Фантом

30

Шериф Доул рядко се нервираше. Само няколко неща можеха да го вбесят, но никое колкото музиката, която бе принуден да слуша, докато чакаше да отговорят на обаждането му.

Той качи крака на бюрото си и плъзна мишката надолу по текста на екрана. Всички преводи, записани в банковото извлечение на Пол Купър, бяха направени от „Льобо Ентърпрайзис“. Адресът на компанията се оказа пощенска кутия, а общодостъпната информация за нея беше толкова обща, че спокойно би могла да извършва всякаква дейност — от екологичен риболов до фракинг.

Когато пусна „Льобо“ в интернет търсачката, стигна до едно-единствено име. Статията за Джей О. Льобо в Уикипедия беше интересно четиво. Доул знаеше, че ще се наложи да я препрочете. Не можеше да се съсредоточи напълно, докато в едното му ухо звучеше някаква електронна версия на шотландска балада.

Погледна часовника си и каза:

— Осемнайсет скапани минути вися на телефона, а съм говорил само с някакъв оператор в кол център. Явно в банката няма никой. А ако има, трябва да е глух, защото не вдига и не вдига, дявол да го вземе.

Блох не откъсваше поглед от айпада си. Плъзна кутрето си по дисплея и продължи да чете. И двамата бяха забелязали, че плащанията в сметката на Пол Купър бяха от „Льобо Ентърпрайзис“.

— Смяташ ли, че е свързано с този автор на криминални романи? — попита Доул.

Блох сви рамене. Разговорлива както винаги.

— Четеш книги, нали? Чела ли си нещо от него? — попита Доул.

— Повечето му романи. Страшно е добър. Използва много неочаквани обрати, но аз предпочитам Лий Чайлд и Майкъл Конъли — отговори Блох.

Доул издуха топъл въздух през носа си и се постара да се отпусне. Успокоителните звуци на шотландската балада, изсвирена от синтезатор, пораждаха у него желание да пробие стената с юмрук.

На бюрото му имаше купчина доклади, изготвени от екипа му през последните два дни. Не можеше да отлага повече, трябваше да ги прочете. Всичко важно вече беше предадено, но въпреки това искаше да прочете докладите — да се увери, че никой, включително самият той, не е замазал съществени подробности.

Щеше да прочете докладите, щом приключи този разговор. Нямаше друг начин.

Музиката спря и шериф Доул смъкна краката си от бюрото, като че ли човекът отсреща току-що беше влязъл в кабинета му.

— Ало, мога ли да ви помогна? — попита нечий глас.

— Да, благодаря, че ме спасихте от проклетата музика. Доста почаках на телефона, а честно казано, нямам време за губене. Казвам се Ейбрахам Доул и съм шерифът на Порт Лоунли, Съединените щати. Сметка във вашата банка се оказва свързана с разследването на сериозно престъпление, затова се нуждая от помощта ви — каза Доул.

— Разбира се, ще помогнем с каквото можем. Казвам се Алейн. Аз съм един от мениджърите на клиенти. Какво ви трябва?

Доул намери фотокопие на банковото извлечение и прочете номера на сметката, кода и личната информация.

— В тази сметка има много пари. Трябва да разбера как са се озовали там. Освен това съществува вероятност те вече да са изтеглени от нея. Имам основания да смятам, че притежателят на сметката е мъртъв, затова трябва да бъдем незабавно осведомени дори ако един цент от тези пари бъде трансфериран другаде. Нищо не бива да излиза от сметката без предварително разрешение от моя страна.

— Трябва ми съдебна заповед с юрисдикция тук — отговори господин Алейн.

— Ще ви я изпратим по имейла веднага щом ми дадете адреса — каза Доул.

— Опасявам се, че не работим по имейл. В банката ни няма безжична интернет връзка, защото рискът за сигурността е прекалено голям. За спешните случаи разполагаме с факс.

На Доул му се прииска да работи в Първа национална банка на Големия Кайман — без имейл и безжичен интернет, само най-проста техника, с която и той обичаше да работи.

— Добре, ще го изпратим по факс. Заповедта е от щатски съдия, но от консулството ме увериха, че взаимно зачитаме законите си.

