Фантом

18

Слънцето приличаше на червен портокал, който всеки момент ще се търкулне под хоризонта, когато Пол най-сетне реши да се върне за паспорта си. Провери в джобчето на куфара си, но беше празно. Сигурен беше, че е извадил паспорта от чекмеджето и го е сложил там.

Излегна се на канапето в каютата и гледа в тавана час и повече, премисля всички възможни сценарии. Бяха много, но някои се оказаха по-тревожни от други. Не му се искаше да се връща. Някой го беше разкрил. Ами ако бяха хванали Марая и я бяха принудили да му изпрати есемес, за да го подмами да се върне?

Усети кисел вкус в устата си при мисълта, че Марая може да пострада. Затвори очи и прокле глупостта си. Позволил си бе да вярва, че е възможно да се скрие. Навремето трябваше да отблъсне Марая, да потисне чувствата си. Допусна да се влюби в нея и така я изложи на опасност. Причината се криеше в себичността му. Но дали пък Марая не беше изпратила сама есемеса? Какъвто и да беше сценарият, той още повече се убеди, че е постъпил правилно, като е избягал.

Реши да се върне у дома, да изчака да стане късно през нощта и да се промъкне в къщата по тъмно. Ако Марая спеше, нямаше да я буди. Ако преценеше, че се случва нещо друго, щеше да действа в крачка. Трябваше да вземе револвера със себе си. Ако видеше в къщата още някой освен Марая, щеше да стреля. Единственият сигурен начин да се спаси.

Щом взе решението, той си пое въздух и издиша бавно. Безпокойство плъзна в тялото му и косъмчетата на тила му настръхнаха. Нещо не беше наред. И тогава, когато нищо вече не го разсейваше, Пол забеляза, че яхтата е престанала да се клати.

Надигна гръб от канапето и стъпи на пода, за да обуе ботушите си. Но тутакси вдигна колене към гърдите си и изруга. Чорапите и стъпалата му бяха ледени, все едно ги беше топнал в кофа с лед.

Не, не с лед.

С вода.

Сведе поглед и видя тънък слой вода на пода на каютата.

Мили боже!

Онзи трясък, докато с пълна скорост пореше високите вълни. Сигурно се беше ударил в подводна скала и беше повредил корпуса. Мамка му.

Но всичко по реда си. Пол грабна лаптопа от масата и го дръпна към себе си. Провери дали последната версия на ръкописа се е качила на флашката, после я извади и я пъхна в найлонов плик. Държеше няколко върху масата. Веднъж беше допуснал грешката да слезе от яхтата с флашката в джоба си, но се подхлъзна и падна във водата. Излезе благополучно, но изгуби резултата от тридневна работа.

Затвори чантата и пъхна ръце в джобовете на панталона си.

Искаше му се да бе запомнил повече от курса по безопасност, но все пак реши, че трябва да предприеме нещо. Заряза ботушите. Краката му и бездруго бяха мокри. Изправи се и първата му мисъл беше да се опита да запали двигателя.

Не успя.

Слезе долу и провери помпата в трюма. Яхтата му имаше дървен корпус, построена беше през петдесетте и макар да изглеждаше прекрасно, не беше снабдена с голяма част от по-хубавото предпазно оборудване, което би помогнало в подобно положение. Все пак имаше електронна аларма в трюма. Пол я провери, но алармата беше изключила. Съществуваха резервни системи за сигурност, които го насърчиха да монтира на яхтата, но той реши, че след като тази красавица е плавала шейсет години без система за сигурност, няма да се занимава с това. Сега съжаляваше.

Помпата в трюма също не работеше. От маркуча се беше разляло масло и се беше смесило с водата. Някъде имаше ръчна помпа, но сърцето на Пол беше по-трескаво от мисълта му и той изобщо не можеше да си спомни къде е ръчната помпа и как се действа с нея.

Радиото.

Пол имаше радио на ултракъси вълни. Върна се на кърмата, намери го, включи го и потърси наръчника за употреба, за да види на кой канал трябва да изпрати сигнал за помощ.

Не намери наръчник, започна да ругае и просто да говори по радиото. Погледна навигацията, прочете координатите си и изкрещя по микрофона, че яхтата му потъва.

Никакъв отговор.

Отвори кутията за спешни случаи, извади спасителна жилетка и авариен радиомаяк. Това поне знаеше как се използва. Включи го и видя как червената точка просветва, облече жилетката през глава точно преди яхтата да се килне и да го катурне върху палубата. Пол разпери ръце, за да не падне, но не го направи достатъчно бързо.

Глухото тупване беше последното, което чу, преди светлините да угаснат.

Събуди се в мрак. Задушаваше се.

В яхтата имаше вода, дълбока метър и двайсет, и кърмата беше изцяло потопена в ледените черни води. Още малко и Пол щеше да се удави в собствената си каюта. Опипом излезе от нея и запълзя по главната палуба към носа. Подхлъзваше се по гладките дъски, а от рана на главата му течеше кръв. Озърна се, но виждаше само тъмно море, тъмна нощ и кръв в очите си.

Запали фенерчето на спасителната си жилетка. Яхтата потъваше и ако не скочеше от нея, той също щеше да потъне.

Реши, че всичко ще се нареди. Крайбрежната охрана сигурно вече пътуваше към него. С моторница и с хеликоптер. Всичко щеше да бъде наред. Беше гледал подобни случаи по „Дискавъри“. Веднага щом включиш аварийния си радиомаяк, той започва да изпраща сигнали до централата на крайбрежната охрана. За миг Пол реши, че постъпва както трябва. Щеше да се спаси, ако напуснеше потъващата яхта.

Вече не усещаше краката си, толкова замръзнали бяха. Затова не забеляза промяната в температурата, докато тялото му не се озова във вълните и главата му не потъна за миг, преди отново да се покаже на повърхността, повдигната от спасителната жилетка. Едва тогава усети колко е студено.

Шокът беше страховит.

Сякаш нещо го душеше и в същото време го изгаряше. Устата му зейна за глътка въздух и за да понесе мъчителния студ, който връхлетя тялото му като гюле за разрушаване на сгради. Но въздух нямаше. Само морска вода.

Пол незабавно повърна. Не пое въздух, макар че устата му беше отворена и дробовете му имаха неистова нужда той да диша. Краката му престанаха да ритат във водата. Студът го парализира. За секунда му се стори, че се е гмурнал в течност за акумулатори. Болка раздираше кожата му. Пулсираща, изгаряща болка, която му отнемаше всичко — гласа, въздуха, крайниците.

Но не и мислите. Способен беше да разсъждава ясно. Потапянето в ледената вода беше предизвикало шок. Дори да се отърсеше от него, нямаше да оцелее за дълго във водата. Усещаше, че температурата на тялото му пада бързо и то престава да функционира. Необяснимо защо, изведнъж започна да му става топло.

Знаеше, че ще умре, преди студът да стигне до костите му. Последното, което зърна, преди да затвори очи, беше проблясващата светлинка на спасителната му жилетка, а последната му мисъл беше за Марая.