Дългият път към дома

Трета глава

— Ани се обади — съобщи Рен-Мари и пое чашата джин с тоник, която нейният съпруг й подаде.

— Малко ще закъснеят. Обичайното задръстване на излизане от Монреал в петък вечер.

— Ще останат ли за уикенда? — поинтересува се Арман. Запалил бе барбекюто и се боричкаше с мосю Беливо за удобна позиция пред скарата. Губеше битката, понеже и без това нямаше намерение да я печели, но му се струваше редно поне да демонстрира, че не се предава без бой. Най-накрая подаде щипката на бакалина като официален жест на капитулация.

— Доколкото разбрах, да — потвърди Рен-Мари.

— Добре.

Нещо в интонацията на Арман й направи впечатление, но почти веднага се изгуби, отнесено от внезапно избухналия смях.

— Кълна се в Бог — заяви Габри и вдигна едрата си ръка като за клетва, — маркови са!

Обърна се на всички страни, за да могат приятелите му да го оценят в пълния му блясък. Облечен бе с чифт торбести панталони и свободна неоновозелена риза, която леко се издуваше от полъха, докато той се въртеше.

— Купих ги от един магазин последния път, когато ходихме в Мейн.

Габри беше почти на четиресет и бе висок малко над метър и осемдесет, а шкембето му бе подминало фазата „закръглено“ още преди няколко десерта милфьой.

— Не знаех, че „Бенджамин Мур“ са пуснали модна линия — обади се Рут.

— Ха-ха-ха — отвърна Габри заядливо. — Ако искаш да знаеш, тези дрехи са много скъпи. Да не би да изглеждат евтини? — обърна се умолително към Клара.

— Кое, дрехите ли? — попита Рут.

— Вещица — сопна се Габри.

— Педал — не му остана длъжна Рут. Старицата стискаше Роза в едната си ръка, а в другата Рен-Мари разпозна тяхна ваза, пълна със скоч уиски.

Габри помогна на Рут отново да седне на стола си.

— Да ти донеса ли нещо за хапване? — попита я. — Кученце или може би ембрион?

— О, много мило от твоя страна, скъпи — отвърна старата поетеса.

Рен-Мари се разходи сред приятелите им, които се бяха пръснали из градината, и долови откъслечни разговори на френски или на английски, а най-често на смесица от двата езика.

Погледна към Арман, внимателно заслушан в историята, която разказваше Венсан Жилбер. Сигурно беше смешна, дори с доза самоирония, защото Арман се усмихваше. После той заговори, като подсилваше думите си, жестикулирайки с бира в ръка.

Когато приключи, семейство Жилбер и Арман се разсмяха. Тогава Гамаш срещна погледа на съпругата си и усмивката му се разшири.

Вечерта все още бе топла, но когато станеше време да запалят лампите в градината, щяха да им потрябват леките пуловери и жакети, които засега стояха метнати на облегалките на столовете.

Хората влизаха и излизаха от къщата, като че ли бяха у дома си, и носеха храна за дългата трапеза на терасата. Тези непринудени петъчни барбекюта в дома на семейство Гамаш се бяха превърнали в своеобразна традиция.

Макар че почти никой не говореше за къщата като за „дома на семейство Гамаш“. В селото все още я наричаха „къщата на Емили“ и сигурно така щеше да си остане и занапред. Емили бе жената, която бе обитавала този дом и от чиито наследници съпрузите Гамаш го бяха откупили. За Арман и Рен-Мари това бе новият им дом, но постройката всъщност беше една от най-старите в Трите бора. В предната си част имаше просторна веранда с бели дъсчени стени, която гледаше към затревения селски площад. Отзад имаше тераса и голям двор със занемарена градина.

— Оставих ти торба с книги в дневната — каза Мирна на Рен-Мари.

— Merci.

Собственичката на селската книжарница си наля чаша бяло вино и забеляза букета в центъра на масата. Висок, пищен и претрупан с цветя и листни растения.

Мирна не знаеше дали да обясни на Рен-Мари, че повечето са бурени. Виждаше всички обичайни заподозрени: обикновената блатия, седмолиста и дори полската поветица, която имитираше увивното растение грамофонче.

