Фантом

35

Пол лежеше на леглото напълно буден и слушаше стъпките на Дарил над главата си. Накрая той явно си легна и къщата притихна съвсем. Сърцето на Пол забави ритъм, той затвори очи. Греховете му се бяха върнали да го преследват.

Всичко започна от една писателска група в Ню Йорк. Събираха се веднъж месечно да обсъждат ръкописите си, пиеха бира и ядяха пица, после се прибираха у дома и се чувстваха отвратително заради онова, което са написали. Там се запозна с Линдзи и двамата бързо се сприятелиха. Тя беше от Айова и се беше преместила в Ню Йорк, за да стане писателка. И двамата ѝ родители бяха починали, тя имаше неголеми спестявания, мотивация и талант. Освен това притежаваше дарбата да съветва писателите и нейното мнение се слушаше най-много в групата. Скоро някои от членовете престанаха да идват. Издаването на книга беше трудна работа и все повече и повече хора се отказваха. Пол не се отказа, но вече ходеше на събиранията по-скоро за да се вижда с Линдзи, отколкото по друга причина. Имаха кратък флирт, но Линдзи сложи точка, защото не искаше да разваля приятелството им. Не беше сигурна в чувствата си към Пол и се нуждаеше от малко време да помисли. После се премести в Бей Сити, защото беше по-евтино и спестяванията ѝ бяха на привършване. Искаше да продължи литературните обсъждания и ѝ се щеше да ангажира и Пол, затова създаде писателска група във Фейсбук. Писателите получаваха мнение от Линдзи и Пол, които вече бяха издали по един роман — неособено добре приети дебюти без почти никакви продажби. Двамата се срещнаха се в Порт Лоунли шест месеца след като тя се премести в Бей Сити. Пол идваше в града за пръв път. Линдзи го беше посещавала няколко пъти и много го харесваше. Бяха заедно през целия уикенд, разговаряха, смяха се и се прегръщаха. Когато Пол се върна в Ню Йорк, беше сигурен, че е прекарал два дни с истински сродна душа. Линдзи още не беше сигурна, че иска връзка, и се договориха да си останат приятели засега. Групата във Фейсбук се разрасна през следващите шест месеца и привлече над двайсет нови членове. Повечето бяха пълни бездарници.

С изключение на един. Той изпрати една глава от свой роман на Пол и Линдзи и текстът беше направо невероятен. Пол пазеше ярък спомен за първия прочит. Беше препрочитал началната сцена хиляди пъти. Полицията открива тялото на жертва на убийство. За пръв път му попадаше такова нещо. Сякаш си там. Гледката, мирисът, смразяващите подробности — всичко се беше запечатало ярко в съзнанието му. И Пол, и Линдзи споделиха мнението си с писателя, дадоха му някакви предложения за подобряване: разместване тук-там, съкращаване на някой параграф. Нищо съществено, но така текстът ставаше по-добър.

Малко след това въпросният писател напусна групата. Година по-късно Пол вече беше издал втория си роман, когато му попадна сигнална бройка на дебютен трилър от някой си Джей О. Льобо. Агентката му Джоузефин го беше получила и му го изпрати. Първата глава започваше с абсолютно същата сцена на онзи автор от Фейсбук групата. Ченге ветеран открива тялото на изчезнало момиче сред кости на мъртви котки в пещ за изгаряне на отпадъци в стара изоставена сграда. Пол се обади на Линдзи, изпрати ѝ книгата, тя я прочете и потвърди, че началната сцена е същата, дума по дума. Опитаха се да се свържат с автора, да го поздравят, но той не отговори на съобщенията им.

Пол забрави за случилото се, докато книгата не излезе и не започна да се продава добре. Превръщаше се във все по-голяма сензация и когато се изстреля на върха на класациите, се появи първата статия в „Ню Йорк Таймс“, която обсъждаше не само феноменалния успех на романа, но и загадъчната личност на автора Джей О. Льобо. Мистерията заинтригува първо цялата страна, а после и света.

