4

Пръстите на Пол Купър прелитаха по лаптопа. Тракаше уверено по клавишите. Със сила. Винаги развиваше такова темпо към края на романа. Отначало, докато гледаше в празния екран, натискаше клавишите бавно, леко и колебливо. Пръстите му трябваше да напипат пътя си в историята.

Спря, вдигна ръце от лаптопа и отпи глътка зелен чай. Беше си го сварил в малкия апартамент в източния край на Порт Лоунли, който използваше като свой офис. От два дни беше в открито море. Без интернет и почти без сигнал на телефона. Само лаптопът и чаша зелен чай до него на яхтата. Веднага щом джипиесът го предупреди за бурята, Пол съхрани написаното и направи копие, затвори лаптопа и върна яхтата на пристанището. Слава богу, че имаше офис на две крачки. Можеше да продължи да пише относително необезпокояван.

Финалът на всяка книга изискваше от него пълна концентрация. Никакво разсейване.

В този момент всичко зависеше от последния обрат.

Финалът е голяма проклетия, помисли си той.

Всеки писател работи различно. Пол се доверяваше на инстинкта си. И някак винаги успяваше да измисли неочакван край.

Последният обрат на тази книга още не му беше хрумнал. Но скоро и това щеше да стане. Въпрос на търпение.

Остави чашата с чая и върна пръсти върху клавишите да ги поотупа още малко.

Престана да пише насред изречението. Някакво бръмчене в стаята го разсея. Пребърка джобовете си, но не напипа нищо. После отново се разнесе същият звук. Пол стана и извади мобилния си от якето. Пропуснато обаждане от Марая.

Съпругата му рядко оставяше съобщения на гласовата поща. Малко след като започнаха да излизат, тя му приготви вечеря в апартамента си в Ню Йорк. Истинска среща, така го нарече Марая. Вино, салата с печено пиле, а после допиха бутилката на канапето. Докато отиваше в банята, Пол мина покрай телефона ѝ върху ниска масичка. Стар апарат. С шайба. Под него имаше нещо, което приличаше на касетофон, но Пол се досети, че е телефонен секретар. А до него — кутия с касети. Някои празни, други с четливи етикетчета. Всички свързани с „мама“. „Мама, Коледа 1985“ или „Мама, напомняне за видео“.

Когато се върна на канапето, я попита за телефона и телефонния секретар.

— Забелязах ги в коридора. Голяма класика. Нали знаеш, че вече има дигитална гласова поща? И интернет? — пошегува се той.

Тя се усмихна, но зад усмивката ѝ се криеше нещо друго.

— Бяха на мама. Купихме телефонния секретар с пари от застраховката „Живот“ на татко. Тя много обичаше тази машинка. Смяташе покупката ѝ за съдбовен момент в живота си. Направо се побърка от факта че е могла да си позволи телефон и секретар. Често ми звънеше от работа, докато си бях у дома и си пишех домашните. Да се увери, че съм добре, и да ми напомни да настроя видеото да запише „Коломбо“ или „Стар Трек“. Такива работи. Когато се чувствах самотна или уплашена, докато тя беше на работа, си пусках някоя касета от телефонния секретар. Никой друг не се обаждаше, само мама. След като почина, запазих касетите и апарата. Пускам си ги понякога да чуя гласа ѝ.

Споменът извика усмивката на Пол. Марая беше ужасно сантиментална. Когато се преместиха в Порт Лоунли, тя настоя да вземат и проклетия телефон заедно с телефонния секретар. Включиха го, но никой не се обаждаше в къщата, а и самата тя никога не използваше стария апарат, винаги му звънеше от мобилния си.

Погледът на Пол се върна на лаптопа. Обаждането го разсея, навя му спомени. Изцъка с досада — чакаше го работа.

Дисплеят на телефона показваше единайсет и половина. А Пол си мислеше, че е някъде към шест. Не беше вечерял, а заради плътните завеси, с които затъмняваше прозорците на апартамента, нерядко губеше представа за времето. В известен смисъл това беше добър знак. Мислите му бяха в книгата, не в реалността. Остави телефона върху масата и пак седна пред лаптопа.

Този път телефонът светна и шумно завибрира върху масата като пневматичен чук, чак се завъртя. Отново обаждане от Марая.

Необичайно бе да му звъни толкова късно. Пол вдигна неохотно.

