Фантом

24

Пол усети слънцето с лицето си. Топлина беше плъзнала по бузите му и надолу по тялото. Слънцето грееше ярко. Той виждаше огненото кълбо дори със затворени очи. То прогаряше кръг през клепачите му.

Не чувстваше езика си. Беше залепнал за небцето му, сух и чужд. Той преглътна, почти се задави, но някак успя да изцеди струйка слюнка. Ръцете му бяха натежали и не можеше да ги повдигне. Извърна глава и му се зави свят. Замайването бе последвано от гадене, но коремът му къркореше празен. Нямаше какво да повърне.

Спомените се върнаха бавно. Стаята. Рибарят. Яхтата.

Очите му се отвориха, но той побърза да ги затвори отново, когато светлината от голата крушка на тавана прониза болезнено главата му. Крушката угасна. Пол чу раздвижване и отново отвори очи. Отне му дълго време да привикне с мрака и в периферията на зрителното му поле трепнаха ярки искрици. Усети гадна миризма. На гнилоч и пот. Надушваше миризмата на собственото си тяло.

— Ехо? — обади се той.

В ъгъла светна настолна лампа. Абажурът омекотяваше светлината и Пол успя да огледа стаята без онази пронизваща болка в главата.

Тъмно мазе. Опита се да подпъхне ръце под тялото си и да се надигне, но установи, че не може. Погледна наляво, после надясно. Изруга.

Китките му бяха вързани за леглото. Дръпна ръце към себе си, за да изпита въжето, да усети колко е стегнато. След малко се отпусна изтощен. И тогава го сграбчи страхът. Пол отдавна не му беше позволявал да го завладее така, но този път тялото му потръпна, солени сълзи запариха в очите му и потекоха по бузите.

Той вдигна глава, доколкото можа, и видя мъж, седнал пред леглото. Лицето му оставаше в сянка. Но два предмета на масата с лампата го хвърлиха в дива паника.

Краката му заритаха по матрака, той закрещя и заруга, заопъва въжето, докато китките му прокървиха и на устата му изби пяна.

На масата с лампата имаше лаптоп и пистолет.

Мъжът протегна ръка към кръга светлина и чукна по клавиатурата. Лаптопът оживя. Яркият екран отначало причини болка на Пол, но сега той я посрещна охотно. Болката беше нещо хубаво. Означаваше, че още е жив.

На екрана се появи образ и Пол установи, че гледа новинарска емисия.

— Помниш ли ме? Аз те извадих от водата. В моята къща си. От два дни си тук.

Мъжът се приведе напред и на светлината от екрана на лаптопа Пол смътно различи чертите му. Тъмна брада, сплъстена коса. Волева челюст и светли очи. В сумрака трудно можеше да определи възрастта му, вероятно беше към трийсет и пет, четиресет годишен. Последния път, когато Пол го видя, беше облечен с жълто непромокаемо яке и е ръка върху гърдите му изпомпваше водата от дробовете му.

Рибарят.

— Бих ти казал да се успокоиш, но в момента не ме е грижа как се чувстваш. По новините казват много неща за теб, приятел. Искам да ги видиш. А после ще чуя твоята версия на историята. Ако не ми хареса, или ще те предам на ченгетата, или лично ще те застрелям. Щом съм ти спасил живота, имам право да разбера що за човек си.

Паниката на Пол се уталожи достатъчно, за да осъзнае, че се е забъркал в сериозни неприятности и че трябва да внимава, ако иска да се измъкне. Насочи поглед към екрана.

Водещият съобщи за визитата на президента в чужбина, за бурите, връхлетели Ню Орлиънс, и накрая — местните новини. Полицията още търсеше свидетели, които да са видели Пол Купър преди две вечери.

Появи се негова снимка. Той на яхтата, сниман от Марая през първия месец, след като се бяха преместили тук. Водещият продължи да говори и след като лицето на Пол изпълни екрана. Каза, че яхтата му е потънала в залива и оттогава никой не го е виждал. Крайбрежната охрана преустановила издирването му. Последва интервю с шериф Доул, който търсеше хора, които знаят какво е правила Марая Купър същата вечер…

Пол притаи дъх.

Тя се намирала в стабилно състояние в болницата в Бей Сити след животозастрашаваща мозъчна травма при жестоко нападение в собствения ѝ дом. Шерифът на Порт Лоунли не беше убеден, че това е обикновено нападение с цел грабеж, и насърчаваше жителите на градчето да запазят спокойствие. Доул смяташе, че жертвата е била пребита от съпруга си, изчезналия Пол Купър.

Пол не вярваше, че е възможно да се чувства по-зле, но ето че усети как пропада в черна дупка. Марая беше пострадала. Сериозно. Мислите му се разбягаха в хиляди посоки, лишени от яснота, подтиквани от страх и гняв. Ако шерифът вярваше, че нападателят е той, значи състоянието на Марая не ѝ позволяваше да му разкаже какво се е случило всъщност или пък тя наистина вярваше, че е бил Пол. А може би беше в кома?

Сълзите отново потекоха. Отпусна се безсилно на леглото и се остави на болката. Той беше причината за всичко. Заради него Марая е можела да умре.

Заради Джей О. Льобо.

Едната ръка на мъжа затвори лаптопа, когато водещият премина към други новини. Същата ръка легна върху дръжката на пистолета, оставен на масата.

— Говори, мамка му. Ще броя до пет — нареди той.

