Фантом

9

Сателитната навигационна система я осведоми, че пътуването ще отнеме седемдесет и една минути. Всъщност Марая пристигна след почти два часа. Ломакс Сити не приличаше на никой град, в който бе ходила. Беше си едно голямо село. Казиното, металообработващият завод и двете баптистки църкви се бореха за градски статут през седемдесетте. Накрая парите от казиното, които се ръсеха от джобовете на законодателите на щата, обърнаха нещата. Вече нямаше значение. Металообработващият завод не работеше. Поради липсата на свободни пари казиното скоро го последва. И двете църкви обаче се пълнеха в неделя, нищо че паничките им за дарения сега бяха по-празни.

Марая спря колата на едно кръстовище и изруга навигацията, която я уверяваше, че е пристигнала. Озърна се, но видя само бензиностанция, която май беше затворена, и срещу нея търговски център, който също би трябвало да е затворен. Имаше химическо чистене, чиито витрини бяха напръскани с бял спрей, малка банка със знак „Стоп“, щръкнал от счупения ѝ прозорец, и до нея табела с изсветлели букви, която сигурно обозначаваше мястото, което търсеше.

По обед нямаше движение, Марая прекоси кръстовището и паркира, излезе от колата и се приближи към последните помещения в редицата на търговския център. И наистина, намери го.

Изикиъл Дейвид, адвокат.

Табелата сигурно беше струвала доста пари преди десетина години. От известно време не беше почиствана. Слънцето и мъхът бяха повредили сериозно буквите. Щорите на прозорците под табелата бяха спуснати. Не се виждаше дали вътре има някой. Марая отвори вратата и над главата ѝ дрънна звънче. Озова се в чакалня. С кафяв мокет и сгъваеми пластмасови столове. В средата имаше масичка, отрупана с купчини пожълтели вестници и оръфани списания.

В отсрещния край на чакалнята се отвори врата и един пълен висок мъж излезе да я посрещне.

— Госпожа Ърскин? — попита мъжът с глас, който сякаш се разнасяше от тунел.

— Да, Джанет Ърскин — потвърди Марая. — Вие сигурно сте господин Дейвид.

Изикиъл Дейвид имаше библейско тяло в комплект с библейското си име. Главата му приличаше на каменен скрижал. Беше едра, с бръчки на челото, които сякаш онагледяваха различните пластове на вулканичните скали в Гранд Каньон. Темето му беше голо, гладко и съвършено обло, поради което браздите над рунтавите му вежди се очертаваха още по-отчетливо. Нямаше шия, само тяло. И то какво тяло. Все едно си изправил билярдна маса на тясната ѝ страна, напъхал си я в евтин костюм и си мушнал под сакото надуваема топка.

Изпод крачолите на сивия панталон се подаваха малки стъпала в лъскави черни обувки. Марая не успя да прикрие учудването си как е възможно такива стъпала да крепят толкова масивно тяло.

— Заповядайте — покани я Изикиъл.

Той наистина беше едър, но големината на стола зад разхвърляното му бюро я изуми. Приличаше на царски трон. И въпреки това простена и изскърца, щом адвокатът стовари отгоре му внушителния си задник. Марая седна срещу него и го погледна между двете кули от кафеникави папки.

— Вероятно обмисляте развод — отбеляза Изикиъл делово.

Без капка съчувствие. Сигурно препоръчваше развода като положително начинание — като нещо желано, за което плащаш.

— Засега искам само да се ориентирам какви са вариантите. И как ще бъде поделено имуществото — отговори тя.

— Няма проблем. Мога да ви запозная най-общо, но само толкова. Всеки случай е различен, но винаги могат да се излагат доводи и да се договарят споразумения. Затова най-напред имам нужда от някои лични сведения… — каза адвокатът и си записа името, с което му се беше представила Марая. — Адрес? — попита той.

— Предпочитам да не ви го казвам. Поне засега. Търся само съвет и много държа на личното си пространство. Мога да ви платя предварително за едночасова консултация.

Марая извади от чантата си две стодоларови банкноти и ги сложи върху бюрото. Изикиъл остави химикалката, сплете пръсти и погледна към парите.