— Здрасти. Наред ли е всичко? — попита той.

Най-напред чу дишането ѝ. Задъхано, учестено.

— Боже, Пол, не е! Опитах се да се свържа с теб… влязоха с взлом у дома. Нападнаха ме!

— Господи! Добре ли си?

— Онзи ме удари и аз паднах. Вече го няма. Страх ме е — каза тя, задавена от уплаха.

— Веднага се прибирам. Тъкмо се върнах с яхтата. Заключи всички врати. Револверът ми е в кабинета. Извади го, да не би онзи да се върне. Обади ли се на полицията? — попита той.

Марая се поколеба, преди да отговори:

— Не, звъннах първо на теб. Ей сега ще им се обадя.

И преди Пол да успее да каже още нещо, тя затвори.

Той изруга едва чуто. Гадеше му се от мисълта, че някакъв дребен крадец е посегнал на жена му.

Съхрани файла, затвори лаптопа и ядосано го пъхна в чантата си. Угаси лампите, заключи апартамента и изхвърча по стълбите на улицата. Мазератито го чакаше на паркинга до яхтеното пристанище. Яхтата и колата бяха играчките му, подаръците, които си беше направил. Спортната кола не изглеждаше неуместно в град като Порт Лоунли. Колата на Марая беше доста по-евтина, но тя не си падаше по автомобили. В моменти като сегашния Пол се радваше, че под капака на колата му се крие огромна мощ, но всъщност я беше купил по друга причина — никога не се знаеше кога ще се наложи да изчезне, и то светкавично.

Отключи с дистанционното, влезе, метна чантата на другата седалка и запали двигателя. Пет минути по-късно вече беше на крайбрежния път, подкара със сто и трийсет и съжали, че не е съобразил достатъчно бързо, когато Марая му се обади.

Последното, от което имаше нужда, беше полицията да души в къщата му. Звънна на жена си от колата, но даваше заето. Тя сигурно още говореше с ченгетата.

Пол натисна газта. Фаровете бяха единственият му ориентир, а пътят описваше остри завои покрай зъбати канари. В огледалото мерна примигваща светлина. Червено-синя въртяща се лампа върху покрива на кола. Намали на деветдесет точно навреме. Полицейската патрулка прелетя край него като вихър от вой и синьо-червени светлини.

Пол изруга и удари волана.

Десет минути по-късно спря пред къщата си до полицейската кола. Всички прозорци светеха, входната врата зееше отворена. В прозореца на спалнята се очертаваше силуетът на едър мъж с шапка с козирка. Наблюдаваше него.

Докато слезе от колата и стигне до входната врата, мъжът вече беше в коридора. Ченге. На петдесет и няколко, с мустаци и няколко излишни килограма, поради което коремът му стърчеше над колана с кобура.

— Вие ли сте господин Купър? — попита ченгето.

— Да — отговори Пол и влезе.

— На пътя допуснах, че сте вие. Познах колата, голям звяр. Шериф Ейбрахам Доул — представи се той и докосна шапката си. — Съпругата ви е в кухнята. Доста се е поуплашила, но ще се оправи. Нападателят си е тръгнал. Искам да огледам къщата още веднъж, ако не възразявате.

— Ни най-малко — отговори Пол.

Полицаят се качи на горния етаж, а Пол прекоси дневната и се запъти по коридора към кухнята. Студена тръпка плъзна по гръбнака му, когато видя вратата на кабинета си отворена. Надникна вътре пътьом. След малко щеше да провери по-подробно, но на пръв поглед като че ли нищо не беше пипано. Сигурно Марая беше отворила вратата или за да вземе револвера, или за да пусне шерифа да огледа.

Тя седеше на висок стол до плота в кухнята и притискаше лед към бузата си. Беше го увила в кърпа, но той беше протекъл и беше намокрил косата и лявата половина на лицето ѝ. Като го видя, пусна ледения компрес и се спусна в прегръдката му. Пол я притисна и я целуна по косата.

Прошепна ѝ, че вече всичко е наред, че е в безопасност. Сложи длани върху раменете ѝ и нежно я побутна назад, за да погледне лицето ѝ. Тя наклони глава наляво, сякаш не искаше той да го вижда. Пол нежно докосна брадичката ѝ и повдигна главата ѝ.

