Фантом

70

С парите, които взе от „Уестърн Юниън“, Пол си купи прилични дрехи и се настани в хотел в Бей Сити. Смяташе да си отпочине и да не мисли за предстоящия съдебен процес. Условията за освобождаването му под гаранция му забраняваха да се свързва с Марая. Затова не го направи. Пък и нямаше смисъл. Не и след начина, по който го беше погледнала пред театъра. Вместо това Пол се обади в шерифството в Порт Лоунли, съобщи името на хотела и номера на стаята си. Щяха да проверят, за да се уверят, че той наистина е там. Не искаха да го изпуснат.

Дълго стоя под душа, уви се с хотелска хавлия и се отпусна тежко на леглото. Дори не пусна телевизора. Не искаше да рискува да се види по новините. Унесе се.

Събуди го почукване на вратата. Пол стана, надникна през шпионката да види кой е отвън. Въздъхна, оброни глава и неохотно отвори на Блох.

Тя влезе в стаята мълчаливо. Пол забеляза, че не е с униформа. Черни джинси, черни боти, черно кожено яке, закопчано до шията.

— Вече се обадих в шерифството. Не съм нарушил условията — каза Пол.

Блох впери в него подигравателен поглед и се настани на кресло в ъгъла на стаята. Пол остана прав.

— Откъде според теб знам, че си тук, Пол? Известно ми е, че си се регистрирал в хотела. Трябва да поговорим.

— Може би и адвокатът ми трябва да присъства.

— Ами добре, обади му се, щом искаш. Аз ще си тръгна. Ако ще говорим, ще стане на четири очи. Мисля, че ще проявиш интерес — каза тя.

Пол прокара пръсти през косата си, въздъхна и каза:

— Давай. Какво има?

— Хакнах телефона на шериф Доул. Има обаждане от Марая. Оставила му е съобщение на гласовата поща, че Дарил е Джей О. Льобо. Оттогава никой не го е виждал. Колата, която му дадоха от лосанджелиското управление, е намерена изгоряла в Саут Сайд. Никой не знае как се е озовала там.

— Боже, Марая добре ли е? — попита Пол.

Внезапно му прилоша, коремът му се стегна и болката плъзна по тялото.

— Според мен Доул е погнал Дарил. Не се е обадил за подкрепление. Звъннал е само на мен. Разказах му за баща си — прикриваше едни типове от участъка си. Подкупни ченгета във всяко отношение. Доул знаеше, че това правило ми е известно. Ченгетата не портят ченгета. Мисля, че е тръгнал по следите на Дарил, но не за да го арестува, а за да го убие. Само че Дарил го е изпреварил.

Блох каза всичко това с унило изражение. Разочаровано, наскърбено. Седеше прегърбена, със стиснати юмруци. В гърдите ѝ бушуваше ярост, която тя едва сдържаше.

— Къде е Марая? — попита Пол пресекливо. Прокашля се, прочисти гърлото си.

— Стана точно както ти каза. Всеки, който знае истинската самоличност на Льобо, умира. Помогни ми да го намеря. Това трябва да спре.

— Ще помогна, но моля те, просто ми кажи. Марая е… — Той не можа да го изрече.

Поведението на Блох се промени, погледът ѝ омекна, ръцете ѝ се отпуснаха. Тя се облегна назад в креслото и заговори тихо:

— Най-добре седни.

Пол приседна на ръба на леглото.

— Пол, Марая се е самоубила.

Четиринайсет часа по-късно Джоузефин прегърна Пол в залата за пристигащи на летището в Сиатъл. Дълга и сърдечна прегръдка. С много обич.

— Много си отслабнал. Трябва да те поугоя. За късмет, тук има доста хубави ресторанти, които съм набелязала да посетим. Хайде, колата ми е отвън.

Джоузефин го изведе на късното следобедно слънце към зеления кабриолет, паркиран близо до изхода. Пол пъхна сака си в багажника и двамата потеглиха.

