се обърна към Жюли — „да полепне“, както се изразихте вие.

Жюли кимна.

— Може да се получи. Когато някой разгърне картината, азбестът ще се пръсне във въздуха.

— Но има и още по-лош вариант — рече Клара. — Не е достатъчно картината да бъде разгърната. След това трябва да се опъне и закове върху подрамка. Правила съм го много пъти. Купувала съм от битпазара някоя евтина картина, нарисувана с маслени бои, но без рамка. Просто навита на руло. И съм я закрепяла върху дървена подрамка.

— А ако гърбът й е бил поръсен с прахообразен азбест? — попита Мирна.

— Щял е да попадне навсякъде — каза Жюли. — По ръцете, по дрехите. Във въздуха.

— Откъдето може да се вдиша — добави тъмнокожата жена.

Жюли наблюдаваше хората около себе си, а жизнерадостното й лице постепенно помръкваше от нарастващото подозрение.

— След колко време би се разболял човек? — поинтересува се Мирна.

— Зависи от продължителността и характера на контакта с веществото. Както казах, може изобщо да не се разболее — отвърна Жюли, вече по-предпазливо. — Но обикновено са минавали години, дори десетилетия, докато се проявят смъртоносните ефекти на азбеста.

Момичето се вгледа в мрачните им изражения.

— Защо разпитвате? Нали нямате намерение да правите нещо такова?

— Ами ако имаме? — попита Гамаш.

— Тогава сте убийци. — Жюли бе пребледняла, но бившият детектив побърза да я успокои.

Обясни й, че не планират да извършват убийство, а напротив.

— Опитвате се да предотвратите убийство? — попита тя невярващо. Местеше поглед от лице на лице и накрая се спря на Гамаш. — Но ако става въпрос за азбест, сигурно сте закъснели. Човекът вече е убит. Просто още не е умрял.

След тези думи младата жена си тръгна.

Арман я изпрати с поглед. Жюли се олюляваше, докато крачеше по палубата в опит да запази равновесие при засилващото се клатене на кораба. Приличаше на неспокойна чайка.

Гамаш осъзна, че тя им бе помогнала, но те на нея — не.

Жюли бе загубила нещо от веселието и ведростта, които излъчваше, допреди да ги срещне. Бяха я покварили.

Четиримата приятели тръгнаха да се разхождат по палубата, докато осмисляха информацията, която им бе дала младата учителка. Обикаляха кораба, a Loup de Меr напредваше по пътя си край брега. От време на време трябваше да се хванат за перилата, когато някоя вълна рязко надигнеше носа, преди той отново да се спусне надолу, порейки водите. Вятърът се бе усилил, а вълните бяха станали толкова високи, че обливаха палубата.

— В онези тубуси почти със сигурност е имало картини — каза Гамаш. — Творби на Ноу Ман.

— Но защо по тях е имало азбест? — чудеше се Клара. — Кой ги е поръсил?

— И защо? — попита Мирна.

Крачеха мълчаливо и всеки се опитваше да проумее какво се е случило.

— Азбестът е смъртоносен — рече Гамаш. — Не е напълно сигурно, но е доста вероятно човекът, който е бил в досег със замърсените картини, да е вдишал веществото и след време да умре.

— Този да не е като лудите, които изпращат антракс в писма по пощата? — предположи Бовоар. — Да не би да си имаме работа със сериен убиец?

— Мислиш ли, че е разпратил картините до галерии из цяла Канада? — попита Клара.

Мирна, Клара, Бовоар и Гамаш вървяха, размишляваха и си спомниха единствения портрет на професор Норман, който бяха виждали. Автопортрет. На един безумец.

„Греховна душа“ — помисли си Гамаш. Поръсваше с азбест собствените си картини. Изпращаше ги по пощата. Знаеше, че който и да отвори тубуса, като разгърне платната, вземе ги в ръце и им се полюбува, подписва собствената си смъртна присъда.

Азбестът щеше да се разнесе във въздуха като мънички кристалчета, като фини нишки. Някой щеше да го вдиша и тихият убиец щеше да се загнезди в белите дробове. И да дълбае ли, дълбае. Да прокопава дълбоки тунели.

Любителят на изобразителното изкуство щеше да продължи да живее, видимо необезпокоен. В неведение, че преди мигове е вдъхнал мириса на Самара. На своята собствена смърт.

Ставаше все по-трудно да се задържат стабилно върху палубата, затова се прибраха в салона. Тогава телефонът на Гамаш иззвъня.

Обаждаше се директорът на колежа по изкуствата.

— Мосю Гамаш, след разговора, който проведохме, се разтревожих — каза човекът. — Затова помолих отговорничката по хигиената и безопасността да провери на няколко места в колежа за азбест. За окончателни резултати трябва да изчакаме още няколко дни, но като цяло всичко изглежда чисто с едно изключение. Имаме подозрения за конкретно място в ателието на професор Маси.

— Това какво означава? — попита Мирна.

— Мисля, че е съвсем ясно какво означава — рече Клара. Използваха последните си монети, за да си вземат горещ шоколад от автомата, и седнаха на маса до един от обсипаните с водни пръски прозорци.

