Фантом

27

Пол не обичаше нудълс, а още по-малко на закуска. Само че беше толкова отпаднал, че не се възпротиви.

Сутринта рибарят му се представи като Дарил. Попита го дали е гладен и постави пред него димяща купа нудълс в кафеникав бульон. Пол дори не усети вкуса им. Бяха топли и меки и се плъзгаха в гърлото му твърде бързо. Изгълта втората купа също толкова бързо, но този път усети, че бульонът е пилешки. С третата купа се позабави, наслади се на вкуса. Четирите чаши вода изобщо не утолиха жаждата му.

— По-спокойно. Доста изяде. Ще повърнеш, ако не забавиш темпото — предупреди го Дарил, като вдигна празната купа от масата и отново напълни чашата с вода.

И наистина, Пол усети, че му стана тежко на стомаха. Спазмите на глада бяха изчезнали. Останало беше леко гадене. Той насочи вниманието си към лаптопа, отворен на масата срещу него. Дарил му беше дал достъп като „гост“. Пол натисна копчето за връщане назад и прочете последните новини за него и Марая.

Гугъл беше извадил над хиляда материала. Той беше стеснил критериите за търсене и беше стигнал до петата страница на резултатите.

След всяка следваща новина коремът го пристягаше още по-силно.

Колебливо докосна превръзката отстрани на главата си и усети силна болка. Изкачването на стълбите от мазето си беше изпитание. Нямаше представа колко е отпаднал, докато не се опита да се изправи. С дълбоки вдишвания и почивка по средата на стълбите беше успял да стигне до стола в трапезарията, супата от нудълс, лаптопа и водата.

Беше облечен с торбест анцуг и стара бяла тениска, изтъняла от пране. Накрая щеше да поиска дрехите си, но днес сутринта просто не беше в състояние.

Ами ако флашката беше паднала от джинсите му?

Подозираше най-лошото. Докато не се почувстваше по-човешки, Пол не искаше да се изправя пред нов удар. Трудно щеше да преживее загубата на едногодишния труд по романа си. Но в момента флашката беше най-малката му грижа. Не се замисли повече за нея.

Не и след като прочете какво се е случило с Марая.

Някои от статиите в по-долнопробните сайтове описваха нараняванията ѝ много подробно. Спукан череп. С тъп инструмент, за който се смяташе, че е чук. Тежко мозъчно увреждане.

Увита в найлон и зарязана на пода в кухнята да умре.

Две от статиите твърдяха, че разполагат с анонимни източници в шерифството на Порт Лоунли, според които по чука са намерени пръстови отпечатъци на Пол. Разбира се, помисли си той. Чукът беше негов.

След като прочете статиите, имаше чувството, че се дави, че потъва в тъмна вода и накъдето и да се обърне, тя изпълва устата му, гърлото, дробовете и съзнанието му. Студен мрак, който го задушаваше. Каза си, че сигурно го заслужава. Може би изобщо не трябваше да скача от яхтата. Може би щеше да е по-добре на дъното на океана. В тъмното. Затова искаше да мълчи, да се крие. А когато се оказа разкрит, знаеше, че трябва да бяга.

Само да бях заминал по-рано, помисли си.

Дарил прекъсна мислите му:

— Нещо против да попитам какво смяташ да предприемеш срещу всичко това? Може би не е лоша идея да поговориш с ченгетата.

О, от гледна точка на Пол идеята беше много лоша. Той беше главният заподозрян. Щяха да го арестуват и вероятно да го обвинят в опит за предумишлено убийство.

Всички в САЩ се страхуваха най-много от три неща. От терористично нападение. От стрелба в училище. И от американската съдебна система. Не непременно в тази последователност. Пол беше изчезнал, затова дори да се предадеше, най-вероятно нямаше да го освободят под гаранция. Щяха да го затворят заедно с най-опасните престъпници в страната за поне две-три години, преди да види съдебна зала. А процесът щеше да му струва седемцифрено число, дори ако наемеше посредствена кантора. Най-добрите адвокати може би щяха да го отърват, но на каква цена? И колко време щеше да прекара в килия с някой убиец, докато адвокатите му обядват с неговите пари и го таксуват по шестстотин долара на час плюс бакшиша. След две години може би щяха да го освободят, ако оживееше след ареста, а човекът, наранил Марая, отдавна щеше да се е изпарил.

— Ченгетата мислят, че аз съм причинил това на Марая. Не мога да отида в полицията. Прекалено опасно е. Трябва сам да намеря човека, който се е опитал да я убие — отговори Пол.

— И как ще го направиш? — попита Дарил.

— Имам много пари. Мога да купя информация. Една частна детективска агенция ще струва нищожно малко в сравнение с онова, което ще платя на екип от адвокати, само и само да ме отърват от доживотна присъда.

Таймерът на кафеварката щракна и Дарил наля кафе в две чаши. Остави едната пред Пол и се отдръпна назад, облегна се на плота и каза:

— Мисля, че забравяш нещо.

— Какво?

— Всъщност ти нямаш пари. Вече не.

