Дългият път към дома

Трийсет и трета глава

Бовоар и Клара будуваха през половината нощ, обсъждаха и обмисляха. Писаха имейли, търсеха в интернет, чертаеха планове.

Най-накрая приключиха с организацията в два сутринта и си легнаха, но в шест ги събудиха алармите им.

— Колко е часът? — разнесе се съненият глас на Мирна. — Боже, Клара, шест и нещо е. Да не би да има пожар в къщата?

— Трябва да тръгваме, ако искаме да хванем самолета в девет. — Какво?

Мирна седна в кревата, напълно будна и малко разтревожена.

В съседната стая Гамаш вече седеше на ръба на леглото си. Предложил бе да остане с Клара и Бовоар и да им помага, но го бяха уверили, че присъствието му не е нужно. Изобщо.

— Успяхте ли? — обърна се към Жан Ги, който изглеждаше сънен, но нетърпелив.

— Има полет от Ла Малбе след три часа. С него ще стигнем до Табакен.

— Наистина ли? — възкликна Мирна, когато Клара й разясни плана. — Не може ли просто да отидем с колата?

— Няма пътища — рече Клара, докато се мъчеше да придума едрата жена да се измъкне от малкото легло. — Това е рибарско село. Единственият начин да се доберем до него е с лодка или самолет.

— Избрахме самолета — обясняваше Бовоар на Гамаш, докато по-възрастният мъж си взимаше душ. — Каца във всички села по маршрута и пътуването ще ни отнеме цял ден, но тъкмо ще пристигнем навреме за вечеря.

Облякоха се и излязоха от къщата, преди още да е станало седем часът.

Шартран стоеше до буса си.

— Тръгваме с нашата кола — каза Жан Ги и метна сака си в багажника.

— Идвам с вас — заяви Шартран. — Няма нужда да караме две коли. Можете да си вземете вашата, когато се върнем.

Двамата мъже кръстосаха погледи.

— Качвай се! — рече Клара.

Влезе в буса, погледна към Жан Ги и потупа седалката до себе си.

Бовоар я погледна, после погледна Шартран и накрая — Гамаш, който сви рамене.

— Чу я, Жан Ги. Взимай си нещата.

— Patron — понечи да каже Бовоар, но Гамаш докосна ръката му над лакътя.

— Клара е шефът. Знае какво прави.

— Веднъж яде сушени ароматни листенца, защото ги помисли за чипс — възрази Жан Ги. — Къпала се е в супа, защото я е взела за соли за вана. Правила е скулптура от прахосмукачка. Няма никаква представа какво прави.

Гамаш се усмихна.

— В краен случай, ако загазим, поне ще можем да обвиним някой друг.

— Вие ще можете — промърмори Бовоар и хвърли сака си отзад в буса. — Аз при всички положения винаги съм обвинявал вас. Така че нищо не печеля.

Двайсет минути по-късно Шартран зави към малкото летище на Ла Малбе и спря до някаква барака.

— Това ли е? — попита Мирна, докато оглеждаше самолетчето върху асфалтовата ивица.

— Предполагам — рече Гамаш и се опита да не задълбава повече с мисли в тази посока. Свикнал бе да лети с малки самолети до отдалечени селца и да каца на места, които повечето пилоти не биха определили като писти. Никога не беше забавно.

— Заплювам си мястото най-близо до изхода — заяви Мирна.

От бараката излезе млад мъж, който ги огледа така, сякаш бяха товар.

— Казвам се Марк Бросар, аз съм пилотът. Вие ли ми пратихте имейл снощи?

— Точно така — потвърди Жан Ги. — Четирима души за Табакен.

— Петима — обади се Шартран.

Бовоар се обърна към собственика на галерията:

— Докарахте ни дотук. Това беше достатъчно. Не може да дойдете с нас.

— Напротив, мога. Просто трябва да си купя билет. — Шартран подаде кредитната си карта на младия пилот. — Ето. Лесна работа. Мога да летя.

Думите му прозвучаха така, все едно ги казваше Питър Пан, и Мирна се разсмя. На Бовоар обаче не му беше смешно. Изгледа сърдито другия мъж и се обърна към Гамаш.