— Всичко, което ми кажете, е поверително. Защитено е от адвокатската тайна — увери я Изикиъл.

— Нуждая се от най-общ съвет, господин Дейвид, но ако не сте склонен…

Тя остави въпроса да увисне във въздуха и протегна пръсти към парите.

Дебела буца с пет дебели израстъка тупна върху банкнотите. Марая се усмихна и се облегна назад.

— Винаги бих могъл да дам най-общ съвет. Плащате предварително, така че ще ми простите, ако срещата ни не продължи цял час — каза адвокатът.

— Съгласна съм, стига да получа отговори.

— Какво ви интересува? — попита Изикиъл, прибра банкнотите и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Съпругът ми има тайна банкова сметка. Вече не мога да му имам доверие. Ако крие пари… какво ли още пази в тайна? Мисля, че искам да прекратя брака ни. Какви са възможностите в такава ситуация?

Тих съчувствен стон се отрони от гърлото на Изикиъл. Той поклати глава и цъкна с език. Не можеше да предложи на клиентката си по-голяма загриженост.

— Има ли предбрачен договор?

Първият въпрос на адвоката слиса Марая. Устата ѝ се размърда, но не излязоха думи. Преди да се оженят, Пол настояваше да сключат предбрачен договор, за да бъде тя защитена. Така щяла да бъде осигурена, ако се случи нещо, а той нямало да има право на нищо от нейните доходи. Отначало Марая подмина предложението, после възрази срещу него и накрая подписа договора и му го върна, без да задържи екземпляр за себе си. След това съвсем забрави за проклетата хартийка. В дните преди сватбата разводът беше последната ѝ мисъл. Беше намерила мъжа на живота си. Договорът я предпазваше, но изобщо не ѝ хрумна, че ще предпазва и него. Като се замисли сега, предбрачният договор сякаш ѝ нанесе нова рана. Незначителна драскотина, на която не беше обърнала внимание, преди да загнои.

— Да, има предбрачен договор — прошепна тя.

— Разполагате ли с копие от него?

— Не. Прочетох го, преди да подпиша. Беше много отдавна, не съм сигурна за подробностите. Съвсем бях забравила за този договор, докато не го споменахте.

— Кой го състави — вашият адвокат или неговият?

— Неговият.

Едрият мъж избърса носа си с носна кърпа колкото калъфка за възглавница и каза:

— Съжалявам, че го казвам, но договорът най-вероятно облагодетелства съпруга ви. Ще се учудя, ако не е формулиран специално за да пази парите, които държи в тайната си сметка. Положението не изглежда розово, госпожо Ърскин.

Марая нямаше да се предаде толкова лесно. Беше му дала последните си двеста долара и искаше той да си оправдае хонорара.

— Чувала съм, че съдът понякога отхвърля предбрачните договори. Не бих подписала, ако знаех истината. Той ме излъга.

— Това е аргумент. Надали ще постигнем много с него, но със сигурност мога да го използвам. Проблемът са последиците от обявяване на предбрачния договор за нищожен. Не съм сигурен, че ще се окажете в много по-изгодно положение.

— Моля? Защо?

— Допускам, че и двамата сте жители на този щат.

— Да.

— Имате ли деца?

— Не.

— Съпругът ви знае ли, че сте го разкрили?

— Не.

— Сметката, в която са парите, само на негово име ли е?

— Да.

— Ясно. В този щат има закони за разпределение на имуществото. Какво друго притежавате освен парите в тайната сметка?

— Къщата е на негово име. Има и яхта. Имаме и обща банкова сметка, разбира се. И колите ни, но парите, които пази в тайна от мен, са много повече от всичко останало.

Коженият стол проскърца и Марая се стресна. Изикиъл се облегна назад, загледа се към тавана и изду бузи.

— Къщата и яхтата по време на брака ви ли са купени?

— Къщата, да. Яхтата, не.

— Вие работите ли? Допринасяте ли за семейния бюджет?

Марая поклати глава и въздъхна. Съзнаваше, че този тип се старае да я посъветва възможно най-добре, но не я интересуваше. Мислеше само за едно.

