Фантом

50

— Как се отваря архивиран файл, за бога? — попита Доул.

Стана и се отдръпна от бюрото си. Блох се настани на неговото място, а той скръсти ръце, поклати глава и изду бузи.

Приспособяването към някои видове техника просто не ставаше толкова плавно както към други. Блох го измери с унищожителен поглед и хвана мишката. Щракна бързо няколко пъти и каза:

— Принтера се.

Принтерът до бюрото му забръмча. Започна да печата листове. Доул взе първия, погледна го и го захвърли върху бюрото пред Блох.

— Нищо не разбирам. Какво е това, по дяволите? — попита.

Блох взе листа и го разгледа.

Списък с есемеси. Всичките от Марая до други номера. Без входящите есемеси. Само нейните съобщения, датите и времето на изпращане.

Блох стана, взе листовете от принтера, а той продължи да бълва още и още. Тя започна да ги чете лист по лист.

— Добре. Значи преглеждат телефона и компютърна програма намира изпратените съобщения. После друга програма намира получените съобщения. Трябва да ги съчетаем. Като пъзел — обясни Блох.

Доул завъртя очи, вдигна ръце и каза:

— А уж новите технологии ни улеснявали живота. Мразя пъзелите.

Блох овладя усмивката си. Изчакаха принтерът да приключи. Нужни бяха двайсет минути и две презареждания с хартия, но накрая разполагаха с купчина хартия. Може би шестстотин листа.

Двамата заедно разчистиха бюрото на Доул и си разделиха страниците. Беше извършена дисекция на мобилния телефон на Марая и сега те трябваше да го сглобят отново, за да видят цялата история.

Купчина листове най-отзад в снопа съдържаше историята на обажданията. Доул избра обажданията от деня преди взлома до времето на нападението над Марая и ги остави отделно.

Заедно подредиха съобщенията на спретнати купчини по дати и ги напасваха със съответните отговори. Не им отне чак толкова много време да разпределят листовете.

След още десет минути Доул каза:

— Не мога да чета това. Така е разположено… бъркотия от съобщения и номера. Не може ли просто да разгледаме хубаво проклетия телефон?

Блох кимна и каза:

— Да проверим първо най-новите. Докато ги имаме. Телефона може да вземем и после.

Доул се съгласи неохотно. Отново се опита да прегледа съобщенията. На някои от листовете имаше имена, които може би щяха да съответстват на имена от указателя на Марая. Химическо чистене. Молби за благотворителна помощ. Доул ги прехвърли набързо, докато намери история на есемесите с телефонен номер, който отсъстваше от указателя на Марая. Отначало реши, че в тях няма нищо, но после сред подробностите с дребен шрифт забеляза датата и часа на едно-единствено съобщение.

Изпратено беше в деня след взлома.

Бракът ми приключи. Ще ми трябва помощта ти.

— Погледни това. Провери в твоята купчина за отговор, виж дали имаш такъв от номер, който не е запаметен в телефона. Само номер — каза Доул.

Няколко минути по-късно Блох го намери.

Един есемес. Единственият записан.

Каквото поискаш. Ще направя всичко за теб.

Датата и времето съвпадаха. Това беше отговорът на съобщението от Марая.

Преди Доул да каже нещо, Блох вдигна телефона, обади се на криминалистите в Бей Сити и ги помоли да проследят номера, от който е изпратен есемесът.

— Помолиха да изчакам — каза.

— Мили боже — възкликна Доул. — Мразя тези хакерски щуротии.

— Личи си — увери го Блох.

— Предпочитам полицейската работа. Да чукам по вратите на хората. Да гледам някого в очите — поясни Доул.

След няколко напрегнати минути Блох се оживи. Взе писалка и започна да си записва. Зададе няколко въпроса, после затвори.

— Предплатен номер — каза тя.

— Какво? Нали уж беше мобилен телефон? — попита Доул.

— И този е мобилен — каза Блох и поклати глава. — Нещо като телефон за еднократна употреба. Зареждаш му картата с някаква сума. Почти е анонимно. Знаем само, че в картата е имало двеста долара, когато телефонът е бил купен в магазин в Манхатън преди две години. Оттогава може да е сменил собствениците си. Такива телефони струват по десет долара в магазините за втора употреба из страната.

— На кого е изпратила есемеса? — попита Доул.

— Доколкото виждам, на някого, който се опитва да я убеди, че я обича. Тя няма роднини. Поне аз не открих. Изглежда, Марая или е заблуждавала някого, или е имала любовник.

— Дарил?

— Възможно е това да е връзката, която търсим.

Долната устна на Дарил потрепна и той попита:

— Казваш, че мобилният е купен в Манхатън, така ли?

— Да, имам адреса. Искаш ли да им се обадя и да проверя дали не водят някакъв архив?

Доул погледна часовника си.

— Не, хайде направо да отидем. Следобед може да сме в Ню Йорк. Искам да проверя някои неща.

— Какви например? — попита Блох.

— Например адреса на „Льобо Ентърпрайзис“. Този магазин за мобилни телефони. И също…

— Какво?

Доул се изправи, завъртя се и взе един от романите на Льобо. Отгърна го на страницата с авторските права и отговори:

— Издателите на Льобо. Флатайрън Дистрикт. Ню Йорк.

