Дългият път към дома

Двайсет и девета глава

Когато се върнаха в Бе Сен Пол, вече се бе свечерило. Шартран паркира до галерията, а Бовоар и Гамаш си размениха бързи погледи, след което по-младият мъж се извини и се отдалечи по калдъръмената улица.

— Къде отива? — попита Мирна.

— Да си вземе студен чай — отвърна Гамаш.

— И аз бих изпила един — каза тъмнокожата жена, но докато се обърне, Бовоар вече бе изчезнал. Тя отново погледна Гамаш. — Какво си намислил, Арман?

Бившият детектив се усмихна.

— Ако ти беше член на колонията на Ноу Ман, как би постъпила след разпадането й?

— Щях да си отида у дома.

— А ако домът ти бе тук?

— Може би… — замисли се Мирна. — Бих си потърсила работа, не знам.

— Или би започнала свой собствен бизнес — предположи Гамаш.

— Възможно е. Художествена галерия например? — Мирна го изгледа изпитателно и понижи глас: — Не вярваш на Шартран, нали?

— Не вярвам на никого. Дори и на теб.

Жената се разсмя.

— Така и трябва. Преди малко те излъгах. Не ме интересува студеният чай, просто ми беше любопитно накъде хукна Жан Ги.

— Можеш ли да се досетиш? — попита Гамаш.

Мирна се замисли и след малко на лицето й грейна доволно изражение.

— Хитрец такъв! Отива в бистрото. „Ла Мюз“.

Арман се усмихна.

— Струва си да опитаме.

— Мислиш, че ще е там ли? Въпросната десета муза? — попита Мирна.

— А ти как мислиш?

Жан Ги седна на една от вътрешните маси. Всички места на терасата вече бяха заети, но той и без това искаше да е вътре. За да може да наблюдава сервитьорите.

Взе менюто и разгледа изображението на ламинираната корица. Стилизирана рисунка на женски силует. Танцуващ.

— Какво да бъде? — попита сервитьорката. Гласът й бе ясен, а тонът — делови, но погледът й го измери от главата до петите. Забеляза стройната фигура, тъмните му коса и очи. Непринудеността му.

Бовоар бе свикнал с такива погледи и имаше навика да им отвръща подобаващо. Но сега просто отчете присъствието на младата жена и установи, че то не означава нищо за него. Изобщо не се чувстваше така, сякаш бе изгубил нещо, а напротив — за пореден път си спомни колко много бе намерил. В лицето на Ани.

— Една джинджифилова бира, s’il teplait . Безалкохолна.

Сервитьорката му донесе питието.

— От колко време работиш тук?

Подаде й банкнота от пет долара и й каза да задържи рестото.

— От няколко години.

— Художничка ли си?

— Не, уча архитектура. Идвам да работя през лятото.

— Собственикът тук ли е?

— Защо, някакъв проблем ли има? — Момичето се притесни.

— Не, просто исках да се запозная с него. — Бовоар взе менюто и кимна към корицата. — Интересен дизайн.

— Рисунката е негова. Художник е.

Жан Ги се опита да не показва интереса си.

— Е, тук ли е? Бих искал лично да го поздравя.

Сервитьорката изглеждаше така, сякаш нито му вярваше, нито й пукаше.

— Няма го.

— А кога ще се върне?

— След седмица-две.

— Знаеш ли как мога да го намеря?

Момичето поклати глава.

— Всяка година заминава някъде надолу по реката, за да рисува.

— Точно когато градчето е в разгара на сезона? — учуди се Бовоар. — Защо не отива през зимата?

— А вие бихте ли го направили?

Имаше логика.

Вървяха по калдъръмените улички на Бе Сен Пол: Клара и Шартран отпред, а Мирна и Гамаш на няколко крачки зад тях.

— Доста се сближиха — отбеляза Гамаш и посочи с жест двамата души пред себе си.

— Да — съгласи се Мирна. Забеляза как Шартран леко е склонил глава, за да чува Клара по-добре. Художничката пък жестикулираше с навитите на руло картини на Питър.

