Фантом

3

Марая не беше стъпвала в книжарницата на главната улица. Бързо изпиха бирите си и Дарил я поведе към отсрещния тротоар, а после по една пресечка към „Мишън Букс“. В дясната половина на витрината тя видя пет-шест религиозни книги с чудати заглавия като „Исус и аз“ или „Исус в дигиталната ера“. От другата страна бяха подредени бестселърите: любовни романи, на чиито корици се мъдреха залитащи назад жени, подпрени от голи до кръста здравеняци, кримки с отмерващ времето часовник или мъжки силуети и детски книжки с ярки рисунки.

В средата на витрината обаче, на централното място, Марая видя няколко книги със сходни корици. Изображенията бяха различни, но името беше едно и също. Изписано с бели едри букви.

Джей О. Льобо

Под името на автора имаше надпис. Еднакъв на всяка книга.

Сто милиона продадени екземпляра

— Ама ти сериозно ли? — възкликна тя. — И това да е Пол? Пол да ги е написал?

— Хайде да влезем. Трябва да проверя нещо — подкани я Дарил.

Тя го последва вътре, усети полъха от климатика още щом прекрачи прага, и се изкуши да поостане под хладната струя. Чамовият под и солидните дървени етажерки, боядисани в светлосиньо, придаваха неутралност на помещението и книгите бяха единствените ярки петна. Имаше неколцина клиенти. Две възрастни жени разглеждаха раздела за криминална документалистика. Едната сигурно беше към осемдесетте и жадно поглъщаше текста на задната корица на книга със заглавие „Най-жестоките убийства на сексуална основа“.

На отделна висока етажерка до касата бяха подредени само книги на Джей О. Льобо. Дарил взе една и я разтвори. Прегледа началото, затвори книгата, като задържа средния си пръст между страниците като разделител, и кимна на Марая да се приближи. Пъхна се още по-навътре, в ъгъла за религиозна литература. Там нямаше никой. Тя го последва и застана съвсем близо до него. Той разтвори книгата и ѝ я подаде.

Беше роман с твърди корици и обложка. Посочи ѝ маншетите на обложката, където нямаше снимка на автора. Биографията му се изчерпваше с информацията, че Джей О. Льобо е псевдоним, и с молба читателите да уважават личното пространство на автора.

— Половината шумотевица около тези книги я вдигат журналисти и блогъри, които си въобразяват, че са издирили действителната самоличност на автора, но всъщност никога не са сигурни. Има само теории, нищо повече. Никой не знае кой е Джей О. Льобо — каза Дарил.

После отвори книгата и отгърна титулната страница. На следващата бяха предупрежденията, свързани със закона за авторските права. Издателите ги слагаха с дребен шрифт във всяка книга, но Марая никога не ги четеше.

Дарил държеше книгата отворена и каза:

— Искам пак да видя банковото извлечение.

Тя бръкна в джоба си и му го подаде. Той не каза нищо, но погледът му издаде някакво невероятно откритие. Постави извлечението върху страницата.

— Погледни — подкани я.

Марая недоумяващо прочете поредица цифри, вероятно свързани с отпечатването на книгата, после и предупреждението в духа на закона. Каквото и откритие да беше направил Дарил, явно то убягваше на Марая.

— Какво точно да гледам? — процеди през стиснати зъби.

— Носителят на правата — отговори Дарил с калифорнийска усмивка.

Тя плъзна поглед надолу по страницата. И спря. Прочете въпросния кратък ред и отмести очи към банковото извлечение. Около половин минута повтаряше това действие — гледаше краткия ред в книгата и го сравняваше с написаното в банковото извлечение.

Нямаше нито капка съмнение. Влоговете в банковата сметка на Пол бяха направени от компания „Льобо Ентърпрайзис“. Ето я пак, на страницата от книгата пред нея.

©Льобо Ентърпрайзис.