— Естествено. Сигурността е главният ни приоритет — отговори банковият служител и приключи разговора.

Доул се обади на Сю и ѝ поръча да изпрати пълномощно до банката. Продиктува писмото по телефона, продиктува и заповед и нареди на Сю да си уговори среща със съдия Каплан, който да я подпише.

— Прочете ли доклада ми? — попита Сю.

— Не, още не — каза той и разтри чело. — Нещо важно ли е, което според теб трябва да знам?

— Не съм си правила труда да напечатам бележките си, за да ме разпитваш по телефона. На рецепцията съм, ако искаш да говориш с мен. Нали помниш къде е, Ейбрахам? — попита тя и затвори.

— Мамка му — изруга Доул.

— Кафе? — попита Блох.

Гласът ѝ го стресна. През повечето време Блох беше толкова мълчалива, че той забравяше за присъствието ѝ.

— Ами да. Всъщност сам ще си налея. Ти занеси дрехите и банковото извлечение в криминалистичната лаборатория в Бей Сити. Твърде дълго ги задържахме.

Когато Доул се изправи, коляното му напомни, че е на петдесет и пет и не е в най-добрата си форма, за да води сериозно разследване.

Кафе машината в модерно оборудваната кухня му изля едно еспресо в дизайнерска стъклена чаша, която Доул подаде на Блох. Тя я пресипа в термочаша с капак и излезе. Доул приготви още две кафета и ги сипа в порцеланова чаша с емблемата на шерифството в Порт Лоунли. Върна се в кабинета си, настани се на стола и започна да чете купчината доклади върху бюрото си, докато Сю печаташе съдебната заповед.

Два часа по-късно беше успял съществено да намали купчината и прескочи няколко доклада, за да стигне до този на Сю. Беше подвързан със спирала, състоеше се от десетина страници гъсто напечатан текст и имаше тъмночервени корици. Блох се върна и се запъти право към кафе машината. Носеше нещо в кутия от стиропор. Доул отгърна доклада на Сю и се зачете. В края на пета страница се разсея. Свали очилата си, които увиснаха върху гърдите му на евтината си златиста верижка.

Изправи се. Заобиколи бюрото и излезе от кабинета си.

Блох беше отворила лаптоп върху бюрото си. Сигурно беше на Пол Купър. Изглежда, компютърните специалисти бяха разбили паролата му и Блох вече имаше достъп. Тя беше свързала друг лаптоп с този на Купър и стоеше права с ръце на хълбоците си, вперила поглед в екрана. Столът ѝ беше на три метра зад нея, все едно се беше изправила рязко и той се беше плъзнал назад на колелцата си.

— Мисля, че трябва да видиш това — каза тя.

— Какво е?

— Още неща за Джей О. Льобо.

Доул придърпа стол към бюрото ѝ и се настани така, че да вижда екрана.

Блох обясни, че е намерила няколко хиляди изображения. Отначало Доул не разбираше как така толкова много изображения са съхранени в компютъра, докато тя не му обясни, че щом някой образ се появи на екрана, той бива копиран и запазен на харддиска. Като призрак. Образът остава там за вечни времена, дори ако човекът, който работи с компютъра, не го е копирал съзнателно.

Блох обясни, че с помощта на програма на Министерството на правосъдието е успяла да извлече изображенията. След това ги беше групирала умалени, за да може наведнъж да вижда петдесет на екрана. Веднага се забелязваше, че повечето са най-обикновени изображения от новинарски или информационни сайтове.

Едно от изображенията обаче тутакси беше привлякло вниманието на Блох. Тя кликна върху него, за да се увери, че е важно. Беше скрийншот. Всъщност два скрийншота. Направени преди повече от десет години. Разговор през някакво чат приложение — Фейсбук или нещо подобно. Изображенията бяха съхранени в папка с надпис „Джей О. Льобо“. Компютърната програма беше определила изображенията като веществени доказателства.

Долната устна на Доул трепна. Облегна се на стола си в очакване Блох да заговори. Скръсти ръце, докато я наблюдаваше как обмисля всевъзможни сценарии. Беше мълчалива, но имаше изразително лице. Леко извиване на вежди. Кимване. Беше взела решение.