Мирна предположи, че разговарят за изкуство. И осъзна, че отдавна не бе виждала Питър да се навежда така, за да се вслуша в думите на съпругата си. Отдавна не ги бе чувала да обсъждат изкуство или каквото и да било така задушевно, както разговаряха Клара и Шартран в момента.

— Харесвам го — каза Мирна.

Докато крачеше редом с нея, Гамаш сключи ръце зад гърба ги и продължи да върви с леко поклащане.

— Мислиш ли, че десетата муза съществува? — попита бившият детектив.

Сега бе ред на Мирна да потъне в мълчание. Вървеше и размишляваше.

— Мисля, че музите съществуват — каза след малко. — Мисля, че се случва нещо, когато художник, писател или музикант се срещне с някой, който го вдъхновява.

— Знаеш, че нямах предвид това — настоя Гамаш. — Не говоря за човек, който вдъхновява художник. Питам те за десетата муза. А ти не отговори на въпроса ми.

— Забеляза, значи? — Мирна се усмихна и също закрачи с леко олюляване, като повтаряше ритмичните движения на спътника си. — Никога не съм се замисляла за самите музи — призна накрая. — Но сега го правя и ако повярвам в девет, колко му е да повярвам и в десет.

Гамаш се засмя тихо.

— А можеш ли да повярваш в девет? Или десет?

Мирна отново замълча за няколко крачки и се загледа в Клара, която бе вдигнала очи към Шартран и го слушаше. А мъжът до нея се държеше така, както никога не бе виждала да се държи Питър.

Мирна спря, Гамаш — също. Другите двама обаче не забелязаха и продължиха напред.

— Стотици милиони хора вярват в някой бог. Вярват в кармата, в ангелите, в духове и призраци. В прераждането и в рая. В това, че има душа. Молят се, палят свещи, пеят псалми, носят амулети за късмет и виждат поличби в събитията, които им се случват. Дори не говоря за някакви изключения. Това е преобладаващата тенденция.

Тук-таме между старите къщи надничаше реката.

— Защо тогава да няма музи? — попита Мирна. — Освен това има ли друг начин да си обясним поезията на Рут? Не ми казвай, че дъртата пияница пише стихотворенията си без каквато и да е свръхестествена помощ.

Гамаш се засмя.

— Писател в сянка? Като призрак?

— Няма никакво значение дали музите съществуват — заяви Мирна. — От значение е само, че Ноу Ман е вярвал в тях. Вярата му е била толкова непоколебима, че е рискувал да му се подиграват и това дори му е коствало работата. Такава вяра дава огромна сила, Арман, но има и още нещо. Страст и самоувереност от подобна величина са особено привлекателни. Най-вече за хора, които са изгубили посоката.

— Идвате ли? — извика Клара.

Двамата с Шартран бяха спрели, за да ги изчакат.

Мирна и Гамаш ги настигнаха и всички заедно продължиха да вървят, докато се озоваха пред сводестия пасаж, който водеше към закътания двор. Това бе мястото, където само преди двайсет и четири часа бяха спрели, за да преосмислят стратегията си. Струваше им се толкова отдавна. Толкова много неща се бяха случили.

Въпреки че останалите настояваха да отидат при Жан Ги в „Ла Мюз“, Гамаш успя да ги убеди, че Бовоар няма да се справи толкова добре, ако четиримата стоят наблизо и му дишат във врата.

Затова се бяха върнали в познатия двор. Терасата трябваше да е претъпкана е туристи, които се любуват на гледката, но всъщност беше почти празна.

Като че ли това място съществуваше само заради тях и заради двамата самотни играчи на табла. Те все още бяха там. Може би никога не си тръгваха. Дрипави стражи пред една забравена порта.

Бовоар огледа останалите сервитьори и погледът му попадна върху мъж на средна възраст, който тъкмо излизаше от вратата до бара. Жан Ги взе питието си и се премести на един от високите столове. Почувства се някак неудобно. Или — което бе по-лошо — може би му беше твърде удобно. Твърде познато.

Стана от стола.

