Дългият път към дома

Двайсет и осма глава

— Рен-Мари беше — каза Гамаш, когато се върна при останалите в кабинета на Шартран.

Платната на Питър отново бяха навити на руло и стояха благовъзпитано върху бюрото.

— Какво има? — попита Клара, щом видя изражението му.

— Изпрати това. — Гамаш подаде смартфона си на художничката. — От вашия годишник.

— Искам ли да го видя? — направи физиономия Клара. — Невинаги съм била толкова елегантна, колкото съм сега.

Докосна екрана на устройството, а останалите се събраха около нея.

— Не се шегуваш — отбеляза Жан Ги.

— Това не съм аз, тъпако — възкликна художничката и за пръв път Бовоар получи доказателство, че Рут е музата на Клара. Безумецът ги гледаше свирепо. Обезобразен от гняв.

— Горкият човек — реагира Мирна преди другите. От всички присъстващи само тя познаваше лудостта. Дори навярно беше имунизирана срещу нея.

Думите й напомниха на Гамаш за реакцията на Марсел Шартран, когато бе погледнал картините на Питър.

„Горкият Питър“ — бе казал.

Макар че картината с устните не можеше да се мери с ужаса, който излъчваше портретът, все пак имаше сходства. Беше като да гледаш по-млада версия на някого. И да виждаш как ще се развива в бъдеще.

— Професор Норман? — попита Мирна, а Гамаш кимна в отговор.

— Автопортрет — добави бившият детектив. — Вижте подписа.

Всички погледнаха.

— Увеличете го — помоли ги Гамаш.

Така и направиха.

И го изгледаха озадачено.

— Но тук не е написано „Норман“ — удиви се Клара.

Наистина не беше. Едва когато увеличиха подписа, успяха да го видят ясно.

„Ноу Ман“.

— Имам нужда да глътна свеж въздух — извини се Клара. Изглеждаше така, сякаш някой току-що бе нахлузил калъфка за възглавница върху главата й. В объркването си остави смартфона, отново го взе, а после го даде на Мирна.

Завъртя се в кръг, докато се озърташе за вратата, и когато я намери, излезе.

Останалите я последваха.

Вървеше бързо и трябваше да ускорят крачка, за да я догонят. Точеха се след нея като опашка.

Вместо да забави ход, Клара набираше скорост. Крачеше забързано по алеи, калдъръмени улички и затънтени пресечки, които туристите подминаваха. Сякаш гонена от раздутото лице, тя профучаваше покрай старите квебекски къщи и все повече се отдалечаваше, докато градът не остана зад гърба й.

Докато не стигна до ръба. Докато нямаше повече „там“. Само въздух. И реката отвъд.

Чак тогава спря.

Жан Ги пръв я настигна. Последваха го Гамаш и Шартран, а накрая се дотътри и Мирна, пуфтяща и задъхана, но целеустремена.

Клара бе вперила ясен взор право напред, а гърдите й се надигаха.

— Какво означава това? — Питаше така, като че ли огромната река знаеше отговора. Сетне се обърна и погледна приятелите си. — Какво означава това?

— Можем да предположим, че професор Норман и този Ноу Ман са един и същи човек — каза Гамаш.

— Да предположим? — изненада се Клара. — Нима може да се тълкува по някакъв друг начин?

— По-скоро не.

— А ако Норман и Ноу Ман са един и същи човек? — настоя художничката. — Какво означава това?

— За нас ли? — попита Гамаш. — Знаеш какво означава.

— Означава, че професор Норман е дошъл тук, когато е бил уволнен — рече Клара. — Вероятно е оттук. Завърнал се е, но не като Себастиан Норман. Решил е да стане Ноу Ман.

— Но защо му е притрябвало да си сменя името? — попита Бовоар.

— Може би се е срамувал — предположи Мирна. — Уволнили са го.

— А може и да е било обратното на срам — възрази Гамаш. — Не изглежда да се е криел. Казахте, че е основал колония на художници.

Шартран кимна, а изражението му беше угрижено.

— Да, но според мен не е имал такова намерение.

— Какво искате да кажете?

— Построил си къщичка недалеч оттук. В гората. Но разни хора започнали да прииждат. Други художници. Неканени. Случило се някак от само себе си.

— Питър е дошъл да го търси — каза Клара. — Искал е да намери професор Норман по някаква причина, която дори не мога да си представя. Но дали вместо него е намерил Ноу Ман?

— Non — поклати глава Шартран. — C’est impossible. Когато Питър пристигна, Ноу Ман отдавна вече го нямаше. Колонията му се разпадна преди години.

— Защо ли Питър е дошъл чак дотук в търсене на професор Норман? — чудеше се Клара. — Какво е искал от него?

Отговор нямаше и всички мълчаха.

— Къде е? — попита Клара. — Къде е Питър?

— Къде е Ноу Ман? — попита Бовоар.

Гамаш не сваляше очи от Шартран.

— Е?

— Какво „Е“?

— Къде е Ноу Ман?

— Не знам — рече галеристът. — Вече ви казах.

— Ако не знаете къде е сега, поне знаете къде е бил — каза Гамаш. Шартран кимна. И посочи.

Далече от реката и навътре в леса.

Десет минути по-късно вървяха по избуяла пътека сред дърветата.

Изведнъж, сякаш бяха преминали някаква бариера, гората свърши и се озоваха на слънчева поляна, обрасла е треви и храсти. Наложи се да си проправят път през гъстата растителност, за да се доберат до средата на огромното кръгло пространство.

Осеяно бе с издатини и неравности. Гамаш първо ги взе за пънове, но после осъзна, че са подредени в някакви форми. Квадрати. Правоъгълници.