Изглежда, само Пол и Линдзи знаеха истината. Не спираха да я обсъждат, чудеха се как да постъпят и дали да говорят с пресата. Пол беше открил истинското име на автора чрез лиценза, съпътстващ документа на „Уърд“, качен във Фейсбук групата. Знаеше истинското му име.

Линдзи беше останала без пукната пара. Звънна на Пол и го помоли за заем. Той не можеше да задели нищо. Предложи ѝ на шега да изцеди Джей О. Льобо. Той беше забогатял. Шегата обаче се вгорчи, когато Линдзи заяви, че ще направи точно това. Помогнала му със съветите си, а той можел да си позволи да ѝ подхвърли нещо. Пол я насърчи да опита. Няма да навреди. Пък и знаят истинското му име. Ще си плати, за да запазят тайната му.

Линдзи изпрати съобщение на Льобо и си уговори среща с него.

И двамата с Пол му бяха помогнали за книгата. Предложените от тях промени бяха взети предвид в окончателния вариант на текста. Льобо щеше да спечели милиони, а Линдзи беше закъсала. По онова време тя живееше на крайбрежието, затова си уговори среща с него в Порт Лоунли. Пол чака цяла нощ, изгарящ от нетърпение да научи какво се е случило. Дали онзи ѝ е дал пари. Накрая му омръзна да чака и ѝ се обади. Тя не вдигна. Минаха дни. После седмици. До гуша му дойде да изпраща есемеси и имейли, да я търси по Фейсбук и да оставя гласови съобщения.

Нищо.

Пол се поболя от тревога и писа на Льобо. Осведоми го, че знае кой е и попита какво се е случило с Линдзи. Льобо поиска номера на мобилния му и Пол му го даде. Льобо му звънна веднага.

Използваше някакъв уред за изкривяване на гласа. Пол чу електронен глас — студен и нечовешки.

— Говорил си с Линдзи за мен, нали? И казваш, че знаеш кой съм?

— Точно така, знам. Но това няма значение. Къде е тя?

— Тя допусна грешка, Пол. Заплаши ме. Видяхме се при водопада край Порт Лоунли. Хубаво градче до Бей Сити. Дадох ѝ пари, а тя заяви, че това е само аванс. От вестниците щяла да получи повече. Каза, че Си Ен Ен ѝ предложили половин милион долара за ексклузивно интервю. Това ѝ беше грешката — алчността. Ударих я по главата с камък, съблякох я гола и я хвърлих от скалата.

Изтърси го толкова небрежно, все едно описваше какво е времето.

— Трябваше просто да вземе парите, Пол. Накрая ме умоляваше. Осъзна грешката си. Говореше как някой ден ще живее с теб в Порт Лоунли. Как ще си имате дом, ще си родите бебе. Е, вече няма да стане.

— Копеле проклето! Отивам в полицията — кресна Пол.

— Не го прави. Имам предложение. Не знам къде живееш, нито как да те намеря, но някой ден ще те открия. И ще те убия. Единственият начин да се спасиш е да не ми създаваш грижи, Пол. Ето какво предлагам. Бях богат човек, преди да ме издадат, а сега съм още по-богат. Затова ти предлагам по един милион годишно през първите три години. След това сумата ще стане два милиона годишно. Достатъчно пари, за да не се изкушиш да отидеш в полицията или да се свържеш с пресата, а аз няма да ги усетя много. Уговорихме ли се?

— Майната ти! — изруга Пол и затвори.

Обади се в полицията, но разговорът му с Джей О. Льобо не беше записан и нямаше сведения за изчезнало лице, така че скоро започнаха да го избягват. Взеха го за откачалка. Пол се обади на редактора на Льобо — Боб Креншо — и му каза, че знае коя е истинската самоличност на писателя.

