Фантом

61

От лосанджелиската полиция им съдействаха повече от очакваното. Откликнаха на молбите на Доул и дори отпуснаха на Блох цивилен автомобил с уговорката тя да отиде отново след няколко месеца и да проведе опреснителен шофьорски курс за техните инструктори по майсторско шофиране. Пожелаха го, след като ги придружиха в автомобила под наем от летището на Лос Анджелис, само дето придружаващата кола не успяваше да догонва Блох.

Доул знаеше, че тя е много повече от умел шофьор.

Стояха пред стаята за разпит и преглеждаха бележките си. На пода до краката на Доул имаше кашон. Блох се беше подготвила педантично за този ден. Имаше над сто страници с бележки, списък с въпроси, които беше запаметила, и две чанти, пълни с веществени доказателства, за чието описание и съхранение им бяха помогнали от управлението в Лос Анджелис. Арестът беше извършен там, затова и разпитът трябваше да се проведе там. След като разпитаха Пол Купър, той щеше да се изправи пред съда. Заместник областният прокурор беше инструктиран от полицейските шефове да поиска прехвърлянето на делото в Порт Лоунли. Уредиха всичко и успяха да направят така, че случаят да не попада в полезрението на ФБР. Бяха идеално подготвени.

— Според теб трябваше ли да арестуваме Дарил на церемонията? — попита Блох.

— Не. И стоя зад това решение. Засега всички улики сочат към Купър. Марая ще получи някакви пари. Допускам, че Дарил ще се позавърти край нея заради парите.

Блох кимна.

— Готова ли си? — попита Доул.

Тя отново кимна, изсумтя и плъзна палец по носа си като боксьор.

— Добре тогава — каза той.

Блох отвори вратата и я задържа да мине Доул, който взе кашона и го внесе вътре. Влязоха в тясна стая с маса и столове, завинтени за пода. По средата на масата стърчеше стоманена халка. Пол Купър седеше на стол, а белезниците на ръцете му бяха закопчани за халката. Един от служителите на лосанджелиското управление вече беше поставил дигитална видеокамера в ъгъла, която беше настроена и подготвена да заснеме разпита.

Доул остави кашона на пода и се настани на един от столовете срещу Пол. Блох седна до него. Столът до Пол остана празен. Той каза, че не му трябва адвокат. Единственото му желание беше да се махне от тук.

Блох обясни, че ще записва разпита. Стана и включи дигиталната камера. Доул напомни на Пол, че вече са му прочетени правата.

Въпросите бяха старателно подготвени, редактирани и преписани на чисто.

— Господин Купър, обяснили сме ви какви права имате и защо сте тук. Да минем направо на въпроса. Ще ни кажете ли защо сте се опитали да убиете съпругата си?

— Не съм нападал жена си — отговори Пол. — Не съм го направил аз.

Колкото и подготвени да бяха за разпита, Доул се изненада от поведението на Купър, който беше видимо уплашен. Несъмнено. Беше арестуван за няколко сериозни престъпления — включително по две обвинения в опит за убийство и едно в планиране на убийство. Доул можеше да добави още обвинения, но засега ги държеше в тайна. Обвинението в планиране на убийство и това за втория опит за убийство сигурно щяха да се сведат просто до незаконно притежание на оръжие — предположенията му произтичаха от случилото се след възпоменателната церемония. Дори е оглед на всички обстоятелства обаче и на естествената тревога на Купър след ареста му нещо в начина, по който говореше той, озадачаваше Доул. Този човек беше напълно убеден в правотата на думите си.

Той беше имал повече време от Доул и Блох да се подготви за този разпит. Доул допускаше, че дори е репетирал този момент. Напълно естествено при създалото се положение. Знаеше, че и Блох усеща същото, но ще сподели преценката си след разпита. Нямаше да допусне заподозреният да я смути толкова лесно и на толкова начален етап.

