Фантом

8

— Госпожа Купър ни пробутва измишльотини — заяви заместник-шериф Блох.

Докато шериф Доул шофираше от къщата на семейство Купър обратно към града, Блох не гъкна. Завиха по Мейпъл Авеню и вече наближаваха шерифството на ъгъла, когато тя най-накрая реши да проговори. Доул поклати глава, паркира и пъхна език между зъбите си. Блох не говореше много. Обмисляше всичко, не дрънкаше глупости, никога не поздравяваше и не благодареше, но отвореше ли си устата, със сигурност беше за нещо важно. И хората слушаха.

Доул се обърна с лице към нея.

— Разбрала си го още през първите трийсет секунди в къщата. Хайде де, карах чак до там, за да ми дадеш нещо. Изплюй камъчето.

Блох гледаше през предното стъкло, за да избегне погледа на Доул. Усещаше, че той се е вторачил в нея. Нарочно го правеше, опитваше се да развърже езика ѝ, като я кара да се почувства неловко. Блох не възразяваше срещу неловкото мълчание. Тя самата беше едно ходещо неловко мълчание.

— Огледах високата трева от верандата и после отново от прозореца на спалнята горе. Ако някой е лежал в тревата и е наблюдавал къщата на Купър, щеше да има вдлъбнатини в пясъка и смачкана трева. А няма нищо такова. Ако някой е бил там, щях да видя следи. Но нямаше. Никой не се е доближавал до къщата снощи откъм брега.

— Аха, ами останалото? — попита Доул.

— Знаеш за счупения прозорец в кабинета. Ударен е от външната страна. Имаше стъкла по килима. Прозорецът към верандата има дванайсет стъкла. Нарушителят е счупил стъклото най-близо до резето, а то е съвсем малко. Вижда се само отвътре — каза Блох.

Доул не беше забелязал тази подробност. Поредното доказателство, че е постъпил правилно, като я нае миналата година. Интервюира петима кандидати от пет окръга за мястото. Мелиса Блох беше най-неопитна, най-неквалифицирана и с най-лоши препоръки от предишните си шефове, ако не се броеше една блестяща препоръка от Ню Йорк. И не се погаждаше с никого. Най-малко с шериф Доул. По време на интервюто отговаряше кратко и монотонно и не се усмихна нито веднъж — с една дума, беше очарователна, колкото мъртва миеща мечка. По едно време Доул разлисти документите, които беше изпратила, и попадна на препоръката от лейтенанта в тогавашната ѝ служба. Блох работеше в Ню Йорк, в Четиринайсети участък, и искаше да се махне от там. Последният ред от препоръката привлече вниманието на Доул:

… Блох е прекрасен полицай. Умна, трудолюбива и всеотдайна, макар и доста мълчалива.

Доул се съгласи мислено. Беше водил по-приятни разговори с двудневни трупове. Приключи интервюто десет минути по-рано. Тази жена го караше да се чувства неловко. Сигурно въздействаше така и на всички останали.

— Е, ще ви се обадим — каза Доул, изправи се и протегна ръка.

Помнеше, че няколко секунди Блох просто седеше на стола си. После стана, стисна ръката на Доул и го придърпа към себе си. Наведе глава и прошепна:

— Картината зад бюрото ви е наобратно.

Пусна ръката му, кимна и излезе. Доул се обърна и впери поглед в рамкираната репродукция на Дали на стената зад себе си. Часовник с римски цифри на циферблата, който се топеше върху невидима маса насред пустинята, заобиколен от странни форми. Картината висеше на стената през последните пет години. Беше му подарък за рождения ден от сестра му в Албъкърки. Един бог знае колко хора се бяха извървели през кабинета му. Някои дори бяха коментирали картината. Само тя обаче беше забелязала. Сега и Доул забеляза, че часовникът е наопаки. Странните и разкривени форми край него до такава степен бяха ангажирали вниманието му, че не беше догледал римските цифри. Постави стол под картината, качи се на него, свали онази чудесия от стената, обърна я и отново я закачи. Отстъпи малко назад и отново я огледа. Мустаците му потрепнаха — проклетото нещо изглеждаше още по-чудато. Само че не картината имаше значение, а Блох. Доул винаги се доверяваше на инстинкта си, затова я нае. От деня, когато започна работа, тя му беше казала не повече от петстотин думи.

И всяка една беше важна.

По дяволите, трябваше да забележа резето, помисли си той. Който е проникнал в къщата, е влизал в кабинета и преди.

— Какво мислиш за разказа на Марая Купър? Лъжа ли е? Че е спипала човек, нахлул с взлом, той я е нападнал, а после се е втурнал към вратата — попита Доул.

Излишно беше да чува отговора ѝ. Тя само го погледна и поклати глава. Нито една дума не беше вярна.

— Ясно — каза Доул.

Слязоха от колата и минаха през задната блиндирана врата, която водеше направо към килиите. Днес нямаха гости зад решетките. След килиите минаха през друга блиндирана врата и влязоха в главното помещение на шерифството. Сю беше до кафе машината и си наливаше чаша от каничката. Беше ниска и набита, с едра талия и много къдрава коса. Съумяваше да бъде едновременно сърдечна и страховита и така обезоръжаваше повечето хора. Розовата ѝ блуза висеше почти до коленете. Разбира се, Доул ѝ беше поръчал униформа, но тя си остана в найлоновия плик в шкафчето ѝ. Заяви му, че не възнамерява да я носи.