Много пъти бе минавала през цветните лехи заедно с Арман и Рен-Мари, за да им помогне да въведат ред в обраслата бъркотия. Мислеше, че ясно е обяснила разликата между цветята и плевелите.

Като че ли бе необходим още един урок.

— Красив е, нали? — обади се Рен-Мари и предложи на Мирна хапка ръжен хляб с пушена пъстърва.

Мирна се усмихна. Граждани, какво да ги правиш.

Арман се отдалечи от семейство Жилбер и огледа събралите се хора, за да се увери, че на никого нищо не му липсва. Погледът му попадна върху неочаквана компания. Клара се бе присъединила към Рут и седеше с гръб към останалите гости, в най-отдалечения от къщата ъгъл на градината.

Откакто бе пристигнала, не бе разменила нито дума с Арман.

Това не го изненада. По-странно му се стори решението й да седне при Рут и нейната патица, макар че на Гамаш често му изглеждаше по-правилно да нарича двойката „Роза и нейния човек“.

Имаше само една причина, поради която Клара или който и да било би потърсил компанията на Рут: дълбоко и нездраво желание никой да не се приближава до нея. Рут бе като миризлива бомбичка и всеки я избягваше.

Но двете жени не бяха съвсем сами. Хенри стоеше до тях и зяпаше патицата.

Това бе нещо като тежка форма на пубертетско влюбване. Но Роза не отвръщаше на чувствата на немската овчарка. Гамаш дочу ръмжене. Идваше от патицата. Хенри изкряка.

Гамаш отстъпи крачка назад.

Когато Хенри издаваше подобен звук, не предстоеше нищо добро.

Клара се изправи с намерението да се махне. Тръгна към Гамаш, но почти веднага смени посоката.

Рут сбърчи нос, когато наоколо се разнесе тежка миризма на развалени яйца. Хенри се озърташе невинно, сякаш се опитваше да открие източника на неприятната воня.

Рут и Роза вече гледаха кучето с нещо много близко до благоговение. Възрастната поетеса вдиша дълбоко, после издиша и превърна токсичния газ в поезия.

Ала Хенри, пълната със смелост и газове немска овчарка, нямаше намерение да си върви. Рут го изгледа с отвращение, но въпреки това протегна съсухрената си ръка към кучето и му позволи да я оближе.

То не чака повторна покана.

Тогава Арман Гамаш тръгна да търси Клара. Художничката бе отишла при двата дървени градински стола, разположени един до друг на моравата. Широките им подлакътници бяха белязани с кръгове от влажни чаши с напитки, на които хората се бяха наслаждавали в тихата градина години, дори десетилетия наред. Към кръговете от времето на Емили се бяха прибавили и тези от сутрешните кафета и следобедните аперитиви на съпрузите Гамаш. Тези пръстени се припокриваха и преплитаха като символи на споените кротки мигове от няколко живота.

В градината на Клара също имаше два подобни стола. Бяха леко обърнати един към друг и гледаха към оградата на двора, реката и горите оттатък нея. Върху техните подлакътници също се преплитаха отпечатъци от чаши с формата на пръстени.

Гамаш забеляза как Клара сграбчи облегалката на единия стол и притисна тялото си към дървените летвички.

Намираше се достатъчно близо до нея, за да види как раменете й се надигнаха и кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Клара? — повика я едрият мъж.

— Добре съм.

Но не беше. Той го знаеше. И тя го знаеше. Мислеше си, надяваше се, че след като най-накрая бе поговорила с Арман тази сутрин, тревогата й ще изчезне. Споделеният проблем…

Въпреки че го бе споделила, проблемът й не се бе смалил наполовина. Дори се беше удвоил. А сетне още веднъж нарасна двойно, докато денят бавно се влачеше. Заговаряйки за него, Клара го бе направила реален. Дала бе форма на страха си. Пуснала го бе на свобода и той бе започнал да расте.