Той почти не говореше, предпочиташе да слуша Джоузефин. Тя не спомена за процеса, нито за парите или за многобройните проблеми, пред които беше изправен Пол. Беше ѝ признателен, че не го направи.

Пристигнаха в градче с огромни къщи, някои традиционни, други по-скоро в стил „ар деко“, трети — наподобяващи индустриални постройки. Светлината вече гаснеше, превръщаше се в ален сумрак.

— Кой би поискал да живее в къща, която прилича на фабрика? — изсумтя Джоузефин.

Скоро се отклони от шосето по улица с високи колониални къщи. В края на улицата една стара и красива къща се издигаше встрани от останалите. В градината ѝ растеше огромен дъб. Джоузефин паркира на алеята и излезе от колата.

Пол извади сака си от багажника и видя, че Джоузефин е застанала пред къщата и ѝ се любува. Беше класическа постройка — с дървена облицовка, боядисана в искрящобяло. Три тухлени стъпала водеха към веранда, а от двете ѝ страни имаше еркерни прозорци. В единия край на моравата отпред имаше бяла дъсчена ограда.

Къща мечта.

— Превъзходна е, нали, скъпи? — попита Джоузефин.

Пол кимна и се усмихна. Старата къща беше издържала изпитанието на времето.

Изглеждаше добре поддържана и както беше огряна от слънцето, му се стори като място, където всеки би могъл да бъде щастлив.

Последва Джоузефин към входната врата. Тя отключи със собствен ключ и той влезе след нея.

Двуетажен вестибюл. Масивно извито стълбище отдясно с излъскани перила от секвоя. Отляво висеше стара маслена картина — жена, сграбчена от огромен черен лебед.

— Красиво е, нали? Леда и лебедът. Нали си сещаш, по Йейтс? — попита Джоузефин.

Пол кимна, не се сещаше. На маса под картината имаше свежи цветя, които прикриваха лекия мирис на мухъл.

Точно отсреща френска врата водеше към кухнята, а сигурно и към задна градина с басейн. Отдясно, точно преди стълбището, през ниша се влизаше в просторна дневна. Пол отново насочи вниманието си към Джоузефин. Тя стоеше пред картината с гръб към него. Вдишваше през носа и бавно издишваше през устата. Сякаш отпиваше едновременно от въздуха и от картината.

Пол погледна през рамо и установи, че входната врата е затворена. Въздъхна. Беше изгубил всичко хубаво в живота си. А сега беше време да приключи с тази история веднъж завинаги.

Пусна сака си, пристъпи зад гърба на Джоузефин и я стисна за гърлото. Пръстите на дясната му ръка обхванаха тънката ѝ шия. Устата ѝ се отвори, ахна.

— Какво правиш? — попита тя паникьосано.

— Къде е той? Ти си казала на Дарил къде се крия. Знам го. Дълго мислих, само ти може да си била. Е, къде е той? Къде е новият ти клиент? Къде е Льобо?

От дневната се обади глас. Едновременно познат и странен.

— Доведи я тук, Пол. Не я наранявай. Би било грубо.

Пол рязко се извърна, но се постара Джоузефин да остане пред тялото му. Стискаше я за гърлото с едната си ръка, държеше я близо до себе си. Пристъпи напред. Джоузефин му служеше като жив щит.

След като мина през нишата, Пол се озова в огромна дневна без вътрешни прегради. Край махагонова ниска масичка имаше зелени кожени канапета, които оформяха широк квадрат около нея. На едно от тях с лице към входа на дневната седеше мъж с бледосин костюм и бяла риза, разкопчана на яката. Със силен тен. Главата му сигурно беше избръсната с електрическа машинка, и то едва преди няколко дни, защото имаше само тъмен мъх, нищо повече. Беше Дарил. Но и не беше. Дарил беше просто една от неговите самоличности. Вече я беше сменил. Сега на канапето седеше Льобо. Позата му, кожата, очите, всичко беше различно.

— Защо не седнеш, Пол? Преди да изръсиш някоя глупост — покани го Льобо и го покани с жест към канапето от другата страна на ниската масичка.

