Фантом

12

След четири лениви часа от смяната си на бара в кънтри клуба Дарил я видя.

От сутринта се чувстваше напрегнат. Не му допадаше посоката, в която Марая тласкаше нещата. Сутринта му съобщи, че отива да се срещне с адвокат. Някой, който практикувал извън града. Когато започнаха да се виждат, и през ум не му минаваше, че тя може да се разведе, но нещата се променяха. Хората също се променяха. Може би щеше да успее да я разубеди. Може би част от него не желаеше това. Положението беше деликатно. Това поне му беше ясно.

Барът, в който работеше, беше копие на сто други бара в сто различни кънтри клуба. С дъбова ламперия и бездарни маслени картини с играчи на голф. И още по-бездарни маслени пейзажи. А край бара бяха пръснати старинни стикове, еленски глави и изгубили блясъка си сребърни трофеи, заключени в стъклени витрини. Имаше кожени канапета и кресла с големи декоративни гвоздеи край масите от тъмно дърво. Скочът се продаваше добре — колкото по-стар, толкова по-добре. Съпругите обядваха заедно — капризничеха за храната и се оплакваха от съпрузите си. Те пък се наливаха заедно и роптаеха срещу жените си.

Единствените цветнокожи бяха от обслужващия персонал. Старомоден американски кошмар. Колкото и да бяха богати членовете на клуба, нито един не оставяше приличен бакшиш.

Дарил подръпна предницата на елека си и раздигна няколко чаши от масите, натрупа ги високо в сгъвката на ръката си. Наведе се над една маса, обърна се, когато забеляза раздвижване на входа на бара, и мерна някаква жена да разговаря с Арън, заместник-управителя на бара.

Беше се натоварил с повече чаши, отколкото можеше да носи удобно, затова остави кулата и се зае да бърше масите, които беше разчистил току-що. И междувременно наблюдаваше. Жената беше облечена с дълга розова блуза. Твърде дълга за ниската ѝ фигура. Ситно накъдрената ѝ коса приличаше на каска, която би могла да свали и да остави на високото столче до себе си.

Жената му се стори позната. Може да я беше виждал тук, а може и другаде. Дълго не успя да се сети откъде я познава. Направи връзката едва когато видя бележника, който тя извади от чантата си, докато седеше на бара, защото само два типа хора си водеха бележки в такива бележници по време на разговор — журналистите и ченгетата.

Тази определено не беше журналистка.

Сю. Да, точно така се казваше. Сю. Работеше в шерифството на Порт Лоунли. И преди я беше виждал да излиза от сградата на главната улица и да се качва в колата си. Беше се облегнала на бара и внимателно слушаше Арън. Записваше си.

В клуба не бяха имали инциденти. Нито кражби. Нямаше повредено клубно имущество, в бара не бяха ставали сбивания. Сю беше тук, за да разпитва за Марая, Дарил беше сигурен. В даден момент Арън щеше да ѝ спомене и неговото име, после щеше да се обърне и да го посочи. Шефът му никога нищо не пропускаше, а няколко пъти го беше виждал да разговаря с Марая. И дори се беше пошегувал по този повод, но беше хаплива шега.

— Ние предлагаме определени услуги на членовете, Дарил. Не сме тук, за да ги обслужваме изцяло.

Дори не беше остроумно.

Дарил понесе чашите покрай бара, скрил лице зад тях, влезе в кухнята и ги остави на плота. Погледна си часовника. Имаше още осем часа преди края на смяната му. Чу как Том, управителят на бара, разговаря с шеф-готвача в кухнята във връзка с поръчка на лимони и лайм. Дарил се наведе, отвори съдомиялната, нареди вътре чашите и я пусна.

Телефонът му избръмча в джоба. Марая. Остави я да звъни.

Така му хрумна как да се измъкне. Влезе още по-навътре в кухнята и завари Том да седи до масата с готовите поръчки заедно с готвача и да сравнява записаните поръчки.

— Томи, току-що ми се обадиха по телефона. За някаква авария вкъщи. Нещо против да си взема свободен ден?