Призля ѝ. Закри устата си с ръка, обърна се и побърза да излезе от магазина, без да реагира на виковете на Дарил да почака. Не знаеше накъде да поеме и какво да прави, затова просто застана в края на тротоара, наведе се и стисна колене. Пое жадно въздух, затвори очи и преглътна жлъчката, която се надигна в гърлото ѝ. Противен вкус изпълни устата ѝ и тя усети, че ще повърне, ако не се овладее.

Текилата се оказа лошо хрумване. Дълбоко в себе си Марая още се чувстваше скептична към теорията на Дарил — Пол не би я излъгал за такова нещо. Възможно ли бе изобщо да води таен живот като прочут писател мултимилионер? И да не го споделя с нея?

Марая бе имала трудно детство. Жесток баща и майка, която я обичаше, но не можеше да я спаси. Нямаше пари и сигурност, само незначителни кратки мигове на спокойствие от време на време. Някое ходене на кино или пикник в Сентръл Парк бяха единствените ѝ хубави детски спомени. А дори и тогава щастието траеше не повече от един следобед и винаги беше засенчено от опасността, която дебнеше майка ѝ и самата нея, когато се приберат.

Когато беше на десет, се случи онази злополука.

След нея в апартамента в Бронкс останаха само двете с майка ѝ. Докато Марая навърши седемнайсет. Издържаха се със заплатата на майка ѝ, която работеше шест дни в седмицата на щанд за деликатеси. Времената бяха трудни. Живееха в недоимък, но се справяха. Когато майка ѝ почина, Марая се постара да си изгради някакъв живот. Евтин. Намери си работа като стажантка в рекламна агенция в Манхатън, която организираше различни кампании. След стажуването не ѝ предложиха постоянна работа — ясно ѝ дадоха да разбере, че не наемат млади жени, които не могат да си позволят нужния гардероб. Тогава тя се зае да менажира музикални групи, спечели малко пари и смени няколко гаджета, кое от кое по-лоши.

И една вечер в малък бар в Ист Сайд се запозна с Пол. Стана случайно. Марая не обръщаше внимание на повечето мъже, които я свалят. Забеляза го на бара, стори ѝ се толкова унил, толкова тъжен. Заговори го. Той каза, че бандата, която свири, е пълна скръб. Беше нейната банда. Призна му и той се засмя — уточни, че имали най-добрия мениджър в страната, но въпреки това били пълна скръб. Почерпи я с питие и двамата си говориха цяла вечер. Срещнаха се отново няколко дни по-късно и Пол вече не ѝ се стори толкова тъжен. Той беше първият мъж, който не искаше нищо от нея. Приятно му беше просто да бъдат заедно и — невероятно, но факт — не бързаше да я вкара в леглото.

Пол често го повтаряше, но не така, че тя да се почувства отхвърлена.

Хайде да караме полека.

Повтаряше го като мантра. Все едно си оставяше вратичка. Знаеше всичко за нея. Освен за злополуката с баща ѝ. Тя не беше разказвала на никого какво всъщност се е случило онази нощ. Прибягваше до отработената лъжа, че баща ѝ просто е изчезнал. Една нощ заминал и повече не се върнал. Историята за безотговорен баща, който напуска семейството си, беше толкова разпространена, че никой не я подложи на съмнение. Най-малкото Пол. През първите дни от връзката им Марая не научи почти нищо за него.

Той работеше като маркетингов консултант. Не обичаше да говори за работата си. Била скучна. Не, нямал интересни клиенти. Единственото хубаво нещо били заплатата и фактът, че можел да работи от къщи. И двамата му родители бяха починали. Нямаше братя и сестри. Нито приятели.

Когато Марая го притиснеше — дори съвсем леко — да ѝ разкаже нещо за детството си, за колежа или дори откога живее в Ню Йорк, той тутакси се затваряше. Млъкваше или променяше темата. Накрая тя престана да пита.

