Фантом

41

В шерифството на Порт Лоунли, върху едно обикновено претрупано бюро, бяха подредени книги с твърди корици. Десет романа.

Всички творби на Джей О. Льобо. Блох беше ходила до книжарницата.

— Не забравяй да ги запишеш като разход — предупреди я Доул.

— Чела съм повечето. Трябва да влезем в главата на Пол Купър. Да видим как мисли.

— А какво стана със заповедта за обиск в къщата на Дарил Оукс?

— Сю я печата — отговори Блох.

Почти десет минути тя запознаваше Доул с творчеството на Льобо.

Всеки роман беше различен трилър — с различни герои, в различна обстановка, с различен сюжет. Всички романи бяха световни бестселъри. И никой всъщност не знаеше защо.

— Защо един от най-успешните писатели на света, обожаван от милиони читатели, не се появява публично, за да се радва на признанието си? — попита Доул.

Беше седял и слушал внимателно историята на Джей О. Льобо. Блох никога не беше говорила толкова дълго. Вниманието и мълчанието му я подтикваха да продължава. Започваше да се отпуска и това го радваше. Харесваше я. Дори ѝ се възхищаваше. След време тя щеше да стане много по-добра от него.

Не беше лесно да обстрелваш Блох с идеи. Те се удряха в нея, после се разтичаха по челото ѝ като желе. Тя не беше словоохотлива, но обадеше ли се, със сигурност имаше какво да каже.

— Стига де, сигурно си мислила по въпроса, нали? Защо този човек е анонимен, след като целият свят го обича? Кой е способен да устои на това? — попита Доул, когато най-сетне я прекъсна.

— Аз бих могла — отговори тя.

— Вярвам го — кимна в знак на съгласие Доул, — обаче ти си…

— Какво съм?

— Не си особено разговорлива и общителна, нали?

— Общувам, но не в Порт Лоунли. Майтапиш ли се? Ако ще се срещам с някого, предпочитам да не е с бастун и да няма сменена тазобедрена става.

— Да, ясно. Тук всички сме стари. Малко са хората на твоята възраст. Пол Купър и Марая не са много по-възрастни от теб.

— Така е, обаче не са мой тип. Тъй или иначе, излизам и се виждам с хора. И говоря с тях. Какво, че съм мълчалива? Знам си го.

— Няма да е зле да споделиш предположенията си — отбеляза Доул.

— Не обичам догадките. Обичам да стъпвам на доказателства — отговори Блох.

— Не знаем много, но няма нищо лошо в обоснованите предположения. Впрегни въображението си. Да кажем, че Льобо не е ням отшелник. Да допуснем, че е обикновен човек. Защо не вдигне ръка и не заяви правото си на цялото това обожание?

Тя подръпна брадичката си и отговори:

— Това не е правилният въпрос, шерифе.

Доул потупа с пръст гръбчетата на книгите върху бюрото и каза:

— Написал е всички тези книги. Нямам време да ги чета, така че изплюй камъчето, ако знаеш нещо, което аз не знам. Кой е правилният въпрос?

Блох взе книга със заглавие „Коварен обрат“ и я подаде на Доул. Той я пое с две ръце.

— Това е първата му книга. Прочетох я, когато излезе, но не помня сюжета. Ще трябва да я препрочета. Първите книги нерядко са автобиографични, независимо дали авторът го прави преднамерено. Просто така се получава. Може би ключът се крие в тази книга. Виж, въпросът всъщност е защо Купър ще убива Линдзи, за да запази самоличността на Льобо в тайна? По време на нейното убийство книгата вече се е продавала много добре, но още не е била световен бестселър. Това тепърва предстояло.

— Вече е имал какво да крие. Още от самото начало не е искал да се разбира кой е. Успехът няма нищо общо. Отпреди е имало нещо гнило около Купър. Какво може да е то?

— Не открих нищо, което да свързва Линдзи или Пол Купър с писателска група във Фейсбук. Допускам, че всички профили са изтрити. Имам усещането, че Купър се е опитвал да скрие миналото си. Но досието му е чисто.

Доул отгърна първата страница на „Коварен обрат“, поклати глава и отбеляза:

— Каквото и да крие, струвало си е да убие Линдзи. Поне според него.

— Трябва да е нещо голямо, нали? — попита Блох.

— Несъмнено — отговори Доул.

Прочете първия ред на романа, написан преди десет години, и си даде време да асимилира думите.

„Малко неща на света са по-интригуващи от един труп. Особено ако главата му е извита на обратно.“