— Нищо не можем да направим, Жан Ги.

— Не можем, ако не се опитаме — настоя той. — Сър.

Гамаш се наведе към Бовоар и рече:

— Няма как да го спрем. А и нужно ли е?

Но Бовоар не се предаваше.

— Ще има ли място изобщо?

— Винаги има място за още един, така казва майка ми — рече пилотът, върна картата на Шартран и се загледа на изток. — Хубаво е да побързаме.

— Защо? — попита Мирна и веднага й се прииска да не бе задавала въпроса. Понякога беше по-добре човек да не знае.

— Червено небе сутрин. — Пилотът посочи аленото зарево на хоризонта. — Предупреждение за моряците.

— И това ли сте го чули от майка си? — попита Бовоар.

— Не. От чичо ми.

— Но вие сте пилот, а това не е лодка — отбеляза Клара.

— Все тая. Означава лошо време. Щеше да е по-добре, ако бяхме на лодка. — Изгледа Мирна, а после и Гамаш. — Баласт. Добре е да го има в bateau^. Във въздуха — не съвсем.

— Може би не трябва да го взимаме — посочи Жан Ги към Шартран.

Застанал с гръб към останалите, галеристът се взираше в яркия изгрев.

— Не — възрази Клара. — Той се отнесе добре с нас. Нямам нищо против, ако иска да ни придружи.

— Будалкате ли ме? — изсъска Бовоар на Гамаш. — Тя взима решения въз основа на това кой бил „добър“?

— Досега й се получаваше, нали?

Гамаш забеляза как лицето на Бовоар пламва от безсилие.

Мирна се приближи, видя почервенялото лице, разбра предупреждението и се обърна.

— Тръгваме ли?

Пилотът бе натоварил багажа им и стоеше до вратата на самолета.

Натъпкаха се в тесния фюзелаж и заеха местата, които им посочваше младежът, за да се разпредели теглото сравнително равномерно. Въпреки това самолетът се издигна във въздуха колебливо, а едното му крило застрашително увисна надолу, на косъм от пистата. Гамаш и Клара бяха от съответната страна и се наклониха към средата като моряци, които теглят въже.

След миг вече набраха височина и поеха към Табакен. Самолетът направи вираж, а Жан Ги с цялата си тежест политна към Гамаш. С лице, притиснато в илюминатора, бившият главен инспектор се загледа в онова, което можеше да се види само отвисоко.

Кратерът. Огромният съвършен кръг, където метеоритът се бе ударил преди милиони години. Космичната катастрофа, която бе заличила всичко живо. А след това бе дала началото на нов живот.

Самолетът отново се наклони и пое на изток. Оставяше кратера зад себе си. И се носеше право към червеното небе.

— Отдавна ли летите по този маршрут? — извиси глас Клара, за да надвие грохота на двигателите.

Най-накрая бе спряла да се моли и бе преценила, че е безопасно да отвори уста, без да пищи.

— От няколко години — извика пилотът през рамо. — Започнах, когато бях на осемнайсет. Семеен бизнес.

— Пилоти? — попита Клара и се почувства малко по-сигурна.

— Плодове.

— Моля?

— О, за бога — изкрещя Мирна, — остави човека на спокойствие, за да се концентрира върху летенето.

— Oui, плодове. По крайбрежието няма много прясна стока, а доставките с bateau стават прекалено бавно, затова караме продукцията със самолет. Най-вече банани.

Последва монолог на тема колко време издържат различните видове плодове, преди да започнат да гният. Докато пилотът приключи лекцията си, всички бяха почти сигурни, че самите те са се вкиснали.

— Колко често возите пътници? — попита Жан Ги в отчаян опит да смени темата.

— Напоследък доста, но това е необичайно. Повечето хора, които искат да пътуват до крайбрежието, избират кораба. По-бавно е, но и по-безопасно.

Никой не продължи разговора в тази посока, а Клара отново се зае да реди молитви. „Благослови, Господи, храната и питието на своите раби…“

— Скоро да сте превозвали Люк Вашон? — поинтересува се Жан Ги.

