Фантом

57

Марая се вторачи в дисплея на мобилния си. На него се виждаше снимката, която беше направила на паспорта на Пол върху кухненския плот.

— Помните ли да сте правили тази снимка? Заснета е с камерата на мобилния ви. И сте я изпратили с есемес на Пол — обясни Доул.

Тя отново погледна снимката. Отмести очи, затвори ги и се концентрира.

Усещаше съзнанието си като пъзел с липсващи парченца. В паметта ѝ имаше бели петна там, където не следваше да има. Но въпреки това Марая знаеше, че спомените са някъде вътре. Нищо не беше заличено, просто в момента не се виждаше. Сякаш някои от спомените и чувствата ѝ бяха недостъпни, обгърнати в бяла мъгла.

Поклати глава и каза:

— В момента не си спомням. Не знам защо съм изпратила това съобщение.

Доул кимна.

Плъзна пръст по дисплея към следващото съобщение. Показа го на Марая.

— Това помага ли? — попита.

Блох остави химикалката.

— Не, не помня есемеса до Пол. Помня, че се карахме, но не знам за какво — отговори Марая.

В този момент тя разбра, че ще се възстанови. Щеше да се оправи и да стане същата като преди. Какво облекчение. Разбра го, когато видя, че е способна да излъже за снимката и есемеса. За нищо на света нямаше да даде на ченгетата да разберат, че заедно с любовника си е планирала да потърси сметка от Пол, да поиска част от парите, а ако той откаже — да го изнуди. Паспортът трябваше да го подмами в капана.

Не беше нужно ченгетата да го знаят. Стигаше им да знаят, че помни как онзи чук се стовари върху главата ѝ.

Всеки път, когато в съзнанието ѝ изникваше този образ, тя усещаше остра болка в черепа — рязка и жестока. Беше застанала с гръб, чукът я удари отзад. Трябва да беше Пол. Дарил не бе способен на такова нещо, той я обичаше, той не можеше… Не разбираше защо полицаите ѝ задават тези въпроси. Нали вече им беше разказала всичко, което знае?

Доул кимна и каза:

— Марая, не искаме да те напрягаме с тези въпроси. Разговорът ни не се записва. Искаме да разберем дали помниш нещо важно. Ако не, добре. Възможно ли е съпругът ти да е смятал да те напусне? И да си установила, че си е забравил паспорта. Нещо такова?

Марая бавно затвори очи, после отново ги отвори. Така потвърждаваше. Внимаваше да не си мърда главата. Днес сутринта болката беше много силна. Тъкмо предстоеше да изпие следващата доза болкоуспокоителни, когато пристигнаха Доул и Блох. От лекарствата ѝ се доспиваше, а тя искаше да запази волята си, доколкото е възможно, затова поръча на сестрата да почака, докато полицаите си тръгнат.

— Може би, не съм сигурна. Не знам.

— Марая, познаваш ли човек на име Дарил Оукс? — попита Блох.

— Името ми е познато — отговори Марая. Най-неангажиращият отговор, който ѝ хрумна.

Блох взе телефона, върна няколко изображения назад и извика есемесите, разменени с номер, който не беше в указателя на Марая. Просто номер без име.

— Това неговият номер ли е? — попита Блох.

Марая прокара пръсти по челото си, примигна.

— Аз… аз не се чувствам много добре днес. Болката. Може ли да направим това друг път? Просто не мога да мисля трезво — каза Марая.

През пръстите си видя как полицаите се спогледаха. Не можеше да се закълне, но ѝ се стори, че устната на Доул потрепна — мустакът му мръдна.

— Разбира се. Някой друг път — отговори Доул.