Всичко го подхранваше. Ароматите, които се носеха от барбекюто, безпорядъкът от цветя, очуканите и изцапани стари столове. Пръстените, проклетите пръстени. Същите като у дома.

Нещата, които досега й се бяха стрували тривиални, успокояващи, познати и безопасни, сякаш вече бяха опасани с експлозиви.

— Вечерята е готова, Клара.

Арман произнесе думите с характерния си тих и дълбок глас. После стъпките в тревата тихо се отдалечиха и художничката остана сама.

Всичките й приятели се бяха събрали на терасата и си взимаха от храната. Тя стоеше настрана с гръб към тях, загледана в горите, над които се спускаше мрак.

Тогава усети нечие присъствие до себе си. Гамаш й подаде чиния.

— Да седнем? — посочи към столовете.

Клара безмълвно прие поканата. Хранеха се мълчаливо. Вече си бяха казали каквото трябваше.

Другите гости слагаха в чиниите си от пържолите и соса чътни, подредени на масата. Мирна се усмихна на вазата с плевели в центъра — все още й се струваше забавна. А после спря да се усмихва, защото бе забелязала нещо. И то наистина бе красиво.

Хората си подаваха купи със салата и Сара предложи на мосю Беливо най-голямото хлебче, което бе изпекла този следобед за вечерята, а той й даде най-крехката пържола. Стояха един до друг, леко приведени, и почти се докосваха.

Оливие бе оставил един от сервитьорите да отговаря за бистрото и се бе присъединил към приятелите си. Разговорите някак плавно преливаха от тема в тема. Слънцето залезе и гостите си облякоха пуловерите и леките летни сака. Запалиха чаени свещи и ги разположиха по масата и из цялата градина, сякаш навред бяха накацали огромни светулки.

— Когато Емили почина и къщата бе заключена, си казах, че няма да видим повече събирания тук — рече Габри. — Радвам се най-после да се окаже, че не съм бил прав за нещо.

Хенри размърда уши като сателитни чинии, доловил познатото име.

Емили.

Старицата, която го бе намерила в един приют още когато беше малко кученце. Прибрала го бе в дома си. Дала му бе име, любов и грижи, докато един ден си бе отишла от този свят, а семейство Гамаш бяха дошли и го бяха отвели. Месеци наред я бе търсил. Душил бе в опит да долови миризмата й. Наострял бе уши всеки път, когато чуваше приближаваща кола. Отваряне на врата. Чакаше Емили да дойде и отново да го прибере. Да го спаси за пореден път и да го отведе у дома. Докато един ден спря да се озърта. Спря да чака. Вече нямаше нужда някой да го спасява.

Отново се втренчи в Роза. Тя също обожаваше една старица и се ужасяваше при мисълта, че някой ден нейната Рут ще изчезне, както бе станало с Емили. А тя, Роза, ще остане съвсем самичка. Хенри се взираше ли, взираше с надеждата, че Роза ще го погледне и ще осъзнае, че дори това да случи, разбитото сърце ще се излекува. Искаше да й каже, че мехлемът не бе гневът, страхът или изолацията. Опитал бе с тях. Не действаха.

Накрая Хенри бе излял в онази огромна рана единственото, което му бе останало. Онова, което му бе дала Емили. Докато излизаше на дълги, дълги разходки с Арман и Рен-Мари, той си спомни колко много обичаше снежните топки, пръчките и въргалянето в миризливите изпражнения на скунксовете. Обичаше различните сезони и различния им аромат. Обичаше калта и чистите чаршафи. Обичаше да плува, а после да се отърсва бясно от водата, докато лапите му сами танцуваха под него. Да се ближе. А после да ближе хората.

И така, един ден болката, самотата и скръбта вече не заемаха най-голямото място в сърцето му.

Все още обичаше Емили, но вече обичаше и Арман и Рен-Мари.

Те също го обичаха.

Това беше неговият дом. Отново го бе намерил.

— Ah, bon. Enfin — с тези думи Рен-Мари посрещна дъщеря си Ани и зет си Жан Ги на верандата пред къщата.

Беше малко пренаселено, тъй като гостите се тълпяха и взаимно си пожелаваха лека нощ.