— Собственика на „Ла Мюз“? Oui. Преди няколко дни. Малко подрани за ежегодното си пътуване до крайбрежието.

— Къде отиваше? — попита Гамаш.

— В Табакен. Да рисува. Ходи всяко лято. Тази година го закарах чак дотам, но предишните пъти го оставях в Сет Ил, за да си хване кораба. Всички художници предпочитат кораба. С него е по-…

— Безопасно, да, разбрахме — прекъсна го Бовоар.

Пилотът се разсмя.

— Щях да кажа, че е по-красиво. Струва ми се, че художниците харесват красивото. Mais, franchement, всъщност не е по-безопасно. Няма безопасен начин да се стигне до устието на Сейнт Лорънс. Ние си имаме турбуленции, а корабите — Гробището. Все е рисковано.

— Дръжте си устите затворени! — изсъска Мирна и стрелна спътниците си с изпепеляващ поглед.

Малкият самолет се разтресе от въздушно течение. Започна да губи височина, а после отново се издигна. Пилотът бързо насочи цялото си внимание към управлението на машината. Зад него няколко чифта очи се оцъклиха и Клара сграбчи китката на Мирна.

Жан Ги забеляза и завидя на жените. Запита се как би реагирал бившият му шеф, ако го хванеше за ръката.

Самолетът отново се замята и Бовоар стисна ръката на Гамаш, но когато се стабилизираха, я пусна.

Гамаш погледна по-младия мъж, но не каза нищо. И двамата знаеха, че не за първи път единият се хваща за другия като удавник за сламка. А и както бе тръгнало, можеше и да не е за последно.

— Питър! — изкрещя Клара толкова силно, че Бовоар за малко да се озърне в очакване да види съпруга й някъде наоколо.

Художничката се наведе напред.

— Возили ли сте мъжа ми? Питър Мороу?

— Desole, госпожо — каза пилотът, който явно владееше много добре и английски, и френски и говореше на смесица от двата езика. Френглийски. — Не помня имена. Само багаж. И плодове. А лимоните…

— Трябва да е пътувал за Табакен — побърза да го прекъсне Клара. — Висок мъж. Англоговорещ.

Пилотът поклати глава.

— Нищо не ми говори.

Мирна извади смартфона си, чукна с пръст по екрана два-три пъти и го подаде на Клара, но тя се поколеба няколко секунди.

— Ох, какво пък — въздъхна след малко, — и без това всички ще умрем.

Показа телефона на пилота. Когато младият мъж спря да се смее, посочи снимката на екрана.

— Вие ли сте това?

— Няма значение. Познавате ли този човек?

— Аха. Висок, стар. Англоговорещ.

— Стар ли? — възмути се Клара.

— Точно това е най-незначителното от всичко, което каза — обади се Мирна. — Всички му се струваме стари. Той още не е започнал да се вкисва.

Самолетът леко се разтресе, сякаш някой го побутна.

— О, боже, пак се започва — промърмори Жан Ги.

— Какво е това? — попита Клара.

— Кое? — сепна се Мирна и погледът й бясно зашари по земята, накъдето сочеше приятелката й.

— Това е корабът, с който се извършват доставките — обясни пилотът.

— На него ли се качват художниците? — попита Клара.

Под тях се виждаше реката, а насред нея се носеше плавателен съд. От такава височина изглеждаше като пура.

— Oui.

— Колко време пътува корабът до Табакен? — поинтересува се художничката.

— От Сет Ил? — Пилотът пресметна наум. — Ден-два. Зависи какво е времето.

— Оставете ни там.

— Къде?

— В Сет Ил.

— Клара? — обади се Мирна.

— Клара? — рече и Гамаш.

— Ако Питър е пътувал с кораба, така ще направим и ние.

— Клара? — изгледа я Жан Ги.

— Но Питър вече не е на кораба — отбеляза Мирна.

— Знам. И все пак се е качил на него по някаква причина.

— Може би — съгласи се Мирна, — но ние имаме причина да не пътуваме с кораба. Няма ли да е хубаво да стигнем до Табакен възможно най-бързо?

