Фантом

67

Доул наблюдаваше как Дарил паркира в гаража на испанската къща, която гледаше към магистралата. През цялото време беше карал поне през три коли зад джипа на Дарил. Най-трудно му беше да спазва разумна дистанция от автомобила пред него.

Каза си, че понтиакът, който му бяха отпуснали, можеше да бъде и къде-къде по-лош. Свикна с него, но по спирачките имаше много работа. Или захапваха, или не. Не можеше просто да намали скоростта. Или спира, или не, така стояха нещата.

Доул не проумяваше как не катастрофира. Но ето че пристигна невредим.

Изчака повечето лампи в къщата да угаснат. Провери оръжието си. После излезе от колата и се приближи към къщата. Не забеляза да има аларма. Нямаше лепенки по прозорците или кутии по стените, които да предупреждават евентуалните крадци за охранителна система. Нямаше и камери по ъглите.

След като обиколи имота, набеляза две места, откъдето да се опита да влезе. Можеше да отвори с шперц задната врата или да се промъкне през прозореца на кухнята.

Предпочете вратата. От задната страна на къщата нямаше осветление. Само ограда и малък двор го деляха от вратата. Не го биваше много в прескачането на огради. Тази беше от дървени плоскости, високи около метър и половина. Поне беше здрава. Доул се набра на ръце, преметна единия си крак през оградата, после и другия и скочи на земята. Остра болка прониза и двете му колена. Изруга едва чуто, разтри ставите си и пропълзя през двора.

Приклекна пред задната врата. Ослуша се.

Никакви съседи, кучета или светлини от тази къща, нито от другата до нея. Вдигна крачола на панталона си и потърси предмета в ботуша си. Намери го — калъфче с шперцове, което винаги си носеше. В Порт Лоунли имаше много вили, които стояха празни през зимните месеци. Доул беше изгубил бройката на случаите, когато беше влизал в такива имоти, за да изключи алармата, задействана от някоя миеща мечка. Обикновено собствениците се намираха на четири-пет часа път и предпочитаха шерифът да си отвори, да изключи и да програмира наново алармата, а после да заключи.

Поради което Доул си служеше доста сръчно с шперца.

Провери ключалката. Цилиндрична, вероятно с шест щифта. Избра инструмента си опипом и отключи вратата за по-малко от две минути.

Прибра калъфчето, сложи длан върху пистолета на хълбока си и пристъпи тихо в тъмната къща. Притвори вратата, но без да щраква ключалката. Можеше да му потрябва бърз изход.

Стисна зъби заради острата болка в коленете, която усещаше при всяка тиха стъпка, и тръгна из къщата. Кухнята и дневната бяха празни.

Изкачи няколко стъпала от стълбата и видя част от коридора. В банята светеше.

Стъпки над него.

Доул спря. Притаи дъх.

Чу скърцане на панти. Характерен звук. Някой отваряше стар прозорец. Доул се прокрадна в коридора. Вече чуваше колите по магистралата, но шумът им долиташе отгоре. После чу още един звук точно над главата си. На покрива имаше някой.

Доул предпазливо се заизкачва по стълбите към мансардата. Извади оръжието си, когато погледът му се изравни с площадката. Надникна през перилата и видя малък кабинет. Върху бюрото светеше лампа. До лампата - изцяло отворен прозорец. Доул присви очи.

Вече се движеше бързо. Не го интересуваше дали вдига шум. Влетя в кабинета с насочен пистолет. Беше празен. До едната стена имаше малко легло. Втурна се към отворения прозорец и надникна навън. Пистолетът следваше погледа му.

На покрива нямаше никой. На улицата долу също. Беше изпуснал Дарил. Доул прибра пистолета си в кобура. Стъпи на перваза на прозореца и се хвана за рамката е две ръце. Канеше се да излезе на покрива, за да провери дали няма оттам да се открие по-хубава гледка към улицата и към целия покрив. Дарил или отдавна се беше изпарил, или щеше да се опита да се прехвърли на съседния покрив.

Доул усети присъствие зад гърба си и в следващия миг чу:

— Имам пистолет. Не мърдай. Ти си нарушител.

Замръзна на мястото си, не се обърна, но глокът на хълбока му го призоваваше.

— Слез от прозореца. Вдигни ръце да ги виждам и не мърдай — нареди гласът.

Доул върна стъпалото си на пода и бавно пусна рамката. Вдигна празните си ръце и каза:

— Аз съм полицай, не стреляй.

— Обърни се бавно с вдигнати ръце — нареди гласът.

Доул се подчини, като се стараеше да не смъква ръце дори сантиметър. Видя мъж, приклекнал зад леглото в ъгъла. В ръката му имаше пистолет със заглушител, насочен право към него. Отначало не го позна.

Беше плешив мъж със силен слънчев загар. С прошарена козя брадичка. После, когато се вгледа по-добре, забеляза познатото очертание на челюстта, но всъщност най-издайнически бяха очите. Доул никога нямаше да забрави тези зловещи очи.

— Здрасти, Дарил — каза Доул. — Или да те наричам Льобо?

— По-умен си, отколкото мислех. На колене!

Тежестта на осъзнаването се стовари върху Доул като наковалня, падаща от небето. Това беше. Последните му мигове. Не се уплаши. Искаше да се противопостави, това беше сигурно, но знаеше, че е възможен един-единствен резултат.

— Преди да падна на колене, ми кажи едно — ти строши пощенската кутия, нали? За да може пощальонът да намери тялото на Марая.

— Щях да използвам колата, за да я съборя. Но се притеснявах да не остане следа от бояда по стълба, пък и щеше да се наложи да сменя гумите. Ни така, ни иначе. А сега на колене — заповяда Дарил.

— Убил си Марая тази вечер, нали? — каза Доул.

— На колене.

Доул се усмихна. Не беше най-добрият шофьор, нито най-умният в управлението, не можеше да тича, едва не си строши коляното, докато прескачаше оградата, и сигурно трябваше по-рано да навърже всичко това. Не му оставаше друго, освен да стреля.

Често тренираше. Вадеше оръжието и стреляше. Уцелваше мишената. Личният му рекорд беше пет изстрела за по-малко от три секунди.

Доул издиша и светкавично посегна към пистолета си.

Още не го беше извадил от кобура, когато усети първия куршум.

Вторият изобщо не усети.