Фантом

17

Пазаруването в неделя следобед беше едно от дребните удоволствия на Марая. Прекарваше часове в музикалните магазини на Четиресет и втора улица, после изпиваше чаша бира и изяждаше парче пай с пеперони. Винаги сама, никога с приятели. Така не се чувстваше виновна, задето се размотава. Нямаше за кого да се тревожи.

Днес следобед беше различно.

Беше шофирала един час до мола и до огромния магазин за строителни материали зад него. В мола беше изтеглила петстотин долара и после беше отишла в съседния магазин.

Беше си приготвила списък въпреки предупреждението на Дарил да запомни какво ѝ трябва, а не да си го записва. Марая все пак си записа, защото в състоянието, в което се намираше, като нищо можеше да забрави нещо важно. Мислите ѝ бягаха — не можеше да задържи нито една за дълго под напора на следващите, които нахлуваха в главата ѝ.

Облечена с джинси, бяла блуза и дънково яке, привързала косата си с червена кърпа, Марая буташе количката по пътеките, избираше разни неща и ги отмяташе с химикалка в списъка си:

Когато напълни количката си, тя се запъти към касата и плати в брой. Пъхна касовата бележка в задния си джоб и се отправи към колата си. Натовари багажника, взе си кафе за из път и се прибра.

В списъка ѝ бяха включени неща, от които една жена би имала нужда за освежаване на дома. Тя възнамеряваше точно това. Прибра се, отвори едната кутия боя с отвертка и разбърка съдържанието ѝ. После изля малко в легенчето, топна четка и я изцеди в ръба, преди да изпробва цвета на стената в кухнята.

Отстъпи назад. Огледа разликата. Може би се дължеше на състоянието ѝ в този момент — живееше едновременно в един свръхреален и свръхнереален свят, — но следата от боята ѝ се стори по-скоро като средство да види за пръв път истинския цвят на стената, отколкото като нов пласт боя върху старата.

Телефонът ѝ завибрира.

Дарил.

— Купих всичко от списъка — осведоми го тя. — Ще постеля найлоните и ще ти изпратя есемес. Ела, според мен той ще се върне довечера.

Обсъдиха плана си най-подробно.

Когато Пол се прибере, тя ще го чака в кухнята, скрила паспорта. Щеше да изглежда така, все едно се кани да боядисва. Един-единствен стол в средата върху найлона, обърнат към вратата за верандата. Марая щеше да накара Пол да седне, за да поговорят. Дарил щеше да приближи зад него, да го сграбчи за ръцете и да го държи, докато Марая донесе свинските опашки и върже китките на Пол за стола, а после — и глезените му. Щеше да го претърси и да му вземе оръжието.

После щеше да му каже всичко: че знае за парите и за Джей О. Льобо. И че трябва да ѝ преведе десет милиона долара, иначе тя ще го издаде пред „Ню Йорк Таймс“. Щеше да му предостави избор.

Марая не знаеше как ще реагира Пол. Ако прибегнеше към насилие с влизането си, тя искаше Дарил да овладее положението и да не се поколебае да го фрасне в устата. На него не му се щеше да го прави и ѝ отне известно време да го убеди, че всъщност по този начин ще я защити. Беше допуснала вероятността Пол да се оплаче в полицията, ако се стигне до физическа разправа. Затова им трябваше найлон за застилане — щяха да предпазят пода, ако някой пострада. След това щяха да махнат найлона и да го изгорят. На пода нямаше да остане кръв. Все едно нищо не се е случило. А при кутиите боя в кухнята найлонът върху пода нямаше да изглежда неуместно.

Марая обмисли всичко многократно.

Това беше единственият начин. За нея планът беше смислен въпреки студената тръпка по гръбнака ѝ — сякаш по него бавно се плъзгаше кубче лед.