— Защо? — попита Клара.

— За да намерим Питър.

— Ами ако е слязъл от кораба? — разсъждаваше на глас художничката. — Ако така и не е стигнал до Табакен? Не. Трябва да минем по неговите стъпки е колкото се може по-голяма точност.

Бовоар се обърна към Гамаш. Седяха толкова близо един до друг в тесния самолет, че носовете им почти се докоснаха. А обезумелият поглед на Бовоар не можеше да се сбърка. Отчаяние.

Стига шеги. Достатъчно се бяха позабавлявали. Позволили бяха на Клара да ги води за носа.

Но бе крайно време да вземат нещата в свои ръце.

— Patron! — Бовоар предупредително повиши тон.

— Клара е шефът, Жан Ги — произнесе Гамаш, а гласът му едва се чуваше насред воя на двигателите.

— Можем да отлетим до онова село, да разберем какво се е случило с Питър и да се върнем у дома, а през това време корабът ще е изминал само половината път — настоя Бовоар. — Не искате ли да се приберем по-скоро?

Гамаш погледна надолу към кораба, който изглеждаше толкова дребен на фона на огромната река.

— Дадохме дума на Клара. — Обърна се отново към Жан Ги. — Освен това може би е права. Досега все излизаше права.

Бовоар се взря в дълбоките кафяви очи на някогашния си началник и в бръчките по лицето му. В белега до слепоочието му. В почти напълно посивялата му коса.

— Боите ли се? — попита по-младият мъж.

— От какво?

— Да поемете отново отговорност? Да водите?

„Има балсам във Галаад…“ Книжката в джоба на Гамаш се вряза в тялото му. Като трън в плътта. Не му позволяваше да забрави. „… греховната душа да опрости.“

— Дошли сме, за да помогнем на Клара, и толкова — повтори Гамаш. — Ако трябва да се намеся, ще го направя. Но не и преди да се наложи.

Докато Жан Ги се извръщаше, Гамаш видя в добре познатите очи нещо непознато.

Съмнение.

Самолетът не се приземи, а по-скоро издиша. Докосна се до асфалтовата ивица с тупване, поднесе малко и спря.

— Пфу! — въздъхна безсмъртният пилот и се ухили. — За малко да натъртя бананите.

Мирна избухна в колеблив смях като осъден на смърт, който току-що е бил помилван.

Измъкнаха се от тенекиената кутия и застанаха на пистата. Погледнаха към реката. Самолетът бе спрял на метри от Сейнт Лорънс.

— Tabarnac! — изруга Шартран, а после се обърна към жените: — Извинете.

— Merde — каза Мирна и се обърна към Шартран: — Извинете.

— Тук не е летището — отбеляза Гамаш, докато се оглеждаше.

През това време пилотът стоварваше багажа им на асфалта.

— Летището е голямо — продължи Гамаш. — Там кацат реактивни самолети. Това е…

Обърна се. Река, гора, река.

— Това е…

— Добре дошли — каза пилотът, след като метна и последния сак върху купчината багаж.

— Не, сериозно — рече Гамаш. — Къде сме?

Пилотът посочи. На хоризонта се виждаше точка. Докато я наблюдаваха, тя започна да расте. Да придобива форма. Форма на кораб.

— Loup de Меr Акостира наблизо. — Показа им пристан на около половин километър. — Това е стара писта за товарни самолети. Добре е да побързате.

— Tabarnac — възкликна Мирна и вдигна чантата си.

— Merde — последва я Шартран.

Притичаха през грубата настилка и после спряха за миг, загледани в самолета, който се засили по пистата и се издигна. От земята изглеждаше странно грациозен, сякаш нещо тромаво бе пуснато на свобода.

Самолетът и момчето в него като че ли бяха създадени за небесата и всъщност не принадлежаха на земята.

Машината се олюля, направи завой и отлетя към слънцето. Изчезна.

Обърнаха й гръб и забързаха към кея, където тъкмо се готвеше да акостира Loup de Mer.

„Морският вълк“.

Гамаш добре познаваше крайбрежието, но се зачуди дали Клара има някаква представа в какво се забъркват.