Тя стана, отиде до кафе машината, напълни чашата си и излезе на паркинга отзад. Доул я последва. Завари я приседнала на капака на патрулната кола, загледана в нощното небе.

— Нали разбираш, че за да успее това разследване, трябва да говориш с мен? — каза Доул.

Тя кимна, духна кафето си и отпи.

— Ако не те познавах, щях да реша, че се страхуваш да кажеш нещо, да не би да се окаже, че грешиш. Знаеш обаче, че почти винаги си права. Не е срамно да споделиш теория — каза той.

Блох отиде до личната си кола, отвори багажника и донесе книга с твърди корици.

— Не съм чела тази книга — каза тя и я завъртя в ръката си.

Текстът на обложката гласеше: „Дървото с бесилката“ — най-новият роман на Джей О. Льобо, автор на бестселъри с многомилионни тиражи“.

— Защо името на този писател се появява вече два пъти в разследването? По отношение на престъпленията съвпадения не съществуват. Сама го казваш.

— Никой не знае кой всъщност е Джей О. Льобо. Това е псевдоним на анонимен писател. И никой няма представа защо. Загадка само по себе си — отговори тя.

— Смяташ, че Линдзи я е разгадала?

— Първото съобщение е от нея. Допускам, че тя пише на Пол Купър, защото знае, че той е Джей О. Льобо. Иска пари. Уговарят си среща. Второто съобщение… не знаем от кого е. Който и да е, този човек познава Линдзи. Вероятно е от споменатата писателска група. Линдзи е изчезнала. И той знае, че тя се е срещала с Льобо. Иска да я намери.

Доул кимна и каза:

— Значи Линдзи и някакъв неизвестен човек принадлежат към група писатели, в която членува и Пол Купър. Пол уцелва в десетката под псевдонима Джей О. Льобо и Линдзи го предупреждава. Твърди, че му е помогнала с книгата. Може би е правила бележки по ръкописа, преди той да го изпрати на издателя. Иска пари, за да си държи езика зад зъбите. Изнудва го. Гадна работа.

— А може би ѝ е било платено и е изчезнала? — попита Блох.

— Разрових се за Льобо — каза Блох. — Ако двама души знаят кой е той, защо вече не са го разкрили по вестниците? Разкажат ли такава история, ще спечелят цяло състояние. Със сигурност повече от сто хиляди.

Доул вдигна очи към небето. Облаците заплашваха с нова буря. Не се виждаха звезди, а луната беше наполовина скрита зад бързо движещ се облак.

— Ще проверим дали има обявени за изчезнали жени на име Линдзи. Да видим какво ще се появи — каза той. — Едно е ясно: този Льобо крие много тайни. Имам лошо предчувствие. Усещам и още нещо, свързано с тези съобщения. Нещо зловещо, което още не мога да определя ясно.

— Каквото и да се е случило, било е отдавна, преди почти десет години — отбеляза Блох.

Доул застина, обърна се и се втурна вътре.

В главата му току-що се бяха сблъскали две неща.

Срещата на Линдзи на Саут Ридж. Преди десет години. Влетя в кабинета си и намери досието на анонимната жертва. Отвори го и провери датите от вътрешната страна. Не че се налагаше, знаеше ги наизуст. И въпреки това искаше да ги провери. Да се увери. Трябваше да бъде сигурен.

Грабна папката, втурна се при лаптопа на Блох и отново прочете първото съобщение. Блох вече стоеше зад него, когато той отново отвори досието на анонимната жертва.

— Ако е било преди десет години, значи е някъде по времето на случилото се с анонимната жертва. Виж, хронологията съвпада. Първото съобщение. Купър е щял да се срещне с Линдзи на Саут Ридж в Порт Лоунли. Виж датата. Единайсети ноември две хиляди и осма. В неделя, на шестнайсети ноември, извадихме анонимната жертва от реката. Беше престояла във водата няколко дни. Боже, ако се е срещнал с нея в петък, на четиринайсети, значи е тя. Това е Линдзи. Кучият му син я е убил и я е хвърлил от скалата.

Доул вече не виждаше екрана. Скрийншотовете на разменените съобщения се бяха превърнали в размазани бели и сини петна. Усети как ръката на Блох стиска рамото му. И едва тогава осъзна, че плаче.