Червена следа от удар отстрани на лицето ѝ. Подута буза. Очите ѝ бяха подпухнали от плач. Тя сведе глава, облегна я на гърдите му и го прегърна силно, без да продума, но Пол усети как тялото ѝ се тресе от ридания. Погали я по косата и огледа кухнята. Тук всичко си беше на мястото. Освен пакета с лед върху плота и мобилния на Марая до него.

— Какво се случи? — попита той.

Тя се притисна към него и обясни с пресипнал глас:

— Гледах телевизия, когато чух някакъв шум. Трошене на стъкло. Станах и отидох в кухнята. Реших, че е паднала някоя чаша. Не видях нищо. Казах си, че ми се е причуло, и тръгнах обратно към канапето, когато чух шум в кабинета ти. Отключих с твоя ключ. И тогава го видях.

— Кого видя?

— Някакъв мъж. В черно. С качулка. Не видях лицето му. Опитваше се да отвори бюрото ти. Забеляза ме. Хукнах към телефона в кухнята, но той ме сграбчи за косата в коридора. Обърнах се и изпищях. Тогава ме удари. Паднах, а той сигурно се е уплашил, защото избяга през входната врата.

Бюрото, помисли си Пол.

— Каза ли ти нещо? — попита Пол.

— Не — отговори тя. И после: — Пол, причиняваш ми болка.

Той я пусна. Стискаше я твърде силно, пръстите му бяха потънали дълбоко в плътта.

Тя се отдръпна и Пол отново се взря в лицето ѝ. После се обърна и хукна към кабинета си. Книгите, украшенията и сувенирите си бяха по местата. Лаптопът стоеше непокътнат върху бюрото, обърнато към вратата. Заобиколи го отстрани и видя строшения прозорец. Парчета стъкло се бяха посипали по килима зад работния му стол. Оттук беше проникнал крадецът. Беше счупил стъклото, за да се докопа до дръжката на прозореца, после беше отворил и беше влязъл. Пол се завъртя и огледа бюрото. Горното ляво чекмедже беше отворено със сила и съдържанието му беше изсипано на пода. Той коленичи и набързо прегледа бележките, изрезките от вестници и рецензиите. Това беше личното му бюро в личния му кабинет. Хвърли поглед назад към строшения прозорец. Беше тъмно и брегът не се виждаше. Явно някой го беше наблюдавал. Някой знаеше какво има в това чекмедже. Единственото нещо в тази къща, което можеше да го изобличи, се намираше в бюрото.

Косъмчетата на тила му настръхнаха.

Марая стоеше от другата страна на бюрото. Изглеждаше объркана и наранена. Болеше я не синината на бузата, а нещо друго, много по-надълбоко. Пол го усети.

— Доколкото виждам, крадецът не е взел нищо. Нито бижутата ми, нито ключовете на колата ми, нито лаптопа. Какво е искал? — попита тя.

Пол излъга, без да трепне. Дори сега. Дори жената, която обичаше.

— Не знам — отговори той.

Думите се отрониха с лекота от устните му. Без вина. Съвестта му отдавна се беше отказала от борбата. Обичаше Марая, доколкото изобщо беше способен да обича някого. Лъжите бяха част от тази обич. Открай време.

— Защо е разбил това чекмедже? Ако става нещо, имам право да знам.

— Сигурно е търсел пари или кредитни карти — отговори Пол.

Можеше да се закълне, че за част от секундата по лицето ѝ пробяга погнуса, като че ли пред очите ѝ се случваше нещо неприятно, сгърчи устни, измери го с поглед и после избухна в сълзи.

Той направи крачка към нея, но тя вдигна ръка, излезе от стаята и на вратата се сблъска с шерифа.

— Извинете, госпожо — каза шериф Доул. Отново докосна шапката си и влезе в кабинета. Едрият мъж се движеше бавно, но очите му се стрелкаха бързо — обхождаха стаята. — Като че ли в другите стаи нищо не е пипано, само в тази — каза той.

Мина зад бюрото и коленичи, за да огледа прозореца, а Пол се отдръпна, без да откъсва поглед от него. Шерифът разгледа парчетата стъкло на килима, насочи вниманието си към прозореца и се изправи. Разгледа дръжката, пъхна глава през счупеното стъкло и взе фенерчето от колана си. Пол забеляза, че полицаят взе фенерчето си, без дори да поглежда. И без да опипва с пръсти — измъкна го с едно плавно движение. Явно го беше правил безброй пъти.