— Salut — обърна се към по-възрастния мъж, който се бе настанил зад бара и разглеждаше формуляри е поръчки.

Човекът вдигна очи и удостои Бовоар с бегла професионална усмивка.

— Salut.

После отново се съсредоточи върху работата си.

— Приятно място — каза Бовоар. — Интересно име. „Ла Мюз“. Откъде произлиза?

Успя да привлече вниманието на мъжа, макар че бе ясно какво е отношението на бармана — смяташе го за малоумник, пияница, самотник или най-обикновен досадник.

Въпреки това професионалната усмивка отново пробягна по лицето му.

— Заведението е с това име откакто работя тук, че и от по-рано.

— А вие откога работите тук?

Бовоар осъзнаваше, че изглежда като глупак. Точно сега щеше да е от полза, ако можеше да размаха служебната си карта от Sûreté.Имаше огромно значение кой задаваше въпросите — инспектор от отдела за разследване на убийства или пияницата от бара.

Мъжът остави заниманията си и опря и длани на плота.

— От десет години, може би дори повече.

— Вие ли сте собственикът?

— Не.

— Може ли да поговоря с него?

— Не търсим персонал.

— Не съм безработен.

Мъжът като че ли не му повярва.

Бовоар умираше от желание да извади картата си. Или пистолета.

— Вижте, знам, че изглежда странно, но се опитвам да намеря човек, който може би е познавал художник на име Ноу Ман.

Мъжът смени позата. Оттласна се от бара и отново измери Бовоар с преценяващ поглед.

— Защо?

— Ами работя в една монреалска галерия. Изведнъж цената на творбите на Ноу Ман рязко се вдигна. Но до момента съм говорил само с хора, които не знаят почти нищо за този художник.

Вниманието на мъжа вече бе насочено изцяло към него. Боноар бе изкарал невероятния късмет да изрече думите, които му гарантираха едновременно отговор и уважение. А Жан Ги силно желаеше и двете.

— Наистина ли?

— Изглеждате изненадан.

— Е, самият аз никога не съм виждал картини на този Ноу Ман, но от Люк останах с впечатлението…

— Да?

— Е, ами… Ван Гог е бил малко… нали знаете…

— Какъв?

— Напълно откачен.

— Ааа! — Най-сетне описание на художник, което му звучеше правдоподобно. — И за Ноу Ман ли може да се каже същото?

Отговорът бе строг поглед.

— А вие как мислите? Все пак се е представял като Ноу Ман.

— Имате право. Кой е този Люк?

— Собственикът на заведението. Люк Вашон.

— Познавал ли е Ноу Ман?

— Да, живя на онова място в продължение на няколко години.

— И какво разказваше за него? — поинтересува се Бовоар.

— Нищо особено.

— Е, хайде, живял е там с години, все нещо трябва да е споделил.

— Питал съм го няколко пъти, но сякаш не му се говореше много по темата.

— Как мислите, дали се е чувствал неудобно? — попита Бовоар.

— Възможно е.

— Хайде де, можете да ми разкажете — настоя Бовоар. — Сигурно е било доста шантаво.

— Мисля, че към края го беше хванал страх — каза човекът. — На Люк никак не му се говореше за това. Доколкото знам, изпращаше картините на Ноу Ман в галерията му или някъде другаде. Предполагам на вас. Освен това Люк доставяше художническите материали, с които работеше Ноу Ман.

— Сигурно са били близки.

— Едва ли чак толкова. Люк каза, че един ден Ноу Ман просто си събрал багажа и заминал.

— Накъде?

— Нямам представа.

— А Люк знае ли? Поддържа ли все още връзка с Ноу Ман?

— Не съм питал. Не ме е интересувало.

— Ноу Ман тукашен ли беше?

— По-скоро не. Не съм чувал да има близки наоколо.

— Значи може да си е отишъл у дома?

— Да, предполагам.

Жан Ги отпи от джинджифиловата бира и се замисли.

— Люк кога отвори това заведение?

— Купи бистрото, след като напусна комуната.

— Защо го е кръстил „Ла Мюз“?

