Фантом

64

Дарил отвори вратата на банята. Не видя Марая да стои права, явно лежеше във ваната. Светлината беше приглушена. От сцената лъхаше покой. Замисли се как ще я опише в книгата, после пристъпи вътре.

— Искаш ли чаша…

Думите замряха в гърлото му, когато погледна към ваната.

Водата беше тъмночервена. Като че ли някой беше изпуснал бурканче червено мастило в нея. Тялото на Марая лежеше отпуснато във водата, мъртвите ѝ очи бяха изцъклени срещу затъмнените крушки на тавана. Едната ѝ китка беше подпряна на ръба на ваната и пръстите ѝ още бяха извити около пластмасовата самобръсначка, която той беше изхвърлил в кошчето сутринта.

Забеляза дълбоката зейнала рана на китката ѝ, от която се стичаше кръв. Наведе се и видя, че Марая е прерязала и другата си китка, която беше във водата.

Ваната беше почервеняла от нейната кръв. Кръв по бръснача. Бръсначът в ръката ѝ. Рани по китките ѝ. Знаеше, че ако може, не бива да променя нищо в сцената. Вършеше му идеална работа за неговите цели.

Извади козметичен тампон от пакета до мивката, уви го около пръста си и докосна китката ѝ. Няколко пъти премести пръста си — търсеше пулс.

Не намери.

Марая се ужасяваше от възпоменателната церемония. Страхуваше се от Пол, от онова, което би могъл да направи. Дарил също беше напрегнат. Опасяваше се, да не би срещата ѝ с Пол да разбуди някой спомен, потопен от мозъка ѝ под болката и кръвта. Но не беше очаквал това. Взе чантата ѝ, извади телефона и го провери.

Нямаше скорошни обаждания. Всъщност не беше записано нито едно обаждане — може би Марая беше изтрила всичко. Той не знаеше. Възможно бе телефонът ѝ просто да не съхранява историята на обажданията. Написа имейл до шериф Доул — предсмъртно послание, после избърса телефона и го пусна на пода. Обърна се и излезе от банята с тампона в ръка.

Нямаше време за губене. Прибра лаптопа си, пъхна го в сака заедно с тампона, който щеше да изхвърли по-късно, и изруга на излизане от стаята.

Зъбите му скърцаха. Челюстта му се движеше. Беше бесен.

Сцената наистина му харесваше. Описанието как Марая чете за собствената си смърт броени мигове преди тя да се случи. Абсолютна наслада, която нямаше да изпита. Чувстваше се измамен. Беше му откраднала убийството.

Освен това тази вечер се налагаше да поработи над книгата. Не можеше да допусне тази аномалия в ръкописа си. Щеше да го човърка като кърлеж в плътта му.

Трябваше да пренапише изцяло проклетата сцена.

Да му се не види.

Марая го беше надхитрила.