— За довечера имаме достатъчно хора. Върви да свършиш каквото трябва. Ще се видим в понеделник — отговори Том.

Дарил благодари на Том, свали папийонката, разкопча яката си и излезе през задния вход. За късмет, колата му не беше запушена от бус за доставки. Качи се в нея и подкара по задните улички, успя да избегне по-голямата част от главната, но накрая зави по нея и почти веднага отново се отклони, когато стигна до един паркинг. Вече валеше като из ведро. Дъждът трополеше по колата.

Дарил угаси двигателя, извади мобилния си и звънна на Марая.

— Здрасти, как… — поде той, но тя го прекъсна.

Говореше задъхано. Гласът ѝ трепереше, пресипнал от плач.

— Пол има любовница — съобщи му тя.

Каквото и да ѝ отговореше, щеше да прозвучи кухо и лицемерно. Дарил искаше да отиде при нея. Да я прегърне. Да я успокои и да я увери, че всичко ще е наред, че ще бъде до нея винаги.

Не получи този шанс. Можеше само да я слуша как хлипа. Помъчи се да ѝ поговори. Отначало тихо. После млъкна, тъй като тя или не можеше, или не искаше да го чуе. След известно време дишането ѝ се успокои, болезненият трепет в гласа ѝ изчезна.

— Искам да дойда при теб. Къде си? — попита Дарил.

Тя отново задиша накъсано.

— Не, не мога да се виждам с никого. Трябва ми малко време. Аз… трябва да асимилирам всичко това. Да го проумея. Нямам доверие на Пол. Вече не го познавам. Искам да… направиш… нещо за мен.

— Каквото пожелаеш — незабавно изстреля Дарил.

— Искам да го проследиш. Колата му е на паркинга до пристанището, но не е отплавал с яхтата си. Тук е, в Порт Лоунли. Проследи го. И ми кажи какво прави. Ще познае моята кола и ще разбере, че съм аз. Много е важно да го направиш. Моля те. Не издържам повече.

— Добре, добре, дишай дълбоко. Успокой се. Ще наблюдавам колата и ще го проследя. Ще видя какво прави. Само не върши глупости, нали? Аз… — Поколеба се, но само за секунда. — Нуждая се от теб, Марая.

Тя затвори. Дарил запали двигателя, отиде до паркинга на пристанището и откри мазератито на Пол. Паркира на петнайсетина метра от него и го загледа през мокрото от дъжда предно стъкло. Замисли се за Марая, за силата ѝ. Някои жени веднага биха стиснали мъжа си за гърлото, и напълно основателно. Марая обаче винаги запазваше хладнокръвие. Искаше да се въоръжи с каквото успее да събере за негодника и едва тогава да го погне.

Умна жена.

Той видя Пол да крачи към мазератито, вдигнал яката на палтото си, с чадър, който се огъваше и извиваше на вятъра. Дарил го изчака да излезе от паркинга и го последва. Спазваше дистанция, когато Пол зави към главната улица, прекоси града и подкара по крайбрежното шосе, което водеше към къщата. Дарил не можеше да спре пред нея, нямаше и къде да скрие колата си. Беше почти сигурен накъде се е запътил Пол, затова зави наляво към брега и паркира там. За късмет, беше престанало да вали.

Излезе от колата, вдъхна мириса на дъжда и океана, усети песъчливите пориви на вятъра по лицето си. Извади непромокаемо яке от багажника си. Облече го, измъкна черен кожен сак и го преметна през рамо. Вдигна качулката си и се отправи към брега. На открито вятърът беше безмилостен.

Въпреки студеното време той закрачи по брега. След половин час видя къщата на Марая. Мазератито на Пол беше паркирано отпред, но колата на Марая я нямаше. Най-напред забеляза това. После видя Пол през прозореца на спалнята към океана. Брегът беше пуст, затова Дарил приклекна зад хребета между тревата и пясъчните дюни. Бръкна в сака и извади бинокъла, с който понякога наблюдаваше птиците. Фокусира го върху къщата. Пол гледаше надолу към леглото, наведе се и оправи нещо, после се приближи към дрешника. Върна се с купчина сгънати джинси, наведе се и се скри от поглед за малко, после пак се изправи и излезе от стаята.

