Фантом

46

Пол за пръв път пристигаше на Големия Кайман с яхта. Пътуването му отне много повече време, отколкото със самолет, но поне не се набиваше на очи. Той използва времето мъдро, изми косата и тялото си на малката мивка в каютата, избръсна се и сложи гел на влажната си коса.

Изглеждаше и миришеше като човек за пръв път след потъването на яхтата му. Нямаше търпение да облече костюм и да добави последните щрихи, когато пристигнат. А дотогава щеше да се наслаждава на гледката. Въпреки положението, в което се намираше, красотата наоколо привлече вниманието му. За Пол това беше раят — пъстрите островни птици, които кръжаха над главите им, стадото делфини, които сякаш водеха яхтата към пристанището, мирисът на прясна риба и печено месо по скарите на самия бряг.

Пристигнаха в Джордж Таун и Пол усети позната тръпка на вълнение.

Преоблече се, докато Дарил привързваше яхтата. Приятно щеше да му бъде да излезе навън, да се махне от вонята на своя смъртоносен спътник. Мисълта за Дарил не го напускаше нито за секунда. Дори докато се преобличаше, се постара да го следи непрекъснато през прозорците на каютата. Пъхна малкия нож в джоба на сакото си.

Щом Дарил се качи отново на яхтата, Пол се дръпна от сака му и от прозореца. Явно го беше направил твърде рязко и Дарил бе забелязал това, защото поведението му рязко се промени. Вече не го изпускаше от очи.

Пол беше приключил с обличането. Костюм и риза, обувки с кожена подметка. Излезе от каютата и я отстъпи на Дарил.

Запъти се към бакборда, като се държеше за обезопасяващите метални пръчки на покрива на каютата. Обърна се е гръб към нея, та Дарил да не го вижда през прозорците. Чу как ботушите му тупнаха на пода и тогава нехайно изхвърли всички патрони, които беше извадил от четиресет и петкалибровия му пистолет. Те цопваха тихо във водата и потъваха. Когато изпразни джобовете си, Пол се върна вътре.

Точно навреме.

Дарил дръпна ципа на сака, извади пистолета и се приготви да провери патронника.

— Чакай, остави това тук — властно каза Пол. Дарил замръзна и го погледна. — Не може да го внесеш в банката, а няма къде да го оставиш отвън. Остави го тук.

Дарил въздъхна, пъхна пистолета обратно в сака си като смутен тийнейджър, изправи се и изпъна сакото си.

— Как изглеждам? — попита.

— Изглеждаш… идеално — отговори Пол.

Отидоха с такси до Първа национална банка на Големия Кайман на Елджин Авеню. Властите на острова знаеха, че банковият туризъм е една от главните атракции, затова повечето банки имаха офиси на „Елджин“. Беше широка четирилентова улица с палми, които шумоляха над бентлитата и фераритата, паркирани под тях. Вятърът в палмовите листа напомняше на Пол шумоленето на пачка банкноти от хиляда долара, която разтваряш като ветрило. Сладостен сух звук. Успокоителен, но и екзотичен.

Пол изкачи стълбите пръв, следван на няколко крачки от Дарил.

От двете страни на стъклената врата имаше мраморни колони. Още отвън се виждаше пъстрата мозайка на пода с формата на остров. Сякаш надуши и уханието на ваниловия ароматизатор на въздуха, миризмата на кожените кресла и едва доловимия дъх на гнило, просмукал се навсякъде на острова.

Преди много години Пол избра внимателно банката. Замисли се за това сега, когато отвори стъклената врата и я задържа да мине Дарил.

Новите му обувки отекнаха по пода. Спомни си първото си посещение. Тогава разбра, че е направил правилен избор.

Първа национална банка на Големия Кайман имаше разнообразна клиентела: филмови магнати от Холивуд, строителни предприемачи, управители на хедж фондове, двайсет процента от наркобароните по света, повечето незаконни търговци на оръжие и три от най-големите благотворителни организации на планетата.

Гарантирана поверителност. Абсолютна сигурност. Нулеви данъци.

Трите вълшебства на банкирането за свръхбогатите.

Не можеше да се добереш до сметка тук, ако не внесеш поне пет милиона. Банката имаше разумни такси, а в замяна клиентът не дължеше никакви обяснения. Взема те лимузина от пистата, кара те тук и остава на твое разположение, докато не решиш да си заминеш. Този път нямаше лимузина за Пол.

Този път пристигаше скромно.

Нямаше каси, само рецепция със служителка, която поздравява сърдечно, и петима тежковъоръжени охранители в помещението.

Не можеше да не забележиш тези мъже в черни костюми, изопнати над бронежилетките, с автомати в ръка. Набиваха се на очи. Дори в ъглите. Пол знаеше, че Дарил също ще ги забележи. Вдигна глава и огледа позлатения купол на салона.

Много му допадаше, че банката поверява сигурността си на автомати, а не на охранителни камери. По стените нямаше нито една камера, никъде. И Пол разбираше логиката. „Калашников“ е по-надеждна защита от „Кодак“. А клиентите на банката много държаха на поверителността на всичките си дела. Пол чуваше стъпките на Дарил зад гърба си — отклониха се наляво към кожените кресла до стената.

Пол се приближи към управителката. Висока и доста строга на вид. Черната ѝ коса беше изопната назад, а големите ѝ кафяви очи изглеждаха така, сякаш ластикът на косата ги опъва и разтяга цялото ѝ лице в налудничава, но доволна усмивка. Беше облечена с лилав костюм от туид и виолетова риза. Цветовете на банката.

— Здравейте. С какво да помогна? — попита тя.

— Бих искал да изтегля една сума — отговори Пол.

— Разбира се, господине. Въведете кода си на таблета.

Пред Пол имаше устройство, подобно на айпад. Той въведе кода си. Появи се информацията за сметката му.

Той се опита да преглътне, но установи, че не може. Гърлото му се стегна, гърбът му плувна в пот.

— Опасявам се, че има проблем, господине. Трябва да повикам мениджъра за работа с клиенти. Той ще ви обясни — каза тя и вдигна телефона.

Минаха цели трийсет секунди, докато Пол си даде сметка, че нервно потупва с крак по пода. Вече не владееше нервите си.

Знаеше, че трябва да запази спокойствие. Само така щеше да се получи.

От дъбовата врата зад рецепцията се появи банков мениджър и приближи към тях.

— Господине, има малък проблем — обясни мениджърът. Представи се като господин Алейн. — Опасявам се, че получихме заповед за запориране на тази сметка. Обикновено в подобни случаи успяваме да проявим известна гъвкавост, но не и този път. Нищо не мога да направя — извини се той.

— О, можете — настоя Пол.

Вътрешно крещеше, но външно изглеждаше просто леко развеселен, когато се обърна и повика Дарил на помощ. Очите на охранителите проникваха през кожата му като лазери.

Помнеше как като много млад му се струваше, че времето тече адски бавно. Асансьорът се качваше на втория етаж цяла вечност. Докато лежеше в леглото и не можеше да заспи, броейки секундите, му се струваше, че е минал цял час, а погледнеше ли часовника, бяха минали само десет минути. Пък и домашните си сякаш пишеше цяла нощ, а не половин час.

Само че нищо, абсолютно нищо не отнемаше толкова много време, колкото отне на Дарил да измине шестте метра между кожените кресла и рецепцията.

Животът на Пол беше в ръцете на човека, когото ненавиждаше най-силно на света.