Чувствата, които Пол все още изпитваше към Марая, изригнаха в него. Често се случваше. Хората вършеха невъобразими неща от омраза и още по-невъобразими от любов.

— Пет — каза мъжът.

Любовта на Пол към Марая подхранваше гнева му, освобождаваше адреналин в тялото му. Който я беше наранил, щеше да страда. Пол щеше да се погрижи за това.

— Четири.

За да го направи обаче, трябваше да помисли, да се отпусне и да говори незабавно, иначе край.

— Три.

Пол зарови пръсти в матрака, стисна силно и се закотви в настоящето. Следващите думи, излезли от устата му, трябваше да бъдат убедителни и най-добре да казват истината.

— Две — рече онзи и взе пистолета.

— Не съм я наранил аз — отрони Пол.

— Едно.

— Обичам Марая. Затова я напуснах.

Пистолетът застина във въздуха, преди да се е прицелил в него. Мъжът остави оръжието на масата с бавно и плавно движение, което Пол прецени внимателно. Този човек не действаше инстинктивно.

— Не разбирам — каза рибарят.

Устата на Пол отново пресъхна, парещото му гърло се стегна, но въпреки това той заговори накъсано и хрипливо. В съзнанието му най-напред изникна истината. Трябваше да каже нещо убедително, иначе щеше да прекара остатъка от живота си в затворническа килия.

— Имам тайна. Някой… някой я е открил. Допуснах, че може да наранят мен или мой близък. — Успя да преглътне, за да овлажни малко устата си, колкото да каже: — Затова заминах.

Известно време Пол слушаше как дъхът му свири в гърлото и дробовете, без да откъсва очи от човека под лампата в другия край на стаята. Наблюдаваше го как глади брадичката си, а после се привежда напред и обляга двете си ръце на коленете.

Накрая кимна и каза:

— Не обичам тайните, Пол. Не и ако ще останеш тук. Ако каквото казваш е истина, значи някой се опитва да те убие. Някой, който е пробил яхтата ти и едва не е убил жена ти. Доколкото разбирам, ченгетата не търсят друг, само теб. Ти си главният заподозрян. Ако не си наранил жена си — а от разказа ти съдя, че не си, — тогава ще ти помогна. Доверието обаче трябва да бъде взаимно, Пол. Давам ти последен шанс. Разкрий ми тайната си и защо е толкова важна, но не ме лъжи. Ако излъжеш, ще те изхвърля на улицата и лично ще се обадя на ченгетата.

Последно предупреждение. Последно изречение. Погледът на мъжа беше като лазерен лъч. Пол не би могъл да излъже. За пръв път в живота си беше толкова уязвим — завързан за легло в къщата на въоръжен непознат, чийто поглед беше толкова остър, че би пронизал и скала.

Трябваше да мобилизира всичките си сили и едва не повърна, щом го направи, но все пак успя да се понадигне в леглото — поне раменете си, за да гледа мъжа в очите, докато говори.

— Имам пари, много пари… имам двайсет милиона долара в сметка на Кайманите. Някой е разбрал за тях и ги иска.

Рибарят отново взе пистолета и Пол разбра, че току-що е допуснал сериозна грешка.

— С наркотици ли търгуваш, Пол?

— Не, не, не. Нищо подобно. Не е каквото изглежда.

— Изглежда незаконно, ето как изглежда. Кой честен човек ще притежава двайсет милиона в офшорна сметка! А сега ми кажи истината, иначе ще повикам ченгетата. Защото в момента ми се струва, че трябва да ги повикам.

Пол нямаше избор. Можеше да подходи само по два начина, но всъщност единият не беше никакъв вариант. Можеше да каже едно-единствено нещо, което да го избави от това положение. Въжетата на китките и раменете му скърцаха от опъването, но въпреки всичко Пол отрони думи, които изричаше за пръв път:

— Аз съм Джей О. Льобо.

И щом думите заглъхнаха, се закле повече никога да не ги изрича.

— Писателят ли?

— Да, писателят. Когато паднах зад борда, у мен на флашка беше последният ми роман. Имам много пари, но някой се е досетил кой съм всъщност и е по петите ми. Затова е всичко.

Видя как мъжът се наведе, дръпна крачола на джинсите си и се изправи с нож в ръка. Острието улови светлината на лампата и проблесна като пламък. Ръбът му беше леко извит и много остър.

Мъжът безмълвно пристъпи към Пол. Крачка, вещаеща смърт. Беше едър. Висок и мускулест. Пол не успя да разчете погледа му. Усети мирис на риба и дъх на море, когато той се приближи. Странно спокойствие обзе Пол. Беше направил всичко по силите си. Не можеше да каже нищо повече. Искаше само кръвта му да изтече бързо и по възможност да не усети болка. Една последна сълза се отрони от ъгъла на окото му. Разтреперан, той затвори очи, почувства как сълзата се търкулна по бузата му и зачака студения допир на ножа.

Вместо това усети как въжето около китките му първо се затяга, после пада.

Пол погледна към своя тъмничар, който беше срязал въжето.

— Прощавай, но с тези новини… Просто исках да се подсигуря. Извинявай, Пол… или да те наричам „господин Льобо“? Вероятно не. Чел съм книгите ти като повечето хора. Ако мога да ти помогна, ще го направя. Ей там има мивка, а в раклата ще намериш чисти дрехи. Поспи. На сутринта ще дойда да те взема. Спокойно, тук си на сигурно място. И си добре дошъл в дома ми.