Фантом

25

Тръпки побиваха Дарил, докато пътуваше от къщата на Марая. В багажника му беше пликът с окървавения гащеризон и окървавените ръкавици, а тялото на Марая още не беше изстинало. Едва ли някой щеше да го намери преди сутринта, когато пощальонът щеше да отиде до къщата и да завари съборената пощенска кутия. После щеше да забележи и отворената входна врата, и кръвта, която той беше размазал по нея. Достатъчно, за да го подмами да влезе вътре и да намери трупа, увит в найлона.

Спокойно. Имаш време, каза си.

Най-важното беше да се прибере благополучно, като внимава да не го спре полиция. Кракът му подскачаше нервно върху педала на газта след всеки светофар, пръстите му трепереха, ако не стискаше здраво волана. Докато минаваше покрай шерифството, усети как мускулите на тила му се напрягат, но не погледна натам. Нито веднъж. Най-сетне прекоси града и пое по стария крайбрежен път, който се спускаше към океана от другата страна на Порт Лоунли. Двайсет минути по-късно стигна до водата. Яхтата му стоеше на частния пристан, а къщата му беше притихнала и тъмна. Дарил паркира и взе плика на излизане от колата. Отзад имаше варел, в който гореше разни неща. Пъхна вътре плика, след това изля течност за запалки и драсна клечка кибрит. Гледаше как пламъците обхващат всичко, после остави варела да се погрижи за останалото.

Резето на входната врата се плъзна и се отвори, после и цилиндричната ключалка. Дарил светна в коридора, спря и се ослуша. Всичките му сетива бяха обострени — приливът на адреналин при втория удар по главата на Марая още му пречеше да мисли.

Дарил извади ключ от джоба си и отключи вратата на мазето. Слезе по стълбите спокойно и ритмично. Лампата в ъгъла на мазето осветяваше достатъчно стълбите. Когато ботушите му стъпиха върху пода на мазето, той спря.

Дъските изскърцаха, когато Дарил стигна до леглото. Там лежеше спящия Пол Купър. Дарил още не го беше вързал. Щеше да го направи, след като Пол поспи още малко.

— Ей, добре ли си? — попита Дарил.

Пол се размърда, обърна се и отвори леко едното си око.

— Къде съм? — попита той със сънен глас.

— На сигурно място — отговори Дарил.

Пол се помъчи да се съсредоточи и преди да се унесе отново, каза:

— Ти ме спаси. Ти си рибарят. Благодаря ти.

— Няма нищо. Радвам се, че те намерих — отговори Дарил.

Пол потъна в сън, а Дарил напълни още една спринцовка със специалната си смес и внимателно я инжектира в тялото му. Беше толкова сръчен, че Пол дори не повдигна клепач, когато той пъхна иглата във вената му. Успокоително и морфин — специална смес, сътворена от Дарил.

— Спи — каза той. — Проблемите ти едва започват.

След инжекцията Пол нямаше да помни разговора им.

Дарил го държа упоен четири дни. Самият той ядеше нудълс, чистеше оръжието си и гледаше новините.

Даваше на Пол да пие вода. И му правеше многобройни инжекции.

Последните новини, поднесени от водещия на емисията, му вдъхнаха известна надежда. Състоянието на Марая Купър беше стабилно, но критично след получената мозъчна травма. Дарил знаеше, че ако му провърви, тя няма да помни нищо. Но се проклинаше. Марая не биваше да оцелее. По новините пиарът на болницата съобщи, че ѝ е направена спешна операция за отстраняване на масивен субарахноидален кръвоизлив.

Ченгетата попълниха празнотите на своята пресконференция. Ейбрахам Доул от шерифството в Порт Лоунли потвърди, че Марая има загуба на паметта, поради което призовава евентуални свидетели да се свържат с тях. От шерифството искаха да разговарят и с всички очевидци, които биха могли да потвърдят действията на Пол Купър. Крайбрежната охрана беше получила сигнал за помощ от него в неделя вечерта — часове преди съпругата му да бъде намерена на брега. Яхтата му беше потънала, а спасителната му жилетка беше открита на няколко мили от мястото на корабокрушението. Водолази оглеждаха останките от яхтата му.