Дарил остави бинокъла и огледа къщата, търсейки признаци на движение. Страничната врата се отвори и Пол излезе, влачейки след себе си куфар. Багажникът на колата му се отвори автоматично още преди да я заобиколи. Натовари куфара, натисна някакво копче и багажникът бавно се затвори, а той се върна в къщата. След малко в кухнята светна. Пол се приближи до хладилника, извади някакви неща и ги сложи на плота. Взе нож и се залови за работа.

Дарил се беше хранил у Марая само веднъж. Беше му казала, че не обича да готви. Не умеела. Единственото, което можела да поднесе на масата, без да го прегори, били спагетите. Дарил я увери, че обича спагети. Тя пуфтя и руга в кухнята и двайсет минути по-късно му поднесе чиния спагети с доматен сос от консерва.

Дарил се усмихна, изяде ги и ѝ каза, че са много вкусни. Не бяха.

Сега измъкна мобилния си от джоба. Марая му звънеше. Вдигна.

— Здрасти, къде си? — попита тя дрезгаво и неравно. Личеше си, че отново е плакала.

— На брега. Пол си е вкъщи.

В този момент на Дарил не му се искаше да казва нищо повече. Тя страдаше и според него това я правеше избухлива.

— Какво прави? Нещо необичайно ли?

Дарил въздъхна. Нямаше друг избор, трябваше да ѝ каже. Нямаше лесен начин да съобщи новината. И го направи.

— Току-що си стегна куфара и го пъхна в колата. Май бележката ти на предното стъкло здравата го е стреснала. Вече няма никакво съмнение. Той е Джей О. Льобо. От плът и кръв.

— Идвам след двайсет минути. Благодаря ти — каза тя, но той не долови признателност.

Думите засядаха в гърлото ѝ — сълзи и болка накъсваха всяко изречение. Дарил чуваше колата ѝ. Чу я как ускори, как лети по пътя. Беше пуснала телефона на микрофон.

— Нали не си… го заговарял?

— Не, разбира се. Искаш ли да почакам край къщата, ако възникне проблем?

— Не. Няма да има проблем — увери го тя.

По тона ѝ Дарил усети, че не е сигурна.

— Не е нужно да се прибираш. Можем да се срещнем на нашето място. Ще донеса бира и бутилка червено вино и ще останем цяла нощ. Трябва да бъдем заедно — каза той.

Остави Марая да прецени предложението. Чакаше търпеливо. Когато най-сетне заговори, гласът ѝ прозвуча сред нов пристъп на плач.

— Не… всичко е наред. Благодаря ти. Много те обичам. Ще ти се обадя — каза тя и затвори.

Дарил изпъна крака, за да прогони спазмите от прасците си, и се изправи. Прибра бинокъла и мобилния и пое обратно към колата си. Стигна до пристанището и се качи на яхтата си. Не беше като тази на Пол, а по-малка и по-стара. Дарил я беше купил евтино и я беше ремонтирал, за да кара с нея учениците си от водолазния курс и да припечелва допълнително. Бурята не му позволяваше да напусне пристанището. Рискуваше живота си, ако излезеше при такова вълнение. Затова облече неопреновия костюм, взе заредена кислородна бутилка и се гмурна отстрани. Полицайката разпитваше в бара и това го бе разтревожило. Би могло да бъде или началото, или краят на разследването им. Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че полицайката просто събира най-обща информация за Пол и Марая. Може би щяха да поискат да говорят и с него, защото често обслужваше Марая, когато идваше в клуба. Пол не стъпваше в бара. Може би щяха да го разпитват за това, а може би не. В момента обаче Дарил искаше само да бъде надълбоко в студената тъмна вода. Там намираше идеалното усамотение. Там, долу, където живееха чудовищата.