Жан Ги Бовоар поздравяваше селяните и се сбогуваше с тях, а с Оливие се разбраха да излязат да потичат заедно на следващата сутрин. Габри предложи да се погрижи за бистрото, вместо да ги придружи, като че ли някой си бе помислил, че ще отиде да бяга.

Когато Бовоар стигна до Рут, двамата си размениха погледи.

— Salut, дърта пияницо.

— Bonjour, тъпако.

Държейки Роза, Рут се наведе към Бовоар и двамата се разцелуваха по бузите.

— В хладилника има розова лимонада за теб — каза старицата. — Аз съм я правила.

Жан Ги погледна възлестите й ръце и предположи, че едва ли й е било лесно да отвори консервната кутия.

— Когато животът ти дава лимони… — започна младият мъж.

— На теб ти е дал лимони. За щастие, на мен ми е дал скоч.

Бовоар се разсмя:

— Сигурен съм, че лимонадата ще ми хареса.

— Е, Роза май я одобри, когато си завря човката в каната.

Рут слезе по широките дървени стъпала на верандата и вместо да поеме по застланата с камъни алея, пресече моравата напряко по утъпкана в тревата пътечка, която свързваше къщите.

Жан Ги изчака старата поетеса да затръшне входната врата на своя дом зад себе си, после взе багажа и го внесе в къщата.

Минаваше десет вечерта и всички гости си бяха тръгнали. Гамаш събра останалата храна и приготви вечеря за дъщеря си и зет си.

— Как е работата? — обърна се към Жан Ги.

— Не е зле, patron.

Бовоар все още не можеше да свикне да се обръща към тъста си по име — Арман. Нито да го нарича „татко“. Не можеше да му казва и „господин главен инспектор“, тъй като Гамаш си бе подал оставката, а и това обръщение вече звучеше прекалено официално. Ето защо Жан Ги се бе спрял на patron. „Шефе“. Беше едновременно уважително и непринудено. И удивително точно.

Арман Гамаш можеше и да е баща на Ани, но за Бовоар винаги щеше да бъде patron.

Заговориха се за случая, по който младият мъж работеше в момента. Жан Ги внимателно следеше за признаци на нещо повече от бегъл интерес. Надяваше се, че няма търпение да се върне в отдела на Sûreté du Québec, който сам бе изградил. Но Гамаш бе просто учтив и не даваше сигнали за нещо повече от това.

Жан Ги наля по една чаша розова лимонада за себе си и за Ани и огледа утайката, за да се увери, че не е примесена с патешки пух.

Четиримата седнаха на терасата зад къщата, под звездното небе. Пламъчетата на чаените свещи блещукаха из градината. Накрая, когато се бяха навечеряли, чиниите бяха измити и всички си почиваха с по чаша кафе, Гамаш се обърна към Жан Ги:

— Може ли да поговорим за няколко минути?

— Разбира се — кимна младият мъж и последва тъста си в къщата.

Рен-Мари видя как вратата на кабинета бавно се затваря, докато накрая езичето на бравата изщрака.

— Мамо, какво има?

Ани проследи погледа на майка си до затворената врата, после погледна отново към нея и видя замръзналата на лицето й усмивка.

„Това е“ — помисли си Рен-Мари. Едва забележимата промяна в интонацията на Арман по-рано, когато бе разбрал, че Ани и Жан Ги ще дойдат на гости. В нея имаше нещо повече от задоволство, че ще се види с дъщеря си и съпруга й.

Прекалено много пъти през живота си бе гледала към затворени врати, за да не осъзнава какво значат. Тя оставаше от едната страна. Арман и Жан Ги — от другата.

Рен-Мари открай време знаеше, че този момент ще настъпи. Още от първия кашон, който бяха разопаковали, и от първата нощ, която бяха прекарали в новия си дом. От онази първа сутрин, когато се бе събудила до Арман без страх от предстоящия ден.

Знаеше, че ще дойде този момент. Но си мислеше, надяваше се и се молеше да имат още много време дотогава.

— Мамо?