Основи.

На мястото на бъркотията от диви цветя, неравности и плевели, която виждаха сега, някога се бяха издигали къщи.

Не бяха просто изоставени, а съборени. Разрушени. Останали бяха само скелетите им като единствено свидетелство, че някой е живял тук.

Гамаш чу шум до себе си. Нещо като въздишка, стон.

Извърна очи към Клара, която стоеше съвсем неподвижно, вторачена някъде напред. Проследи погледа й, но не установи нищо необичайно.

— Клара? — обади се Мирна. Тя също бе забелязала как приятелката й внезапно застива и се съсредоточава.

Изведнъж художничката се раздвижи. Бързо. Разви картините на Питър, сграбчи една от тях, като хвърли другите две на земята, и закрачи насам-натам. Протегнала ръце напред, държеше картината пред себе си като карта. Обикаляше полето, подобно на водотърсач, който отчаяно се опитва да намери водна жилка.

Препъна се в камъните, скалите и основите.

А после спря.

— Тук. Питър е стоял тук, когато е рисувал това.

Останалите отидоха при нея. Спогледаха се. Нямаше никаква връзка между безумните цветове и дръзките щрихи по платното и този пасторален пейзаж. Една отчаяна съпруга си бе въобразила, че вижда нещо, което не съществуваше.

Но колкото повече наблюдаваха, толкова повече всичко си идваше на мястото.

Ако на поляната не се гледаше буквално, ако не се търсеше отражение на реалните цветове върху платното, сцената постепенно се разкриваше.

В ръцете си Клара държеше едно странно съчетание — почти алхимично — на реалност и възприятие. На това, което виждаха в момента, и това, което бе чувствал Питър.

— Тук е бил — съгласи се Мирна. — А другата?

Мирна взе другата картина, вдигна я пред себе си и се зае да обикаля поляната, съпровождана от Бовоар. В един момент се спряха.

— Тук.

Тогава всички се обърнаха към Марсел Шартран.

— Знаели сте, нали? — попита го Гамаш.

— Не и от самото начало — рече мъжът. — Не и когато видях картините в кабинета си. Невъзможно е да бъдат свързани с това място.

Гамаш трябваше да се съгласи, макар и неохотно. Но не отклони поглед от Шартран.

— Кога разбрахте, че Питър е бил тук?

— След като стигнахме до извода, че професор Норман и Ноу Ман са един и същи човек. Разберете ме — от години не се бях сещал изобщо за този Ноу Ман. Тук непрекъснато изникват нови колонии на художници. Преди няколко години имаше една, в която художниците рисуваха само в нюанси на зеленото. В друга разговаряха само на латински. Някои от общностите оцеляват за известно време, но повечето не просъществуват дълго. Просто така стоят нещата.

— Не ни казахте обаче, че Питър е идвал тук — отбеляза Бовоар. Двамата с Мирна се бяха върнали при останалите.

— Не бях сигурен до момента, когато дойдохме.

Шартран погледна Клара.

— Как е намерил това място? — попита Гамаш. — Определено го няма на онези подложки с туристическата карта, които са по масите в ресторантите. Вие ли му обяснихте как да стигне? Или го доведохте?

— Казах ви вече, че не съм. Но не е било и тайна. Всички знаеха за колонията. Както казах, беше просто една от многото. Възможно е бивши нейни членове все още да живеят в околността. Може някой от тях да е упътил Питър.

— Но вие знаехте къде е. Идвали сте и преди — каза Гамаш.

— Веднъж.

— Членували ли сте в колонията?

Бившият детектив наблюдаваше Шартран внимателно.

— Аз ли? — Галеристът, изглежда, искрено се изненада от това предположение. — Не. Не съм художник.

— Всъщност художниците наистина ли са се събирали тук да рисуват? — усъмни се Мирна. — Или да търсят десетата муза?

— Да рисуват, доколкото знам.

— Защо сте идвали тогава, ако не сте имали намерение да рисувате? — настоя Гамаш.

— Ноу Ман ме помоли да разкажа за Кларънс Ганьон. Проявяваше интерес към него. Както и всички други членове.

— Защо? — попита Гамаш.

— Знаете защо — отвърна Шартран. — Виждам го в изражението ви, когато разглеждате негови картини. Този човек не просто е бил гений, а е бил смел и дързък. Готов да нарушава общоприетите правила. Рисувал е традиционни картини, но с такава… — Шартран търсеше точната дума, а в настъпилата тишина се чуваше само бръмченето на мухи и пчели. — Благодат. От творбите му струи благодат.

Гамаш знаеше, че това е самата истина.

— Смятате ли, че Кларънс Ганьон е намерил десетата муза?

Въпросът зададе Жан Ги Бовоар без капка сарказъм.

Марсел Шартран си пое дълбоко дъх и се замисли.

— Смятам, че ако има муза на изобразителното изкуство, Кларънс Ганьон я е намерил. Тук, в Бе Сен Пол. В Квебек има много красиви места, но това е като магнит за художниците. По мое мнение Ноу Ман е подозирал, че Кларънс Ганьон е открил десетата муза тук. Затова е дошъл. Да я намери и той.

Озърнаха се из празната изоставена поляна. Погледнаха неравностите и хълмчетата, където някога се бяха издигали къщи, а сега приличаха на погребални могили. Арман Гамаш се зачуди какво ли щеше да види, ако отново дойдеше тук, но през нощта. Едва ли щеше да се натъкне на жив човек. Но дали щеше да види танцуващите музи?

Девет?

Или само една, която се върти като дервиш. Сама, но могъща. Отхвърлена. Какъвто бе и Ноу Ман.

Доведен до лудост. Доведен дотук.