Носът на Loup de Меr се надигаше и спускаше, надигаше и спускаше. От време на време се издигаше високо, още по-високо, сетне замръзваше за миг и накрая се сгромолясваше. Бурята набираше сила и идваше право към тях. А те се бяха насочили право към нея.

Стискаха чашите с горещ шоколад, но въпреки това част от течността се разливаше. Клара се сети за Марсел Шартран, долу в търбуха на кораба.

— Означава, че знаем на кого Норман е изпращал своите замърсени с азбест картини — добави художничката.

— На професор Маси — уточни Бовоар.

— Но защо? — чудеше се Мирна. — Уволнили са го заради Маси. Защо би му се доверил и би му изпращал творбите си?

— Не е искал да му се довери, а да го убие — каза Гамаш.

По навик се обърна към Жан Ги Бовоар.

И двамата мъже вече бяха на позната територия. Колко ли пъти бяха седели така, един срещу друг, от двете страни на ламинирани маси, очукани дървени маси, бюра, в кални поля, в коли, самолети и влакове. Под ярко слънце или в зимни виелици.

Двамата.

Опитваха се да видят не своя път, а пътя към дълбините на едно обвито в мрак сърце. Опитваха се да разплетат първото и най-старо престъпление. Престъплението на Каин. Убийството.

Бовоар се замисли.

— Ако Ноу Ман е поръсвал картините си с азбест и след това ги е изпращал на Маси, дали не е имало вероятност Маси да ги продаде? Да им намери купувачи?

Същата мисъл тормозеше и Гамаш. Щом платната бяха излезли от ръцете на Ноу Ман, оттам нататък можеше да им се случи всичко. Нямаше как да знае дали ще донесат смърт на Маси, на някой студент, или на незнаен колекционер, който е извадил лош късмет.

Може би на Ноу Ман не му пукаше дали ще убие някой друг, стига професор Маси да е сред жертвите. Или…

— Може би не са били много добри — предположи Гамаш. — Може нарочно да е изпращал на Маси картини, за които е бил сигурен, че няма да ги покаже на никого.

— Въпреки това нещо не се връзва — рече Мирна. — Професор Маси мрази Себастиан Норман. Уредил му е работа, но Норман се е възползвал от ситуацията, за да разпространява любимата си теория за десетата муза. После е организирал изложбата на отхвърлените творби. Само дето не е запалил колежа. Защо би му помагал Маси?

— А вие бихте ли? — Въпросът дойде от Бовоар и бе насочен към Гамаш. — Клара и Мирна казаха, че професор Маси им напомня за вас, patron. Зная, че сте правили много странни неща за хора, на които всички останали са обърнали гръб. И аз съм сред тези хора. Смятате ли, че е възможно въпреки всичко Маси да се е опитвал да помогне на Норман?

Гамаш се замисли върху казаното.

— Възможно е. Може да не е мразел Норман — обърна се към Мирна, — а да го е съжалявал. Може дори да се е чувствал отговорен, задето е поставил и Норман, и колежа в такова положение.

Мирна гледаше Арман. А Арман гледаше Мирна.

— Да — съгласи се тъмнокожата жена, след като си спомни психотерапевтичните им сеанси. — Възможно е.

— Смятам, че Маси е бил посредникът, на когото Люк Вашон е изпращал платната — рече Гамаш.

— Платна, замърсени с азбест — напомни Бовоар. — Маси може и да не е мразел Норман, но Норман е мразел Маси. Защото заради него са го уволнили.

— Колко разочаровани бивши служители се връщат на работните си места с пистолети? — рече Мирна. — Картините са били оръжието на Норман.

— А откъде е взел азбеста? И къде са сега тези картини? — попита Клара. — Къде ги е оставил професор Маси? Не ги видяхме по стените му.

— Може да са в някой склад — предположи Гамаш. — Сигурно това е подозрителното място в ателието му, за което говореше директорът. Ще му звънна пак.

— За щастие, изглежда, че планът на Ноу Ман не е успял — каза Мирна, докато Гамаш набираше номера.

— Какво имаш предвид? — попита Бовоар.

— Все забравям, че не си виждал професор Маси. Трудно може да се намери по-здрав осемдесет и пет годишен мъж. Ако е започнал да получава картините преди десетилетия и азбестът си бе свършил работата, досега професорът или щеше да е мъртъв, или щеше да е на смъртно легло.

— Как го каза Жюли? — припомни си Клара. — Лотария на съдбата.

— Понякога магията се получава… — каза Жан Ги. — Но защо пък сега изведнъж Маси е решил да отиде в Табакен?

Гамаш затвори, след като остави съобщение на гласовата поща на директора, в което бяха неговият телефонен номер и този на Бовоар.

— А защо Питър е отишъл чак в Табакен? — попита Клара.

— За да намери десетата муза — припомни й Мирна. — За да стане по-добър художник. Нямал е представа за тази история с азбеста. Знае само, че е отчаян и изгубен, а професор Норман е предлагал лесен начин човек да стигне от главата до сърцето си. Бързо решение. Муза за модерните хора.

Една особено мощна вълна се блъсна в кораба и туловището му потръпна. Реката изригна и се плисна в прозорците.

Но след това мигновено забавяне Loup de Меr продължи да пори талазите. Все повече и повече се приближаваше към целта. Към Магьосника. Към източника.