Пол забеляза пистолет до Льобо. Дясната му ръка се протегна към дръжката и показалецът му обхвана спусъка — готов беше да вдигне оръжието и да стреля.

— И тук ми е добре — отговори Пол.

— На твое място не бих наранил Джоузефин — каза Льобо. — Много е услужлива. Без нея нямаше да те намеря. Пусни я и няма да стрелям. Радвам се, че дойде. Имам нещо за теб.

Очите му се стрелнаха към нещо върху масичката. Пол също погледна натам. Беше подвързан ръкопис и до него лаптоп.

— За много неща трябва да ти благодаря, Пол. Първо, че ми запази парите. Второ, за най-новия ми роман. Мисля, че е най-хубавото ми произведение. Иска ми се да го прочетеш.

— Майната ти на теб и на книгата ти! — изруга Пол.

— Пусни ме — помоли Джоузефин.

— Млъквай — сряза я Пол.

Не можеше да откъсне поглед от Льобо. У него имаше нещо диво, което въздействаше на Пол едновременно магнетично и ужасяващо. Все едно в стаята имаше тигър — големите му очи преценяваха кога и как да нападне. Човекът на канапето беше истински хищник.

Пол чу как нещо прещрака. Някъде в къщата. Отзад. Някакво резе.

Льобо също го чу. Очите му се стрелнаха, устните се разтеглиха, оголиха зъбите и после той се задейства с шеметна скорост.

Пистолетът тутакси се озова в ръката му. Льобо скочи на крака, отдръпна се в другия край на стаята, където имаше врата. Вдигна оръжието.

Зад Пол се чуха стъпки. Тичащи крака. Приближаваха откъм коридора.

— Полиция, хвърли оръжието! — нареди Блох, която влезе в стаята с протегнати ръце, готова да стреля с глока си.

В този момент Джоузефин се изви настрани, удари с юмрук Пол в слабините и му се отскубна. Той усети как мъчителната болка залива като вълна корема му и изсмуква всичкия въздух от дробовете му.

Не видя какво се случи след това. Свлече се на пода. Отекнаха два изстрела. Блох неочаквано се оказа на пода до него, прикри се зад едното канапе. Във въздуха се разлетя прах, когато над главите им проехтяха изстрели и куршумите се забиха в мазилката на стената отзад.

Залпът секна, Блох стъпи на крака зад канапето, изправи се с насочен пистолет и стреля веднъж, преди следващият залп да я помете назад. Блъсна се в стената, строполи се на пода и главата ѝ клюмна настрани.

Пол забеляза, че коженото ѝ яке се е разпорило — като раздрано от див звяр. Пистолетът падна от ръката ѝ на пода.

От отсрещната страна на стаята Пол чу стон и рухването на нечие тяло. Блох явно беше улучила Льобо с последния изстрел. Пол запълзя към пистолета ѝ, но някой го стисна за глезена и нещо тежко го удари отзад. Той падна и Джоузефин се метна отгоре му. Високо над главата си беше вдигнала тежка стъклена ваза.

Целеше се в лицето на Пол.

В следващия миг тя изви гръб с разкривено от ярост лице.

И тогава Пол чу още един изстрел. Нещо влажно го перна през лицето. Той отвори очи и видя как вазата полита назад, над главата на Джоузефин. Лицето ѝ стана безизразно, в гърдите ѝ зейна огромна рана. Тя забели очи, отпусна се тежко встрани от него и на нейно място пред очите на Пол изникна Марая.

Държеше пистолет, насочен към мястото, заемано допреди малко от Джоузефин. Само че не беше възможно да е Марая.

Марая беше мъртва. Блох му каза, че се е самоубила. А ето я тук. Облечена с джинси и черно яке. С боядисана черна коса. Тя погледна към Блох, после кимна на Пол. Той се помъчи да седне, но остра болка в гърдите го прикова долу. Погледна към гърдите си, положи длан отгоре и напипа кръв. Куршумът беше пронизал Джоузефин и го беше улучил в гърдите.