Беше ѝ обещал по-хубав живот. Марая вече знаеше, че е можел да ѝ осигури чудесен живот, без тя да се притеснява колко харчи и без да се страхува постоянно, че ще свърши като майка си. Той обаче беше избрал да запази този живот само за себе си.

Когато се наведе над тротоара, за да успокои дишането си и да преглътне жлъчката, Марая мерна велурените си ботуши за двеста долара. Токът се беше сцепил преди около седмица и Пол ѝ беше напомнил колко струват ботушите. Поръча ѝ да ги занесе на поправка.

Споменът връхлетя твърде бързо и завладя прекомерно мислите ѝ — толкова бързо, че свят ѝ се зави. Тя повърна на улицата и капчици текила и слюнка опръскаха ботушите ѝ. Дарил я прегърна, отведе я до колата си и я настани на предната седалка. Виеше ѝ се свят и краката ѝ бяха отмалели.

— Да се връщаме в къщата. Кажи ми да спра, ако ти прилошее — каза той.

Марая се преви на седалката и закри очи. Усети първите признаци на връхлитащо главоболие. Щеше да е добре да се скрие от слънцето, затова помоли Дарил да дръпне гюрука. Той сумтеше и пъшкаше, докато се бореше с него. Колата беше класика, тоест великолепна на вид бричка.

Изминаха обратния път в мълчание. Тя изобщо не го погледна, но усещаше как той я стрелва с очи от време на време — напрегнато, готов да спре, дори ако рискува да хлътне в канавка или в царевична нива, само и само да не допусне тя да му съсипе тапицерията.

Скришните погледи на Дарил я разсейваха, но Марая въпреки това разполагаше с време и тишина да поразмисли. Искаше да притисне Пол до стената с разкритието си. В същото време съзнаваше, че той просто ще замълчи. Нямаше да има нито спорове, нито отричане. Щеше да излезе от стаята, както правеше винаги когато тя се опиташе да извади миналото му на бял свят.

Пък и Марая нямаше моралното право. Разкритието бе резултат от нахлуването ѝ в неговото лично пространство. Буквално с взлом. Той ожесточено бранеше уединението на кабинета си. Е, тя вече знаеше защо. Но нямаше уместен начин да му постави въпроса ребром. Нищо не можеше да наклони везните в нейна полза. Ами ако решеше да се разведе с нея, задето е тършувала в бюрото му? Щеше ли тя да има право да използва тези документи в съда по време на развода, след като ги беше откраднала, формално погледнато?

Марая разтри слепоочията си, докато завиваха по алеята за къщата.

— Наистина ли мислиш, че е той? Че Пол е Джей О. Льобо? — попита Дарил.

— Чете много. Детективски романи, кримки, такива неща. Не знам, като че ли е възможно. Защото със сигурност не печели милиони с маркетинг.

Марая се помъчи да разсъждава трезво. Бюрото беше съществен проблем. Дали щеше да успее да го поправи? А после да занесе банковото извлечение на адвокат, за да се опита да го използва срещу мъжа си.

Със сигурност не беше в състояние да чака повече. Пол щеше да отсъства още два дни. Беше ли по силите ѝ да си трае дори още една-единствена нощ? Тайната щеше да я гложди всяка секунда, докато не се изправеше срещу него.

Само при мисълта за сблъсъка сърцето ѝ затуптя по-бързо и по устната ѝ изби пот.

Би трябвало да има друг начин.

Марая слезе от колата, затвори вратата зад себе си и се запъти към къщата. Стъпките на Дарил захрущяха по чакъла, когато я последва. Тя отключи входната врата и отиде право в кабинета.

Искаше да прегледа и другите документи от онова чекмедже. Завари ги на пода и отново ги прехвърли. Трудно ѝ беше да разгадае бележките и разните листчета, но после най-отгоре на един лист забеляза няколко думи, които я накараха да ги разгледа по-отблизо.

Бележки за Неозаглавена книга 6. Сюжет ала Хичкок. Жена вижда вероятно убийство през прозореца на апартамент, докато чака на светофар. Не. Правено е. Тема?