— Не сте ли чували за музите на художниците? — попита барманът. — Всички художници или имат, или си търсят муза. На мен ми стига само да не ме закача никой.

Впери поглед в Бовоар, но Жан Ги се престори, че не е разбрал намека.

— Люк има ли си муза?

— Само тази.

Барманът потупа менюто.

— Истинска ли е? — поинтересува се Жан Ги.

— Щеше да е много хубаво, нали? — рече събеседникът му. — Но не е. — Наведе се над бара и прошепна, сякаш доверяваше някаква тайна: — Музите не са истински.

— Merci — каза Бовоар и за пореден път му се прииска да усети тежестта на пистолета в ръката си. — Собственикът все още ли рисува?

— Oui. Заминава за две седмици всяка година. Сега е точно в такъв отпуск. — Мъжът замълча за миг. — Дали картините му няма да имат някаква стойност, след като е бил ученик на този Ноу Ман?

Ясно бе, че притежаваше няколко от въпросните картини, но не се знаеше дали по собствено желание, или поради липса на избор.

— Може би. Но ще ви помоля да не му казвате нищо. Нека аз лично се свържа с него. Мога ли да му се обадя по телефона, или да му изпратя имейл?

— Не. Не иска никой да го безпокои. Обикновено заминава в края на август, но тази година тръгна по-рано. Сигурно заради хубавото време. Как се казва вашата галерия? Люк ще ме попита.

— Desole. Опитвам се да остана инкогнито.

— Ахааа — отвърна мъжът.

— Има ли други членове на колонията на Ноу Ман, които все още са наоколо?

— Не и доколкото ми е известно.

— Познавате ли някой, който притежава картини на Ноу Ман?

— Не. Той караше Люк да изпраща всичко по пощата на юг — до неговата галерия. — Мъжът се замисли и издаде напред долната си устна. — А Люк как да се свърже с вас, щом искате да останете инкогнито?

Казано така, ситуацията звучеше доста глупаво. А и барманът видимо бе станал подозрителен. Бовоар му даде номера на мобилния си телефон.

— Съжалявам, но е необходимо да ви попитам отново — рече Жан Ги. — Някога чували ли сте вашия шеф да говори за муза? Например за своята собствена или за някоя, която е въздействала на колонията?

Вдигна менюто и го посочи.

— Non.

Бовоар се изправи и си тръгна, като размаха менюто за довиждане и го отнесе със себе си.

— Намерихте ли каквото търсехте? — попита един от играчите на табла.

За момент Клара се стъписа, защото не можеше да си представи откъде биха могли да знаят за Питър. Но Мирна си спомни.

— Да, намерихме. Оказахте се прави. Картината е била нарисувана точно на онова място, към което ни насочихте.

Тогава Клара се сети, че с Мирна бяха помолили двамата мъже за помощ в търсенето на мястото, където Питър бе нарисувал онази своя творба с устните. И те бяха помогнали.

— Странна картина — рече единият.

— Странно място — добави другият.

Клара, Мирна, Шартран и Гамаш седнаха около масата до парапета на терасата и си поръчаха напитки. Докато чакаха, Гамаш се извини и отиде при двамата играчи.

— Какво имахте предвид преди малко, когато казахте, че мястото било странно? За реката ли говорехте? Където е била нарисувана картината?

— Не, имах предвид картината, която държеше в другата си ръка.

— Разпознали сте къде е нарисувана и тя? — попита Гамаш.

— О, да. Ходил съм там преди години. Помагах с отсичането на някои дървета.

— В гората? — Гамаш неопределено махна в съответната посока.

— Oui. Познах мястото.

— А защо не сте казали нищо? — поинтересува се Гамаш.

— Никой не ме попита. Жената искаше да разбере само за платното с реката. Странни картини.

— На мен ми харесаха — обади се другият мъж, който разглеждаше внимателно игралната дъска.

— Знаете ли нещо за художническата колония, която е била създадена в гората? — попита Гамаш.

— Нищо. Отсякох дърветата и си тръгнах. Виждал съм онзи човек няколко пъти в града. Бая се разраснала, така поне дочух. Колонията му. А после се разпаднала. Всички си тръгнали.