Марая беше взела пистолета от Блох, докато чакаха отзад. Бяха кацнали в Сиатъл с по-ранен полет. Бяха наели кола и бяха изчакали Пол да пристигне с Джоузефин. Марая имаше доверие на Блох. Само тя знаеше, че е още жива и че е инсценирала самоубийството си в хотелската стая с Дарил.

Къщата имаше просторна градина и двете с лекота се бяха прехвърлили през оградата. Блох завари задната врата отключена и заедно с Марая тихо се промъкна вътре. Най-голям риск поемаше Пол. Блох беше свестен човек. Марая беше сигурна. Доул беше мъртъв — в това също нямаше съмнение. Льобо беше смъртоносен. Тя трябваше да сложи край. И Блох се беше съгласила.

Нещата вече се подреждаха за Марая.

Тя застана на прага на дневната с пистолет в ръка и видя как Блох стреля два пъти в гърдите на Льобо. Чу как тялото тупна в другия край на стаята. Льобо беше улучен. Видя и как Пол пълзи към оръжието, как Джоузефин го удря в гръб с вазата и как после се мята върху него, когато той се обръща. Канеше се да го убие и когато вдигна вазата над главата си, Марая я застреля, без да се замисля.

В този момент Пол я зърна, изуми се, зашемети се. Не можеше да повярва. А тя видя раната на гърдите му. Куршумът беше пронизал Джоузефин и беше улучил Пол. Марая не искаше това. Беше злощастна случайност. Помъчи се да потисне паниката и вината си, но осъзна, че не може да помръдне, че сигурно ще е следващата с куршум в тялото. Льобо все още беше в тази стая.

Пристъпи вътре, обърна се и видя Льобо проснат на пода, мъчеше се да изпълзи навън през задната врата. Кръвта върху килима беше гъста и тъмна. Беше изпуснал пистолета си и Марая разбра, че изстрелът на Блох го е ранил сериозно.

— Дарил, любов моя — повика го тя.

Льобо спря и се обърна, изцъклен панически. Лицето му беше плувнало в пот. Костюмът му беше окървавен. Куршумът го беше уцелил в корема.

— Ти си мъртва — каза той. — И аз ли съм мъртъв?

Имаше глуповато изражение. Трепереше от паника.

Марая вдигна пистолета и го насочи към него.

— Когато дойдох на себе си в болницата, ми съобщиха, че имам васкулит. Още отпреди. Възпаление на вените. Изплашила съм лекарите, защото не напипвали пулс. Знаех, че ако се престоря на мъртва, ще успея да заблудя и теб. И успях, негоднико.

Той отвори уста, понечи да каже нещо. Да я разсее, за да посегне към пистолета съвсем близо до тялото му. Марая го лиши от думи с три натискания на спусъка. Първият изстрел го уцели в главата. Следващите два в гърдите.

Тя въздъхна, отиде до Пол и се надвеси над него.

Той дишаше учестено, устните му бяха окървавени. Марая приклекна и обхвана главата му с ръце.

— Ти си жива… Толкова се радвам, че си жива. Съжалявам… — отрони той.

Марая го целуна и го увери, че всичко е наред. Че всичко ще се изясни. Че вината не е негова.

— Не… аз съм виновен. Моля те… прости ми — каза

Пол.

— Прощавам ти — увери го Марая и държа ръката му, докато той издъхна в прегръдките ѝ.

Изправи се и се приближи до Блох. Нежно погали бузата ѝ и ѝ заговори тихо. На гърдите ѝ нямаше кръв. Бронежилетката беше спряла куршумите, но тилът ѝ беше окървавен след удара в стената. Блох бавно се свести.

— Всичко свърши — каза Марая.

Помогна ѝ да стане и когато тя се задържа на крака, Марая я пусна. Прибра пистолета в джоба си, взе лаптопа и ръкописа от масичката и ги пъхна под мишница.

— Тръгвай — подкани я Блох. — Ще се обадя на местните ченгета и ще оправя нещата.

И Марая излезе.