— Разполагаме с много улики, които ви свързват с нападението над съпругата ви, господин Купър. Най-добре би било да не губите времето на всички. Имали сте основателна причина да нападнете Марая, нали? Е, сега е моментът да ни разкажете — подкани го Блох.

— Казах ви, не съм я нападал. Бил е Дарил Оукс.

— Защо мислите, че е той?

Мълчание. Никакъв отговор. Купър си пое дъх, прикова погледа на Блох за три секунди, после извърна глава и въздъхна дълго и измъчено.

Този човек има да ни казва нещо, но няма да го направи или е убеден, че не може, помисли си Доул.

Или подмамваше Блох в капан.

— Както знаете, господин Купър, при разследване на престъпление трябва да разглеждаме внимателно уликите. Те ни водят. Би трябвало да сте наясно. Проучвали сте този въпрос за книгите си. Нали пишете за убийства и разследващи полицаи?

Той се поизправи на стола си и отговори:

— Какво общо имат книгите ми? Не трябва ли да говорим за Льобо?

Думите му бяха като удар в слабините за Блох и Доул. Но те не го показаха. Заподозрените често казват неочаквани неща по време на разпитите. Двамата трябваше само да се придържат към първоначалния си план, поне засега. По-късно щяха да разполагат с предостатъчно време за глупашките му извинения.

— Ние задаваме въпросите в тази стая, господин Купър — сряза го Блох. Не че искаше да е нападателна. Целта на първите въпроси беше да разклатят Купър, да го накарат да омекне преди няколко навременни внезапни удара. — Наистина ли искате да играем така? Знаем, че вие сте нападнали Марая. Кажете ни защо и няма да се налага да минаваме през това. Положението ви в съда ще се подобри, ако признаете сега — каза тя.

— Не съм аз. Просто я попитайте — отговори Купър.

Блох и Доул се спогледаха. Беше време да запретнат ръкави. Доул ѝ подаде първата улика. Картонена кутия.

Дълга около трийсет и пет сантиметра и широка дванайсет. Едната стена на кутията беше от прозрачна пластмаса. Вътре имаше чук. По дръжката и главата му още се виждаха тъмни петна от кръв. Бяха засъхнали и хванали коричка.

— Това е вашият чук, използван при нападението на Марая Купър. Намерихме отпечатъци по него. Само вашите — обясни Блох. Остави чука отстрани и извади дебел напечатан документ, захванат с телбод в единия ъгъл. — Това е препис от клетвените показания на Марая. Твърди, че е намерила банково извлечение в чекмеджето на бюрото ви.

Доул ѝ подаде плика със следващата улика. Прозрачен плик с окървавеното банково извлечение.

— Ето това извлечение. В него пише, че имате двайсет милиона долара. Марая не е знаела за парите и ви е поискала обяснение…

— Не! — възрази Купър.

— Нападнали сте я жестоко. Спукали сте ѝ черепа и сте я увили в найлон, за да я отнесете на яхтата си.

— Не! — повтори Купър.

Доул извади снимки, на които се виждаше дупка в корпуса на яхтата, и ги плесна върху масата.

— Канели сте се да инсценирате своята и нейната смърт. Но нещо се е объркало. Яхтата се е напълнила с вода прекалено бързо. Изоставили сте я и сте изчезнали — каза Блох.

— Не!

— Искали сте всички да повярват, че сте мъртъв, за да изчезнете с парите. Знаем, че сте изпразнили банковата сметка.

— Парите са мои. Спечелил съм си ги.

— Тогава защо не ни казахте открито? — попита Доул.

— Защото със сигурност щяхте да решите, че аз съм нападнал Марая. Той това целеше — отговори Купър.

— Кой е целял това? — попита Блох.

— Дарил Оукс — отговори Купър.

Блох се облегна назад и скръсти ръце. Отстъпваше ред на Доул.

— Заместник-шериф Блох ви обясни, че ние анализираме уликите. Това правим. Просто ни дайте доказателства, че Оукс е нападнал Марая и е натопил вас — каза Доул.