— Имате ли представа защо?

— Сигурно е станало като с другите — отговори възрастният мъж. — Изживяла си е времето.

Гамаш се замисли и след малко продума:

— Казахте, че мястото е странно. Защо?

Другият старец вдигна очи от игралната дъска и измери Гамаш с ясен, изпитателен поглед.

— Знам те. Ти си онова ченге. Виждал съм те по телевизията.

Гамаш кимна и се усмихна.

— Вече не съм. Просто търсим един приятел. Човека, който е нарисувал онези картини. Казва се Питър Мороу.

Двамата старци поклатиха глава.

— Висок — обясни Гамаш, — на средна възраст. Англоговорещ. — Мъжете го гледаха с празни очи. — Интересувал се е от човека, който е основал колонията. Норман. Или Ноу Ман.

— Ноу Ман — повтори единият старец. — Сега си спомних. Странно име.

— Странен човек? — попита Гамаш.

Играчът на табла се позамисли и рече:

— Не повече от останалите. Може би по-малко. Странеше от хората. Като че ли искаше да бъде оставен на мира.

Старецът се изсмя.

— Какво толкова смешно има?

— Много от тукашните художници отчаяно си търсят ученици. Пускат обяви, организират изложби и предлагат какви ли не курсове. А онзи тихомълком си построи къщурка на поляната и изведнъж започнаха да се стичат негови последователи.

— Имате ли представа защо? — попита Гамаш. — Харизматичен ли беше?

Въпросът отново предизвика смях.

— Нищо подобно. Мога да кажа само, че не приличаше на художник. Болшинството са мърлячи. А той приличаше по-скоро… ами на теб.

Старецът измери Гамаш с поглед, а бившият детектив въобще не беше сигурен, че това е комплимент.

— Можете ли да го опишете? Как изглеждаше?

Възрастният мъж се замисли.

— Дребен. Жилав. Приблизително на моята възраст. Имам предвид на възрастта ми по онова време.

— В колонията имаше ли жени?

— Да не искаш да кажеш, че са правили оргии?

— Изсякъл си гората за оргии? Леон, ако жена ти разбере…

— Дори да са правили, никой не ме е поканил.

— Не — възрази Гамаш, уверен, че са го взели на подбив. — Просто исках да разбера дали Ноу Ман е бил женен или е имал спътница.

— Не съм виждал такава.

— Никакви музи? — попита Гамаш и наблюдаваше внимателно как ще реагират. Но отговор не последва, като изключим, че единият старец най-накрая бе успял да изиграе хода си.

Другият поклати глава и цъкна с език.

— Казахте, че мястото било странно. Какво имахте предвид? — попита Гамаш отново.

— Ами най-вече къде се намираше. Ти би ли предпочел да живееш там, ако можеш да имаш това? — Възрастният мъж махна към реката. — Повечето други пленери, комуни или както там им викате се възползват от гледката. А той защо се е скрил далеч от нея?

Гамаш се замисли върху този въпрос.

— Да, защо? — попита.

Старецът сви рамене.

— Сигурно е търсел уединение.

— Или е искал да скрие нещо — добави другият мъж. Главата му бе сведена, а очите — приковани върху игралната дъска. Изведнъж стрелна с поглед своя приятел. — Например оргиите.

Двамата се разсмяха, а Гамаш се отправи обратно към своята маса, докато разсъждаваше колко тънка бе границата между уединението и желанието да се скриеш.

Питиетата вече бяха сервирани.

— За какво си приказвахте? — кимна Мирна към играчите на табла.

— Знаеха за Ноу Ман — каза Гамаш — и разпознаха мястото от картината на Питър.

— А Питър познаваха ли? — попита Клара.

— Не.

Гамаш предаде на останалите съдържанието на разговора със старците, сетне извади бележник и химикалка от джоба си и ги сложи на масата.

— Докъде стигнахме?

Посегна към химикалката, но Клара вече я бе взела и бе обърнала обратната страна на подложката си.

Тогава Гамаш си спомни кой бе шефът. И кой не.