Десет минути по-късно Сю беше купила билети за Доул и Блох за следващия полет до Ню Йорк, а Блох караше като бясна към летището.

Доул се видя с време да поразмишлява и реши да предупреди полицейското управление в Манхатън. Просто от учтивост. Звънна на Сю и я удостои с честта тя да го направи.

— Обади се на детектив Мик Лонд от Седемдесет и първи участък. Обясни му, че се налага да отида да поговоря на място с някои хора и искам да избегна неприятности с юрисдикцията. Той ще разбере. С Мик се знаем отдавна. Но в никакъв случай не се обаждай на издателите. Не искам да откажат да ни приемат. Въпросът е твърде важен, за да оставя някакъв превзет костюмар да ми се надува.

После затвори. Каза на Блох да отпусне малко газта. Беше убеден, че е по-вероятно да загине на път за летището, отколкото в самолета. Особено когато Блох беше зад волана.

— Радвам се, че още имаш приятели в Ню Йорк. Аз изгорих мостовете, преди да замина.

— Така ли? Сержантът ти е на друго мнение. Написал ти е страхотна препоръка. Видях я в досието ти.

— Защото искаше да се отърве от мен — каза Блох.

По лицето ѝ плъзна неприятно изражение, като че ли беше вкусила нещо кисело и искаше да го изплюе. И го направи посвоему, като смени темата.

— Мислиш ли, че Марая ще се справи в съда? — попита Блох.

Доул смяташе, че тя ще се справи, стига Блох да не я кара до съда — клетата жена щеше да трепери от уплах, ако трябваше да преживее нещастието да бъде возена от Блох.

— Жената е желязна. Спомените ѝ не са много ясни, но ще бъдат, докато дойде време да застане на свидетелското място. Винаги бих заложил на Марая Купър срещу който и да било адвокат на обвиняемия.

— Ще трябва да ѝ направят медицинска експертиза — отбеляза Блох.

— Това зависи от прокурора. Отначало звучеше колебливо, но преди да си тръгнем, вече ми се стори много убедителна. Знам, че когато я намерихме на брега, беше пълна развалина, но тогава имаше мозъчен кръвоизлив. Състоянието ѝ се подобрява с всеки изминал ден.

— Значи Оукс отърва кожата? — попита Блох.

— Така изглежда. Не намерихме нищо в къщата му. Не е ходил на работа от няколко дни и твърди, че бил болен. Само толкова. Не е достатъчно за арест. Може да изровим нещо друго за него. Току-виж, този предплатен мобилен се окаже негов. Не знам, не ми се вярва. Оукс не ми изглежда голям романтик. Фактът, че според Марая с брака ѝ е свършено, само уличава допълнително съпруга ѝ, обаче…

— Обаче какво? — попита Блох.

— Може би Оукс не е нападнал Марая, но пък може да е помагал на Купър, нали?

— Защо ще помага на Купър? — попита Блох.

— Според мен човек с двайсет милиона долара в банката може да си подсигури помощ, ако му потрябва, не мислиш ли? — попита Доул.

Блох кимна и каза:

— И все пак. Много е рисковано при такъв интерес от медиите.

Доул се хвана здраво, докато Блох вземаше завоя и бръсна леко ръба на тротоара.

— Оставам с впечатлението, че Оукс няма нищо против да поеме някои рискове, ако парите си заслужават — отбеляза Доул.

— Парите ли? Чакай малко, ами ако гледаме всичко наопаки? — попита Блох.

За миг Доул си представи картината в кабинета си. И как Блох му казва по време на интервюто си, че тя е наопаки, и си тръгва.

— Ами ако Марая е имала връзка с Дарил Оукс? После открива, че съпругът ѝ е Льобо и че има двайсет милиона в банката. Казва на Дарил. Може би той я насърчава да заплаши Пол, че ще го издаде, и да вземе част от парите. Може би обещава да избяга с нея и с няколко от милионите на мъжа ѝ. А всъщност Дарил използва Марая, за да се добере до парите. Това повече прилича на типа, с когото разговаряхме пред къщата му — отбеляза Блох.

— Добре. Но кой е наранил Марая? Все още изглежда, че е бил Купър, нали?

Блох не отговори. Натисна педала на газта и се вкопчи във волана. Стигна до летището за трийсет минути и паркира на най-близкия паркинг, на място с надпис „Паркирането забранено“, рискувайки да им сложат фиш за глоба. Двамата се запътиха към терминал 1 на летището в Бей Сити. Билетите ги чакаха на гишето и двамата чекираха пистолетите си през системата за пътуване на полицаи.

Летищната охрана не провери никой от двамата и те минаха направо и се качиха на самолета преди всички останали. Полетът до Ню Йорк беше три часа и половина. Блох си носеше разпечатките от телефонните данни. Щеше да ги прегледа по време на полета. Доул си носеше нещо друго. Канеше се да прочете за пръв път роман на Джей О. Льобо. Не беше първата книга, която се канеше да прочете след препоръка на Блох. Нито беше най-новата на автора. Беше я избрал напосоки — роман, озаглавен „Ангелските водопади“. Когато колесникът на самолета се откъсна от пистата, той разгърна книгата. И още преди да прочете първата страница, заспа.