Фантом

56

Пол ядеше салата със скариди в един рибен ресторант в Южна Флорида, когато чу новината по телевизията.

Местният водещ обяви, че човекът, смятан за загадъчния писател Джей О. Льобо, е загинал при зловеща злополука с яхта.

Пол дояде купата си и плъзна вилицата по ръба, за да обере и последните остатъци от соса. Поръча си още една бира, изпи я бавно и се загледа в екрана в очакване да повторят новината.

Петнайсет минути по-късно отново я чу. Замисли се за Марая, за статията, която беше прочел по-рано сутринта. Тя се възстановяваше и полицията твърдеше, че е идентифицирала нападателя ѝ. Този път по новинарския канал представиха историята на Льобо и Пол видя няколко души да си чешат езиците в дискусия пред публика. Звукът беше намален, но той успя да проследи дебата. Знаеше, че Марая сигурно също гледа.

Тя така и не разбра необходимостта му от абсолютно уединение. От предпазни мерки.

Пол плати в брой, излезе и тръгна към автогарата. Купи си билет за първия автобус, който пътуваше на запад. Възпоменателното събитие щеше да се проведе в Лос Анджелис с надеждата да привлече не само писатели, а и филмови звезди и режисьори. Най-важна беше публичността.

Той отвори портфейла си и преброи колко пари са му останали. Какво ли щеше да прави, ако не беше Джоузефин? Беше му изпратила достатъчно за месец-два, ако живееше пестеливо, дори след като плати петстотин долара на Луис, капитана на риболовното корабче, който го откара от Големия Кайман до Маями без паспортни проверки и без да му задава въпроси. И още петстотин долара, с които Луис му купи револвер.

Пол разполагаше с известно време. Трябваше да планира нещата старателно. Ако се окажеше прав, щеше да има още един шанс с Дарил. Шанс да сложи точка.

Преди да замине, трябваше да направи само още нещо.

Автогарите бяха едно от малкото останали места, където можеше да намериш уличен телефон. При това работещ.

Пол напълни телефона с монети от двайсет и пет цента и набра по памет номера на мобилния на Марая. Преди набирането да приключи, той стовари слушалката върху вилката и чу как монетите му се изсипват на дъното на апарата. Отново ги пусна, но този път набра домашния си телефон. Имаше голяма вероятност мобилният на Марая да е при ченгетата. Не искаше те да чуят какво ще ѝ каже. Тя можеше да им съобщи, ако пожелае, но Пол искаше да ѝ предостави избор. Беше я разочаровал. Беше я излъгал. И не я беше обичал достатъчно.

Телефонът започна да звъни.

Пол си представи лицето на Марая. Мекотата в погледа ѝ. Искрата, която заблестяваше в очите ѝ, преди да я целуне.

Включи се допотопният телефонен секретар. Пол си представи как лентата се върти в касетофона. Заговори. Искаше да каже толкова много неща. Всичко се изля в порой от вина, сълзи и гняв.

— Излъгах те. Криех неща от теб, които не биваше да пазя в тайна. Отначало се страхувах. Боях се, че ако ти кажа кой съм всъщност, той ще започне да преследва и теб. Бях голям глупак. Аз не съм Джей О. Льобо. Дарил е Льобо, онзи тип от кънтри клуба. Чуваш ли ме? Ако получиш това съобщение, знай, че е от мен. Много съжалявам, Марая. Обичам те. И съжалявам. Аз изнудвах Дарил. Принудих го да ми плаща, за да запазя в тайна кой е и какво е направил. След като те опознах, не можех да ти кажа. Не ти разкрих истината, защото се срамувах от постъпката си и не исках да те изгубя. Накрая, когато Дарил ме откри, трябваше да бягам, за да те спася. Всичко обърках. Оплетох конците. Виновен съм. Изгубих и парите. Дарил ги взе. Не му вярвай. Не се доближавай до него. Той е убиец. Ще се опитам да сложа край на цялата история. Заради двама ни. — Замълча и накрая повтори: — Обичам те.

Пол затвори, изтри сълзите от лицето си и се запъти към автобуса. Качи се и седна най-отзад. Край него нямаше други пътници. Провери револвера в джоба си. Пълен патронник. Прибра го. Намести се на седалката и се приготви за дългото пътуване.

Скоро всичко щеше да приключи. По един или друг начин той трябваше да сложи точката. Вече нямаше връщане назад.