— Утре сутрин ще огледам отзад, ако не възразявате. Този тип не се е приземил на верандата ви, дошъл е до тук. Може би е оставил следи в пръстта. В тъмното като нищо ще ги пропусна — обясни шерифът и изключи фенерчето.

— Да, разумно е — съгласи се Пол.

Шериф Доул насочи вниманието си към бюрото. На пода имаше безредна купчина документи. Над тях — отвореното чекмедже.

— Нещо липсва ли, господине? — попита той.

Пол поклати глава и отговори:

— Доколкото виждам, не. Изглежда, Марая го е прекъснала, преди да успее да открадне нещо.

Шерифът кимна и погледна към строшената ключалка на чекмеджето. Другите чекмеджета бяха невредими. Застанал със скръстени ръце, Пол наблюдаваше как шерифът отново оглежда стаята.

— Няма ли да търсите пръстови отпечатъци? — попита Пол.

— Крадците действат с ръкавици. За двайсет и пет години нито веднъж не съм намирал отпечатък от крадец.

— Ами ако този не е бил с ръкавици? Не е ли редно поне да опитате? — настоя Пол.

Мустаците на шериф Доул потрепнаха само веднъж, преди да отговори:

— Може би този път ще го направя. Утре ще изпратя някой заместник-шериф. Сигурен ли сте, че нищо не липсва?

— Утре ще проверя отново, но съм почти сигурен.

— Добре тогава. Малко по-късно ще изпратя кола да намине и да се увери, че всичко е наред. Няма да ви притесняваме. Тогава ще запишем и показанията. Е, пожелавам ви приятна вечер.

С тези думи шерифът докосна шапката си за поздрав, а Пол го изпрати до вратата, затвори и заключи. Въздъхна с облекчение, щом чу колата да потегля. Обърна се и видя, че Марая стои в основата на стълбите и го наблюдава.

— Всичко е наред, скъпа. Вече съм у дома. Легни да поспиш, а аз ще остана буден. Онзи нещастник едва ли е толкова глупав, че да се върне, но ако го направи, ще го чакам.

Марая не отговори. Просто стоеше и се взираше в Пол. С отпуснати край тялото ръце и напълно неподвижно тяло. Неспособен да издържи на погледа ѝ, Пол забоде очи в пода, после се обърна и се върна в кабинета си.

Опита се да си спомни какво е оставил в чекмеджето. Затвори очи и се помъчи да се сети дали е носил вкъщи нещо друго освен едно-две банкови извлечения, преди да постави сейф в офиса си край яхтеното пристанище. Дали ги беше занесъл там? Не беше сигурен.

От години внимаваше. Никакво прахосническо харчене. Е, поне да не е разход, който не може да укрие в данъчната си декларация. Взе колата на лизинг и плащаше вноските през фалшивата си служебна сметка, а яхтата купи без документи. И двете бяха скъпи, но не бяха играчки на милионер — някои от собствениците на вили край Порт Лоунли имаха в гаража си или на яхтеното пристанище къде-къде по-скъпи придобивки. Пол не се набиваше на очи. Държеше главата си наведена, а устата си — затворена.

И въпреки това беше разкрит.

Старо познато усещане изпълзя на повърхността. Усети как плъзва по тялото му, как го завладява. Изпоти се, езикът му пресъхна, раменете му се прегърбиха, а пръстите му се свиха в треперещи юмруци.

Страхът се бе върнал.

Пол извади мобилния си, започна да пише имейл, но после спря. Изтри черновата. Още не се налагаше да я замесва. Ами ако точно тя го беше предала? Не. Излишно се паникьосваше. Не разсъждаваше трезво. Тя не би могла да предприеме нищо по това време. Ако ѝ изпратеше имейл, сигурно щеше да му се обади, а Марая беше горе. Можеше да чуе.

Пол поклати глава. Допускаше страхът да го управлява. Единственият му избор беше да чака и да види как ще се развият нещата. Каквото и да се случеше, той щеше да бъде готов. Извади от лавицата том от събраните съчинения на Дикенс и бръкна в пролуката. Още си беше там. Недокоснат. Подръка в случай на нужда.

„Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър.

Загрузка...