Фантом

53

Слънцето изгря, когато Дарил за втори път мина с яхтата покрай къщата си. Крайниците му бяха като олово и ако не бяха адреналинът и морфинът в тялото му, със сигурност щеше да изпадне в безсъзнание, преди да успее да се прибере.

Даде газ и подмина къщата, щом забеляза, че входната врата е отворена. Не широко. Просто беше открехната. Но достатъчно, за да забележи, че не е плътно прилепнала към рамката.

Ченгетата бяха правили обиск. Знаеше го. И въпреки това трябваше да провери, да бъде абсолютно сигурен. Ако го бяха погнали, това щеше да се отрази на ходовете му.

Имаше само един начин да разбере.

Единственото му желание беше да легне и да заспи. Не беше мигвал два дни. Пренощува в кабинета на дружелюбен лекар в Маями, изпи антибиотиците с топъл скоч, после захапа кожения си колан, докато докторът го закърпи. Когато се добра до кабинета, вече беше много зле. Блед, трескав и все още с усещането, че в гърба му е забит нож. Нямаше време да изчака морфинът да подейства истински. Лекарят беше поискал да му се плати предварително, както беше обичайно за такива случаи, и след като преброи банкнотите и ги заключи в метална кутия, се захвана за работа.

Почисти гърба на Дарил с медицински спирт и махна коричката, за да потече чиста кръв. След това заши раната и сложи марля, която превърза с бинт, омотан около гърдите. На Дарил започна да му се гади, но морфинът пресече болката, когато лекарят пристегна превръзката. Твърде късно. Дарил изгуби съзнание за няколко минути, а когато се свести, се оказа на пода и лекарят се мъчеше да го вдигне.

Добра се някак до яхтата, изведе я от пристанището и се пребори със световъртежа, болката и високата температура. Беше се нагълтал с антибиотици и знаеше, че повърне ли ги, на сутринта ще има сериозни проблеми. Със силата на волята се справи някак с мрака и вълните по обратния път към Порт Лоунли. Към дома си.

И отворената врата.

Дарил угаси двигателя на около осемстотин метра западно от къщата си, на пристан в частен имот. Някаква вила. За късмет, собствениците ги нямаше. Иначе щеше да се получи неловко.

Не му се искаше да оставя парите в яхтата, взе кожените чанти, качи се на дървения кей и тръгна към горичката в края на имота. Проклетите чанти опъваха шевовете на раната му. Усещаше, че тя вече сълзи. Струйка кръв потече по гърба му. Или поне се надяваше да е кръв. Кабинетът на лекаря в Маями не беше особено хигиеничен. Дарил нямаше да се учуди, ако между лопатките му се стича гной.

Вместо да си помисли най-лошото, той се застави да повярва във вероятната истина. Че шевовете му са се обтегнали заради тежестта на чантите. И че просто е текнала малко кръв. Реши да заложи не на лекаря, а на спирта, с който той беше дезинфекцирал раната, и на огромната доза антибиотици.

Дърветата в тази част на окръга осигуряваха хубаво прикритие. Достатъчно, за да може той да стигне невидим откъм пътя, докато приближаваше къщата си. Теренът обаче се оказа труден. Голямо усилие му струваше да прекоси неравната земя с двете тежки чанти, които непрекъснато се заканваха в ниските клони и причиняваха болка в гърба му.

Двайсет минути по-късно стигна до края на горичката. От там виждаше къщата си. Входната врата. Остави чантите, приклекна и зачака.

Почиваше си.

Ослушваше се.

По пътя не минаваха коли. Нямаше и паркирани наблизо автомобили. Беше тихо, чуваха се само птичи песни.

Дарил намери голям дъб, зад който имаше кух пън. Никой не можеше да го види, че оставя чантите там, никой нямаше да дойде да рови в някакъв стар пън. Реши, че тук е по-безопасно, отколкото на яхтата. Внимателно остави чантите вътре и закрачи покрай дърветата, докато не се приближи максимално до къщата, без да излиза от прикритието си. Застана на едно място, ослушваше се и наблюдаваше, накрая стигна до заключението, че къщата е празна. Зад прозорците не се виждаше никакво движение, вътре не светеше, от комина на парния котел не излизаше пара, която да издава, че се случва нещо.

Със ситни стъпки и ниско приведен, Дарил се отправи към дома си. Щом излезе на открито, си даде сметка колко е уязвим. Адреналинът му скочи до небето и той притича до къщата, скърцайки със зъби от болка.

На вратата беше забодено копие от съдебна заповед. Документите му, телефона, къщата — шерифството в Порт Лоунли имаше право да прегледа всичко.

Проклятие.

Стана му адски неприятно, че са ровили из нещата му. Зад заповедта имаше списък на вещите, които бяха взели. Само книги. Не беше важно. Не му трябваха. Точно преди да наругае ченгетата, че са оставили входната врата отворена, забеляза, че всъщност я бяха разбили. Не са могли да затворят проклетата врата. И не бяха предприели нищо, за да обезопасят къщата му след обиска.

Дарил влезе вътре и осезаемо усети присъствието им. Не, не присъствието, а следите от него. Лек мирис на прах. Тънки трески от изкъртената врата. Чинии и чаши, разпилени на входа на кухнята. Погледна на другата страна и видя книги по пода. Бяха обърнали всичко с главата надолу, както само ченгетата умеят. Вратата към мазето зееше отворена. Устата му пресъхна. Отвори я още малко и смръщено заслиза към тъмното помещение. В основата на стълбите намери фенерче. Отново си пое дълбоко дъх и го включи. Бяха претърсили мазето.

Леглото още си беше на мястото. Но мебелите бяха разместени, чекмеджетата на шкафа бяха на пода.

Подът. Него не бяха пипали. Освети с фенерчето задния ъгъл, покрит със спечена пръст — беше си непокътнат. Върна се горе, изключи фенерчето. Въздъхна с огромно облекчение и се качи на втория етаж.

В гардероба си завари купчина дрехи на пода, а закачалките висяха празни на пръта. Ченгетата бяха тършували усърдно и бяха разхвърляли всичко.

Метна на леглото риза, панталон и чисто бельо. Съблече се, изми се и се облече. Пое по обратния път към горичката, взе чантите и бързо се върна на яхтата. Този път почти ги влачеше по земята, за да не изопва шевовете на раната. На пристана беше тихо като при пристигането му. Над водата се стелеше ниска мъгла. Златистото сияние на слънцето я озаряваше. Като пламък на свещ зад фина бяла коприна.

Дарил натовари чантите, запали двигателя, отдели се от пристана и остави Порт Лоунли зад гърба си. Няколко часа преди да акостира, си мислеше, че това ще е последното му идване в Порт Лоунли. Вече знаеше, че едва ли ще е така.

Налагаше се да замине за известно време. На спокойно и безопасно място. Да си отпочине, да се излекува. Когато се зае с тази задача, предполагаше, че по това време вече ще е приключил. Канеше се да замине веднага щом докопа парите. Пол и Марая обаче още бяха живи. А сега и ченгетата го разследваха.

Слава богу, не бяха погледнали под пода на мазето. Нямаше да се върнат да тършуват из къщата. Бяха приключили с обиска. И бяха пропуснали главната находка.

И все пак работата не беше доведена докрай.

Дарил трябваше да свърши още много неща.