Пол Купър беше изчезнал в открито море. От шерифството отказваха да го изключат от списъка на заподозрените.

Дарил спря телевизора, допи си млякото и остави чашата върху ниската масичка. Много беше внимавал с яхтата на Пол. Дупката, която беше пробил в корпуса, докато се гмуркаше на пристанището, беше нащърбена, за да изглежда като от злополука. Батерията, която беше свързал с алармата в трюма и със самата помпа, просто беше дала на късо. Следователите и бездруго трябваше да използват отвертка, за да прегледат вътрешните вериги, и така щяха да заличат следите от неговите инструменти по болтовете. Не, нямаше начин потъването на яхтата на Пол да бъде проследено до него.

Само Марая можеше да създаде проблеми. Тя беше единственото слабо звено. И нямаше как Дарил да оправи нещата, ако я изпишат от болницата, преди той да приключи. Замисли се за изражението ѝ, преди да стовари чука. Беше ужасена. Задържа този образ пред очите си. Наслади му се.

Почти компенсира отвращението, което изпита, когато я нарече „съкровище“. То беше оставило противен вкус в устата му, жлъчен вкус. Поклати глава, плъзна език по устата си и усети вкуса на супата от нудълс. Каквото и да е, само да заличи онзи вкус.

Оцеляването на Марая беше значително препятствие, но той мислеше, че ще съумее да го преодолее. За късмет, тя не помнеше нищо. Ако беше казала истината на ченгетата, те нямаше да смятат Пол за извършител. Не, щяха да обявят него за издирване.

Засега му вървеше. И трябваше да остане така още малко. Трябваше да осъществи някои промени и да ускори действията си, но Дарил знаеше, че може да продължи с плана си.

Погледна часовника си. Наближаваше четири и петнайсет във вторник следобед. Той взе празната си чаша и я изми в мивката, после я остави да съхне. Отвори си още един пакет нудълс, изсипа го в тенджера с вода и пусна газта. Върху кухненския плот имаше кърпа, а върху нея — различни оръжия. Два ловджийски ножа. Единият с острие, дълго трийсет сантиметра. Закривено от едната страна, назъбено от другата. Другият беше съвсем същият, но по-малък. Дарил пъхна по-малкия нож в калъфа и го пристегна около десния си глезен. Прибра в калъф и по-големия нож, но го сложи в сейфа в краката си.

Остана пистолетът. Той взе колта, зареди го, вкара патрон в цевта и спусна предпазителя, преди да го пъхне под колана на джинсите си. Заключи сейфа, измъкна дъската за плуване изпод кухненския плот, мушна сейфа и върна дъската обратно.

Лаптопът му беше върху масата. Отвори го, натисна един клавиш, после се обърна да си направи кафе. Докато го чакаше да стане, Дарил седна на масата в кухнята и отвори празен документ на „Уърд“.

Отдавна не беше сядал да пише.

Отначало пръстите му не улучваха правилните клавиши. Беше малко несръчен и това се отразяваше в думите на екрана. Изреченията не звучаха плавно, а бяха сковани и накъсани.

Погледна екрана.

Напечата няколко абзаца. Засега стигаше.

Наля си първата чаша прясно сварено кафе и се замисли за Марая.

Беше ударена в гръб. Дарил можеше да обвини Пол, ако паметта ѝ се възстановеше. Да я излъже, че Пол я е нападнал, после е нападнал него и не му е оставил друг изход, освен да избяга, за да се спаси. Каквото и да станеше, Дарил щеше да се справи.

През нощта спа неспокойно, защото знаеше, че на другия ден ще говори с Пол. Беше намалил дозата му, за да премине ефектът ѝ до сутринта. Рано в сряда си облече стария пуловер, с който ходеше за риба, свали колта и лаптопа в мазето, събуди Пол и разигра номера с рибаря. Приятно му беше да слуша как той се гърчи паникьосан. Въпреки че Пол не каза много, Дарил поне успя да изкопчи от него признание за парите. Не му трябваше нищо повече.

Двайсет милиона долара бяха страхотна плячка и Дарил беше наясно, че ще трябва да си ги заработи. Изготви план, който с няколко изключения засега се оказваше добър. Само дето не беше предвидил, че ще му бъде толкова приятно.