Уговори си среща с Креншо под Манхатънския мост. Боб каза, че ще дойде със зелена тойота. Пол завари колата да гори, а Боб още беше в багажника. Може би жив, а може би не. Постара се да замъгли тази част от спомените си. Не можеше да се добере до него, пламъците бяха много буйни. Просто стоеше и няколко секунди по-късно резервоарът избухна. Пол беше сигурен, както никога в живота си, че отговорността за смъртта на Боб Креншо е негова. Льобо го беше убил, за да запази тайната си. Беше убил и Линдзи. А причината за това беше Пол.

Тайната беше странният живот на Джей О. Льобо. Пол си беше свършил работата преди срещата с Креншо. Беше научил всичко възможно за Льобо. Край него все изчезваха хора. Съученици. Съседи. Колеги. Дори родителите му.

Той се опита да убие и него онази вечер под моста, явно го беше проследил някак. Знаеше за срещата му с Креншо и беше отстранил проблема.

Пол го видя отдалече. Тъмен силует. Хукна презглава и се скри в стар контейнер за смет, пълен с плъхове. Цяла нощ гледа през дупка в контейнера как колата гори. На сутринта излезе, преди да пристигне пожарната. Хора, пътуващи за работа по моста, забелязали пушека и се обадили в полицията. Никой не би се обадил в полицията посред нощ за пожар на запустяло място. От пожарната също не биха се помръднали заради някаква кола, край която нямаше нищо. Не представляваше опасност. Щяха да я угасят на сутринта.

Онази сутрин Пол прекрасно знаеше, че трябва да си плюе на петите. Представяше си, че Льобо вече знае къде работи, че е научил имената на всичките му приятели — сигурно знаеше дори къде живее. И Пол избяга. Скри се в Манхатън. Само че не можеше да работи.

Трябваше да сложи край. Това поне съзнаваше. От полицията никога нямаше да му повярват. Льобо беше съумял да не попада под подозрение. Единственият изход беше или Пол да го убие, или да му внуши, че не представлява заплаха.

В нощта след смъртта на Креншо получи обаждане от същия анонимен номер.

— Чу ли как Боб Креншо крещи, докато гореше? Вземи парите и няма да се занимавам с теб. Историята почти приключи, Пол. Ще станеш богат.

И Пол взе парите. Знаеше, че Льобо цели с това две неща.

Първо, ако полицията някога го залови, ще може да каже, че Пол е знаел всичко и че той му е плащал, за да си държи езика зад зъбите, с което го е превърнал постфактум в свой съучастник. За да се получи, парите трябваше да бъдат сериозна сума. Ченгетата щяха да се досетят, че с плащане над един милион годишно криеш нещо по-важно от истинската самоличност на един писател. Такива пари плащаш, за да прикриеш убийство. Втората причина: Льобо щеше да се опита да проследи Пол чрез парите. Електронното банкиране криеше толкова много капани, че Пол нае човек, излежал присъда за пране на пари, да му помогне да мести парите с единствената цел да ги скрие от човека, който му ги плаща. Това вършеше работа за съвсем кратко време, след което се налагаше да променя системата преди всяко плащане. Накрая се довери на агентката си Джоузефин. Тя послужи като бариера между него и „Льобо Ентърпрайзис“ и прокарваше парите през своите сметки, но въпреки това плащанията стигаха до банката на Пол, без комисионата на Джоузефин, заедно с името на платеца — „Льобо Ентърпрайзис“.

След известно време Пол се почувства в безопасност. Сумите от „Льобо Ентърпрайзис“ постъпваха редовно. Той се постара да не парадира с тях. Всяка голяма покупка оставяше следа. Харчеше съвсем малко от тези пари. И се криеше в Ню Йорк.

След време престана да се страхува. Знаеше истинското име на Льобо, но никога не го беше виждал, а никъде не публикуваха негови снимки. Пол нямаше представа как изглежда този човек. Всеки минувач на улицата можеше да бъде Льобо. Затова единствената му възможност беше да се крие. Накрая си внуши, че не може да бъде намерен.