— В началото на брака ни имах свои доходи. Вече не. От известно време не работя. Той плаща ипотеката и всички сметки. Вижте, това наистина не ме интересува. Обяснете ми за парите, които той крие. Ще получа ли дял от тях при развода, ако успеем да отхвърлим предбрачния договор? — попита Марая.

— Не искам да знам откъде са парите. Подозирам, че има основателна причина съпругът ви да не желае да ги обяви само като свое притежание по време на бракоразводното дело. Може би данъчните или други власти биха проявили интерес към тях. Ако е така, той ще предпочете да не ги обявява изобщо. Заплахата, току-виж, се оказала достатъчна, за да получите малък процент. Съгласно законите в щата имущество, придобито само от единия съпруг, си остава негова собственост, не семейна и поради това не подлежи на подялба.

Адвокатът говореше бързо и Марая не успя да осмисли всичко, което ѝ каза.

— Извинете, но искате да кажете, че ако се разведа с него, няма да получа нищо от парите в неговата сметка, така ли?

— Нищо. Освен ако не го заплашите, че ще го разобличите. Разбира се, ако парите са законни, няма да имате други козове, ще изгубите и няма да видите нито цент.

— Що за извратено…

— Такъв е законът — прекъсна я Изикиъл. — По време на брака ви съпругът ви има право да придобива средства, които да задържи след евентуален развод, както и всички пари, които е имал преди брака.

Марая затвори очи, притисна длан към челото си и пое дълбоко въздух.

— Не може да бъде — промърмори.

Подът се залюля и тя не знаеше дали да се наведе да повърне, или да се вкопчи в стола, за да не падне. Най-странен беше начинът, по който я обземаше паническият пристъп — сякаш тя стоеше отстрани и наблюдаваше как той връхлита тялото ѝ. Усещаше и виждаше сълзите по бузите си, пребледнялото си лице, изопнато като твърда пластмаса. Треперещите крака, помътения поглед, сгърчените и пресъхнали устни, сякаш докоснали бяло брашно.

Стаята на Изикиъл се беше превърнала във влакче на ужасите, но Марая почерпи сила от едрия мъж, който никак не изглеждаше притеснен. Беше по-скоро отегчен. Сигурно в повечето дни седеше на стола си и през кабинета му се изреждаха клиенти, които се развеждат, пъшкат, плачат и си тръгват.

— Ще ви донеса вода — каза той, надигна се с огромно усилие и ѝ напълни картонена чашка от диспенсъра за минерална вода в ъгъла на кабинета си.

Беше от онези чашки, които приличат на фунийки. Подаде ѝ я, тя я изгълта наведнъж и разля малко по лицето си. Сепна се от струйката към ухото си и това ѝ помогна да овладее гласа си.

— Каква… ужасна… глупачка съм — изстреля тя със задъхани паузи между думите.

— Не, не сте — увери я Изикиъл и леко повиши тон. — Измамил ви е. Виновният е той. Имало е признаци, които всеки би могъл да пропусне. Винаги има. Без значение дали става дума за мъжа или за жената — съпругът, който лъже, използва любовта на другия като щит. Виждал съм го стотици пъти. И жертвата винаги се самообвинява. Веднага престанете. Вижте, аз съм добросъвестен адвокат. Ще изложим някои аргументи в съда, но не ви гарантирам нищо. В най-добрия случай ще успея да ви договоря незначителен процент. А вероятно дори толкова няма да успея. Редно е да ви предупредя отсега.

Марая кимна. Разбра какво ѝ казва Дейвид — истинско чудо би било да получи солидно обезщетение при развода. Усети как сълзите отново рукват по лицето ѝ.

После Изикиъл подметна нещо в опит да я разведри. И други мъже се бяха опитвали да я разсмеят, когато е разстроена. Обикновено това имаше успокоителен ефект. Шегата на Изикиъл обаче си остана в сферата на черния хумор.

— Погледнете от хубавата страна — може пък съпругът ви да получи инфаркт и всичко да стане ваше. Копелето го заслужава.