Докато говореше, си помисли за пощенската кутия, счупена и паднала в тревата в началото на алеята към къщата на Купър. Започваше да омеква към Купър. Трябваше обаче да върви натам, накъдето го водеха уликите. В момента нищо не свързваше Оукс с всичко това.

— Ако ви кажа… — започна Купър и поклати глава.

Доул разпери ръце и попита:

— Ако ни кажете какво? Хайде, това е шансът ви. Няма да получите втори.

— Няма да ми повярвате.

— Опитайте — настоя Доул. — Защото в момента Марая твърди, че сте я нападнали. Ако греши, обяснете ни защо. Кажете ни истината.

— Не мога — отговори Купър.

— Защо не можете?

— Защото тогава ще умрете — отговори Пол.

На Блох ѝ дойде до гуша. Тя се наведе, взе купчина книги и започна да ги реди върху масата. Шумно ги стоварваше една върху друга. Книгите се трупаха. Всички романи на Джей О. Льобо. Блох взе „Горящият човек“ и го тупна точно пред Купър.

— Героят на втория ви роман. Жертвата, изгоряла в автомобил, защото знаела твърде много. Прилича на онова, което се е случило с редактора ви Боб Креншо.

Купър поклати глава.

— Искаме да ни кажете повече за жената в третия ви роман, „Ангелските водопади“. Намерена е в един вир чисто гола, а самоличността ѝ така и не е била установена. Според книгата ви е убита от бившия си любовник. Разбрала негова тайна — че той всъщност е сериен убиец, който живее под фалшива самоличност.

Купър не каза нищо.

— Истинското ѝ име е Линдзи, нали?

Очите на Купър неволно плувнаха в сълзи. Името беше предизвикало болка. Той скри лицето си в шепи, наведе се напред и облегна лакти върху масата. Веригата около китките му се обтегна.

— В петия ви роман има един мъж…

— Спрете — каза Купър.

— О, мога да продължа, господин Купър. Ние просто прочетохме книгите и някои убийства имат забележителна прилика с реални убийства, останали неразкрити. Мисля, че вие сте убиецът. Мисля също, че сте описали тези престъпления в книгите си. Видяхме съобщенията в компютъра ви. Линдзи се е досетила кой сте. Станало е ясно, че всъщност вие сте Джей О. Льобо и че причината да пазите истинската си самоличност в тайна е, че сте убиец. Според мен ви очаква смъртна присъда, господин Купър, освен ако не започнете да ни съдействате — предупреди го Блох.

За известно време се възцари мълчание. Чакаха отговор. Постепенно раменете на Купър се разтресоха. Беше скрил лице в шепите си, затова не можеха да видят изражението му. А после се разнесе и звукът.

Смях. Само че без капка веселие. Беше празен и уплашен смях.

Купър дръпна ръцете си и разкри отчаяната си усмивка.

— Нищо не сте разбрали — каза той. — Вече нямам избор. Ще ви разкажа какво се случи всъщност. Ще отида в затвора заради своето участие. Заради мълчанието си. Затова че взех парите. Проявих се като страхливец и си го заслужавам. Но поне ще знаете истината. Аз не съм Джей О. Льобо. Както ви казах, Дарил Оукс е Льобо.

— Хайде да направим почивка — предложи Доул.

Купър се облегна назад и си пое дъх. Доул и Блох изключиха камерата, излязоха от стаята и затвориха вратата зад гърба си.

Доул се облегна на стената и заби поглед към тавана.

— Не ми казвай, че вярваш на тази щуротия — обади се Блох.

— Пощенската кутия — напомни ѝ Доул.

— Какво за проклетата пощенска кутия? — попита тя.

Доул се оттласна от стената и тръгна по коридора.

— Къде отиваш? — извика след него тя.

— Ще се видя с Марая. Искам да поговоря с нея. И бездруго обещах да ѝ звънна след разпита на Пол. Може би вместо това просто ще се отбия в хотела ѝ. Ти продължавай с него. Повече те бива в това от мен.