Годините се нижеха. Пол отново започна да пише. Агентката му знаеше, че той се крие. Беше разказал на Джоузефин истината. Срещу определена сума тя се съгласи да пази тайната му. Льобо продължаваше да издава. И всяка негова книга беше кошмарен разказ за действително убийство.

Дори да можеше да похарчи всички пари, Пол не желаеше да го прави. Бяха кървави пари. А после се запозна с Марая. Не мислеше, че отново ще може да обича, но тя го опроверга. Преместиха се в Порт Лоунли след сватбата. Пол мислеше, че това е последното място, на което би го потърсил Льобо. Линдзи я нямаше и сърцето му дълго беше съкрушено, но искаше и да изпълни нейното последно желание, искаше живот в Порт Лоунли, само че щеше да бъде с Марая, не с Линдзи. Пол си внушаваше, че това ще му помогне да продължи напред, да се справи с вината си. В известен смисъл обаче преместването само влоши нещата и той просто се зарови в работа.

Пол знаеше, че взломът е дело на Льобо. Беше разбил личното му бюро, където Пол държеше статиите и изрезките от вестници за него в опит да проследи движението му и да свърже убийствата в романите му е действителни случаи. В деня след взлома Пол беше видял и бележката на колата си.

Знам кой си. Негодникът дори се беше подписал: Г-н Льобо.

Пол беше разкрит. Налагаше се отново да бяга. Опасяваше се, че Льобо ще навреди на Марая. Затова никога не ѝ разкри истината. Последният човек, на когото беше казал кой е той, умря в агония. Не можеше да я трови с онова, което знаеше. Джоузефин се нуждаеше от дела си от парите на Льобо, затова не би казала нищо на никого. Пол вече съзнаваше, че е трябвало да вземе Марая със себе си. Беше предположил, че тя ще е в по-голяма безопасност без него — в крайна сметка Льобо искаше да се докопа до Пол, не до нея. Но беше сбъркал. А после Льобо го заблуди, че го е спасил от потъващата яхта. Пол се досети, че вероятно той е човекът, който я е потопил.

Потисна болката. Щеше да се справи с нея по-късно.

Льобо някак го беше открил чрез парите. Вероятно чрез банката. А сега си искаше милионите обратно. Това поне се изясни. Беше му представил план как да изтегли парите. Ако искаше само да го убие, Пол щеше да е вече мъртъв. Льобо имаше поне половин дузина удобни възможности.

Страхливец.

Изведе тази дума на преден план в съзнанието си. Пол беше страхливец.

Беше станал причина за смъртта на други хора, за да предпази себе си. Знаеше, че Льобо няма да прекрати убийствата. Навремето не можеше да се обърне към полицията относно Линдзи или теориите си за реалната основа на описаните от Льобо убийства. Не разполагаше с доказателства. Най-вероятно щяха да приемат думите му като налудничави обвинения от завистлив писател. Съзнаваше, че и сега не може да отиде в полицията. Търсеха го за нападението над Марая и той наистина беше съучастник — улики на стойност двайсет милиона долара щяха да убедят всеки съд в това.

Пол реши, че му остава само един ход. Щеше да престане да бяга. Най-напред щеше да вземе парите, така поне щеше да има шанс да оправи нещата с Марая. Щеше да ѝ разкаже всичко и да ѝ подсигури живот, какъвто наистина заслужаваше.

Льобо нямаше да се опита да го убие, преди парите да излязат от банката. Предимството на Пол беше, че знае това. И тогава си даде сметка: открай време подозираше, че този ден ще настъпи, че не е възможно да бяга вечно. Някой ден Льобо щеше да го намери. Може би затова не се беше посветил изцяло на съвместния си живот с Марая. Защото на хоризонта винаги дебнеше нещо мрачно и страховито.

Седна в леглото, отвори очи и даде обещание на Марая.

Щеше да вземе парите. Да ѝ ги даде. И да убие Льобо.