— Заловихте ли вече този фантом? — попита Сю.

— Скоро ще го пипнем — отговори Доул.

Той плъзна очи по редицата бюра и се загледа в бюрото на Блох. Освен папките и панерчетата за пощата забеляза и роман от Джей О. Льобо. В местната книжарница продаваха десетки бройки на ден. Където и да отидеше, някой беше забол нос в книга на Льобо. Доул не обичаше кримките. Винаги отгатваше как ще се обърнат нещата.

Кабинетът на шерифа беше просто стъклена кабинка. Освен снимките на Маккейн и Обама върху бюрото му нямаше почти нищо — един отворен лаптоп и празни панерчета. А картината на Дали властваше над всичко от стената отзад.

Ортопедичен стол за петстотин долара пое тежестта на Доул, който натисна копче на подлакътника на стола, за да активира вибромасажа на кръста си. Винаги оставяше вратата на кабинета си отворена, освен ако имаше посетител. Доул обичаше да говори с хората си и се стараеше те също да говорят с него без смущение. Стъпалото му се докосна до тънка и оръфана папка.

Досието на анонимната жертва.

Преди десет години я бяха намерили туристи, които забелязали тялото във вира под водопада. Заобиколили хребета, за да намерят телефонен сигнал. Бяха се обадили на Доул. Той си спомняше идеално пътуването си до мястото. В онази сутрин небето беше облачно, през час се изсипваше краткотраен дъжд. Помнеше как чистачките на стария му шерифски пикап скърцаха по стъклото през цялото време. По местното радио звучеше „Къщата на изгряващото слънце“ на „Енимълс“, когато той пое по крайбрежното шосе. Докато караше, си мислеше за всички неща, които би могъл да открие на местопроизшествието. Списъкът му не включваше труп. Мислеше за нещата, които можеха да се окажат там и просто да приличат на труп. Торби за смет. Пънове. Стари дрехи. Тръби. В Порт Лоунли от трийсет години не беше имало убийство. Нито самоубийство.

Когато пристигна, туристите го заведоха на мястото, откъдето той погледна надолу.

Отново заваля и по повърхността на вира затанцуваха тежки дъждовни капки. Намокриха очите и очилата на Доул и барабаняха по тила му, докато той установяваше, че туристите не са сбъркали.

Във водата леко се въртеше голото тяло на мъртва жена.

Доул прогони спомена. Шерифството беше толкова притихнало, че не беше никак трудно човек да се отдаде на мрачни спомени.

Телефонът не звънеше. Никой не говореше. Чуваха се само подрънкването на лъжичката в ръба на чашата с кафе на Сю и тихото бръмчене на климатиците. Доул вдигна ръце зад тила си, облегна се назад и извика Сю в кабинета си.

Тя влезе, затвори вратата от матово стъкло и се настани срещу шерифа.

— За мен кафе няма ли? — попита Доул.

— Сам си сипи, да му се не види — отговори Сю със сияйна усмивка.

— Искам да поразпиташ и да научиш каквото успееш за семейство Купър. Познаваш всички в града. Все някой ще е достатъчно близък с тези хора, за да ни даде повече сведения. И не споменавай за взлома. Господин Купър твърди, че нищо не липсва, това ще кажеш и ако се обадят от някой вестник. Няма нужда пресата да разтръбява случая, че поне петстотин души да започнат да спят със заредени пушки на нощното шкафче.

— Сне ли отпечатъци? — попита Сю.

— Няма смисъл. Ще бъдат само на обитателите. Никой крадец няма да си остави отпечатъците. Чиста загуба на време и ресурс е, ще се озовем отново в изходна позиция.

Сю забоде очи в пода и отново отпи от кафето си. Жестът ѝ подсказа на Доул, че тя премълчава нещо и излива кафе в гърлото си, за да не се изтърве.

— Казвай — подкани я той.

Все едно ѝ даде старт. Сю заговори като картечница. С идеална дикция. Автоматичен обстрел от твърдения и въпроси, поднесени с пронизителен и протяжен южняшки изговор.

— Е, има само счупен прозорец, нали? Нищо не е взето, затова може пък госпожа Купър да си измисля, че е имало нападател. И какво? Не е съвсем престъпление. Може и да е прахосала малко полицейско време, ама, мамка му, Ейбрахам, време за губене имаме колкото щеш. Според мен точно това е случаят. Минаха почти десет години, откакто намери онова момиче в реката. Да не мислиш, че не съм забелязала. Притеснявам се, че придаваш по-голямо значение на този случай със строшеното стъкло, само и само да не мислиш за горката удавница. Предлагам да отидем при пастор…

— Не, не. Не става дума за нищо такова — прекъсна я Доул. — Някои неща просто не се връзват. Не знам какво е станало в онази къща. Не съм сигурен дали изобщо е имало нападател и истински взлом. Но знам какво видях. Видях жена, ударена по лицето. И това ми стига, Сю. Няма да се откажа, докато не разбера какво е станало.