Имаше още подобни бележки на други листове, засягащи мотивацията на героите, фабулата, хронологията на събитията. Марая остави тези листове от едната страна и се зае с изрезките от вестници. Някои бяха относително нови, други бяха стари и пожълтели. Бяха от „Ню Йорк Таймс“, от „Гардиън“, от „Ню Йоркър“, „Тайм“. И всички имаха сходно заглавие или тема.

Кой е Джей О. Льобо?

Застанал зад нея, Дарил четеше през рамото ѝ.

— Той е, нали? — попита. — Боже господи! Прав бях, Марая, Пол е. Това е огромна…

Марая се изправи бързо и го сряза:

— Нито дума на никого. Не бива да се разчува. Обещай ми.

Предупреждението ѝ го накара да се овладее, върна го в реалността. Дарил беше като десетгодишно хлапе на Бъдни вечер. Имаше опасност да стане жертва на вълнението си.

— Можем да използваме това. Да го направим своя път за бягство. Може да бъдем заедно — каза тя.

Вече наистина имаше шанс за по-добър живот. За живота, за който отчаяно копнееше. Просто трябваше да измисли как най-умно да използва лъжата му срещу самия него.

И да намери обяснение за случилото се с чекмеджето. Дори да го поправеше, той щеше да забележи. Пол забелязваше всякакви дреболии. Марая се поколеба, загледана в счупеното чекмедже. Проблемът беше сериозен. Тя не искаше той да разбира, че е тършувала в кабинета му и е видяла документите. Не и докато не измислеше как да се възползва от положението.

На какво ли беше способен Пол, ако тя му потърсеше обяснение? Позамисли се и прецени, че с оглед на наученото през последните няколко часа явно изобщо не познаваше съпруга си. Той би могъл да я напусне, като вземе и парите със себе си, и повече никога да не го види. Беше способен да изчезне. Вече наполовина го беше постигнал. Тя изобщо не познаваше този мъж, който я зарязваше сама със седмици. Студеният му поглед, мрачните настроения. А ето го Дарил — открит, влюбен и всеотдаен към нея, както и тя към него.

Независимо какво още осъзна, Марая знаеше прекрасно, че не може да се конфронтира с Пол по телефона. Не можеше и да мълчи обаче. Негодуванието и гневът от предателството му я връхлетяха едновременно.

Излезе от кабинета, прекоси кухнята и отиде на верандата. Зарея поглед над дюните към морето. Вятърът се беше усилил и прибоят се пенеше. На плажа нямаше никого. Небето беше започнало да притъмнява. Черен облак, натежал от дъжд, се задаваше откъм брега. Чу стъпките на Дарил по верандата още преди той да завие зад къщата.

Не му обърна внимание. Не откъсна поглед от хоризонта и в този миг осъзна точно как ще реагира.

— Добре ли си? Може би трябва да те оставя да асимилираш всичко. Той все още е твой съпруг и аз може би само усложнявам положението.

— Не — възрази Марая. — Не го усложняваш. Само теб имам. Обичам те.

— И аз те обичам.

За пръв път ѝ го казваше.

— Ще трябва да говоря с него довечера. Не мога да отлагам. Ще настоявам веднага да се прибере и да ми обясни. Трябва да го накарам сам да се разкрие. Това е единственият начин. Ако го посрещна с обвинения, той ще се затвори.

— Добре, искаш ли да остана?

— Това ще му дойде в повече. Трябва да се справя сама — отговори тя и погледна към къщата, замислена за строшеното чекмедже.

Трябваше да намери невинно обяснение за пред него. Хем да се измъкне, хем да накара Пол да си развърже езика за съдържанието на чекмеджето.

— Както кажеш. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгна? — попита той.

Марая си пое дълбоко дъх.

— Да — каза, обърна се към него с решително изражение и настоя: — Искам да ме удариш, преди да си тръгнеш.