Отначало Пол реши, че това е някаква лоша шега. Или нещо още по-зловещо. Заплаха може би. Седеше неподвижно и наблюдаваше пасивното изражение на Дарил. Мълчанието стана неловко. Пол не се осмели да го наруши. Преди броени часове този човек беше държал пистолет, готов да го използва.

— Не схващаш ли, Пол? — попита Дарил. — Ти на практика си мъртъв. Прекратяват издирването ти. Ще те обявят за мъртъв и парите ти ще отидат един бог знае къде.

Пол се поуспокои за миг, като разбра, че Дарил всъщност не го заплашва. И после осъзна реалността. Ако не отидеше при ченгетата или при бреговата охрана, за да избегне ареста си, щеше да допусне да го обявят за мъртъв. Това влечеше последици. Дарил имаше право. А и не беше възможно да прехвърли парите от разстояние. Достъпът до сметката беше защитен със строги мерки за сигурност. Нито един долар не можеше да бъде прехвърлен без личен подпис и дванайсет цифрен код, въведен ръчно в банката.

— Ако отида в банката, може да ме арестуват. Открият ли, че имам пари, с мен е свършено. От полицията ще следят сметката. Банката ще им докладва веднага щом стъпя там. Ще бъдат задължени.

— Ченгетата са доста умни — отбеляза Дарил. — Като нищо ще намерят парите.

Пол избута кафето си, обхвана главата си с две ръце и се усмихна на нелепата бъркотия, в която се беше превърнал животът му. Каквото и да направеше, щеше да има последици.

Ако се появи — ще запази парите и ще рискува в съда.

Ако се скрие — Марая ще наследи двайсет милиона долара, за които дори не подозира, а той трябва да се надява тя да му даде достатъчно, за да намери копелето, което я е нападнало. Доста неща можеха да се объркат с този план. Твърде много променливи. Достатъчно я беше наранил. Каквото и да се случеше, не биваше да припарва до нея. Беше му скъпа. Присъствието му в живота ѝ беше черен печат и за малко да коства живота ѝ.

Трети вариант — да продължи да се крие и да зареже парите.

Не, нямаше начин. Третият вариант изобщо не беше уместен, както се развиваха събитията в момента — някой беше по следите му, някой, който искаше да го убие. Ако се скриеше и се опиташе да разбере кой е нападнал жена му, щяха да му трябват пари. Парите бяха живот. За него. За Марая. Колко дълго щеше да оцелее тя, преди онзи да се върне да довърши започнатото? Пол трябваше да сложи край на всичко това и да спаси Марая и себе си. Не можеше да допусне още някой да умре заради него. От огромно значение беше да се добере до парите си. Без тях нямаше начин да стигне до края на тази история и да избегне съда.

— Загазил си, приятел — отбеляза Дарил. — Не ти е лесно да прецениш какво да правиш.

— Трябва да се добера до парите си, това знам със сигурност.

Дарил отпи от кафето. Пол стискаше главата си с ръце. И двамата се умълчаха. Водата, която се плискаше в брега отвън, се превърна в ритмичното тиктакане на часовник. Метроном от вода, бетон и време, а птичата песен високо горе звучеше като кларинет.

— Знаеш ли, може би има начин да се заобиколи всичко това — каза Дарил.

Пол смъкна ръце от ушите си и тихо ги отпусна върху масата, после изцяло насочи вниманието си към него.

— Само че не е съвсем законно — продължи Дарил.

— Слушам.

Но в следващия миг Дарил стисна зъби, поклати глава и каза:

— Не, като се замисля, май няма да се получи. Прекалено опасно е.

— Не за пръв път поемам риск. Каквото и да е, нека го чуя. Трябва да имам варианти. Не ми остава голям избор.

— Искам да кажа, че е много рисковано за мен — поясни Дарил.

— Просто ми кажи, моля те.

Скептичните очи на Дарил срещнаха умолителния и настойчив поглед на Пол.

— Добре, но те предупреждавам, че няма да се получи — каза Дарил.

През следващите пет минути той начерта евентуален изход от положението. Начин, по който да се изтеглят парите. Когато приключи, Пол отново промени мнението си за него. Умно копеле, помисли си.

— Може и да се получи — изрече на глас той.

— Не, вече ти казах, рискът е твърде голям. Аз си живея добре, човече. Никакви грижи. Продавам каквото хвана и то ми стига колкото да си плащам сметките. Никой не ме преследва, на никого нищо не дължа, така че нали ме разбираш… Много съжалявам за теб и жена ти, но няма да рискувам малкото, което имам. Не се сърди, ама всъщност не те познавам достатъчно, че да се забъркам в това.

Пол кимна и каза:

— Разбирам. Но аз не те моля да го направиш от добро сърце. Ще ти платя…

Дарил махна с ръка да отхвърли предложението и каза:

— Виж, не мога…

Пол нямаше да се примири с отказ и пресече възраженията на Дарил от корен.

— Ще ти платя два милиона долара в брой — обеща той и тутакси съжали, че е подбрал точно този момент, защото Дарил избълва фонтан от кафе върху него.

— Ама ти сериозно ли? — попита той, докато бършеше брадичката си.

— Сериозно — увери го Пол.

— Брой ме тогава.