Краката на Марая престанаха да треперят. Подът си сложи спирачки. Острите нокти на емоцията, които я бяха стиснали, изчезнаха яко дим. Марая благодари на адвоката, стана и си тръгна. Всичко се промени за секундите между затварянето на вратата на кантората и влизането ѝ в колата. Знаеше с какви варианти разполага. Колкото и да бяха ограничени.

Очакваше я дълго пътуване обратно до Порт Лоунли. Имаше много време за размисъл. Не пусна радиото. Шофира в тишина. Чуваше само лекото бучене на гумите по асфалта.

Остави мислите си да блуждаят заедно с чувствата ѝ. Да се колебаят между двата полюса.

Две години по-рано в Сентръл Парк, в една студена неделна сутрин през февруари с Пол. Спаха до късно в нейния апартамент. Старите радиатори не топлеха добре, а и на двамата не им се ставаше да включат електрическата печка. Вместо това правиха секс и за дълго се отдадоха един на друг. Безмълвно. Просто бяха заедно. Никога не се беше чувствала толкова близка с друг мъж. Облякоха се, ядоха палачинки в „Блумс Дели“ на Лексингтън Авеню и после взеха такси до Сентръл Парк. Седнаха на една пейка и загледаха кънкьорите върху леда на езерото, сплели пръсти в ръкавици. През целия ден размениха само няколко думи. Нямаше нужда да говорят.

— Това е най-прекрасният ми ден от много време насам. Извинявай, че понякога се отнасям. В миналото ми има неща, за които не искам да говоря, но се случва да ме завладеят. Извинявай. Обичам те — каза Пол. А погледът му потвърди истинността на думите му.

Цялото същество на Марая преливаше от любов. Беше избавила този мъж от болката му, беше му дарила живот. И сега той щеше да бъде неин завинаги. Беше добър човек. Остана си мълчалив, но вече не се криеше от живота, нито от нея.

Само че не беше вярно. Нищо подобно.

Откакто се преместиха от Ню Йорк в къщата в Порт Лоунли, за да създадат семейство, Марая беше сама. Дори когато Пол беше с нея, мислите му блуждаеха някъде. Обзе я усещане за провал. За нейния провал. Защо не съумяваше да го накара да се отвори? Защо той все заминаваше някъде? И защо прекарваше толкова много време, заключен в кабинета си? Въпросите вече бяха получили прост отговор. Пол имаше таен живот. Миналото му не криеше никаква трагедия — това беше само параван, за да възпира въпросите на Марая.

Той я беше лъгал още от самото начало.

Поне не се беше провалила като съпруга. Отчуждението му не се дължеше на неин недостатък или пропуск. Той просто беше друг човек.

Болката оставаше обаче. Болката, която я беше тласнала към Дарил.

— Себично копеле — процеди тя.

В колата. На себе си. Имаше нужда да го чуе.

Баща ѝ беше пияница и наркоман. Смучеше пари от майка ѝ, за да се друса, всяка седмица прибираше чека със заплатата ѝ. След това отиваше да купи продукти, донасяше ги вкъщи и останалите пари профукваше за евтин алкохол и хероин. Марая не знаеше със сигурност, но допускаше, че баща ѝ чувства съвестта си чиста, ако знае, че съпругата и дъщеря му не гладуват, освен това на улицата намираше достатъчно пари за наема. Майката на Марая не питаше откъде са. През последната година обаче той престана да купува провизии. Харчеше цялата ѝ заплата. Не им оставяше нищо за храна или за наема. И малкото им вещи започнаха да изчезват. Велосипедът на Марая, сешоарът на майка ѝ. Той продаде всичко. Започна и да ги бие. В къщата им открай време имаше насилие, дори в най-спокойните моменти. Накрая Марая се хранеше при съседите и в кухните на Армията на спасението. Гладуваха, затова майка ѝ започна да краде от магазина.

В нощта на инцидента тя беше откраднала салам и една франзела. Седеше в кухнята, олюляваше се напред-назад и плачеше от срам, а Марая се беше проснала в краката ѝ и ръфаше хляба и салама, вперила поглед в тиксото, с което бяха залепени обувките на майка ѝ. Беше петък вечерта. И майка ѝ беше скрила чека със заплатата си. Баща ѝ се появи в апартамента, надрусан с нещо и вонящ на химикали. Беше лято, климатикът беше развален. Майка ѝ го беше свалила от прозореца и го беше оставила на пода. По-добре беше и двата прозореца да стоят отворени, че да става течение.

Той се нахвърли на майка ѝ още с влизането си. Със стиснати юмруци. Заблъска я по главата. Обвини я, че крие парите.

Марая го сграбчи за косата и успя да го дръпне от нея, после той я фрасна, тя се строполи на пода и се хвана за корема. Вдигна поглед и видя как майка ѝ замахва със стола. Стовари го върху главата му, но не го строши в нея. После го блъсна. Баща ѝ се олюля, надрусан и опиянен от ярост и от „черен катран“. За малко да падне през прозореца, но успя да се хване за рамката в последния момент. Задникът му вече наполовина стърчеше над улицата.

Майка ѝ се втурна към него. Отначало Марая се зарадва. Майка ѝ щеше да го спаси, но само след секунда съжали. Баща ѝ нямаше да се промени. Щеше да се съвземе и да ги пребие от бой.

— Бутни го, мамо! — провикна се Марая.

— Копеле! — кресна майка ѝ и го бутна.

Той полетя от дванайсетия етаж.

И те се зарадваха.

Аутопсията показа високо съдържание на алкохол и хероин, затова ченгетата им повярваха, че сам е паднал от прозореца. Пет пари не даваха за някакъв си мъртъв наркоман.

През следващите месеци Марая понякога се питаше дали майка ѝ щеше да го спаси. Какво щеше да се случи, ако тя не се беше провикнала? Майка ѝ я уверяваше колко се радва, че я е насърчила да го направи. Че и бездруго се канела да го бутне, но въпреки това се радвала. Само че когато го казваше, не поглеждаше Марая в очите. Говореше бавно и решително, тракайки с иглите за плетене, и бързаше да смени темата.

Когато им изплатиха застраховката му „Живот“, Марая и майка ѝ си отживяха — вече не се притесняваха за пари. Марая не помнеше да е била по-щастлива.

А ето че се беше озовала с друго себично нищожество.

След като нямаше да получи парите при развода, трябваше да намери друг начин да продължи живота си. Не беше безмозъчна наивница. Беше спипала студенокръвното копеле, а той изобщо не подозираше. Марая копнееше да се прибере у дома, да си събере багажа и да замине с Дарил. Щеше да успее да го убеди. Знаеше, че може да го убеди за каквото и да е. И щеше да напусне Пол. Не му искаше парите.

Но болката си оставаше.

И не беше само болката. Имаше го и страха от новото начало без пари и с партньор, който едва смогва да си плаща наема. Беше прекратила кариерата си, колкото и незначителна да бе. В Порт Лоунли можеше да стане само сервитьорка или барманка — да отваря бири и да налива бърбън. Сълзите отново бликнаха и Марая се уплаши. Струваше ли си да рискува сигурността си заради шанса да бъде щастлива с Дарил, с един мъж, който истински я обичаше? Пол нямаше да я остави да гладува, но все пак беше скрил от нея огромно състояние и явно се канеше да го прави до края на живота ѝ. Без никакво съмнение.

Марая пусна мигача и бавно отби край пътя. Изключи двигателя. Вече валеше силно. Дъждът оглушително барабанеше по покрива. Тя се остави на сълзите. Трябваше да излее всичко. Колата се клатеше от неистовите ѝ ридания и от безмилостния напор на пороя.

С Дарил щеше да бъде щастлива, но много притеснена финансово. С него я очакваше трудно съществуване, което не знаеше дали ще понесе, колкото и да се обичаха двамата. От друга страна, с Пол щеше да има сигурност, но и печална самота.

Може би имаше начин да запази Дарил и да си подсигури известна финансова стабилност. Струваше ѝ се несправедливо, че изобщо се налага да прави избор.

Имаше начин да притежава и двете.