Фантом

2

Твърде ядосана, за да възрази, Марая седеше в стария кабриолет на Дарил, докато той я караше към града на нежелано от нея питие. Не ѝ пукаше какво прави вятърът с косата ѝ, просто седеше, облегнала лакът на вратата и притиснала с ръка устните си, докато наблюдаваше как морето изчезва зад високата канара. В известен смисъл се радваше на възможността да се махне за малко от къщата.

Дарил се опита да я заговори, но тя не го чуваше добре заради рева на двигателя и свистенето на вятъра. Накрая той се отказа. Почувства се неловко заради мълчанието, на което се натъкваше всяко негово изречение.

Спомени от краткия ѝ семеен живот прелитаха покрай Марая като пътни знаци.

Изражението му онзи път, когато тя си купи скъпи обувки. Първата им годишнина — оплакванията му заради шампанското. Той не пиеше много, за него всяко шампанско беше хубаво. Защо трябвало Марая да купува отлежала бутилка за почти двеста долара? Тя дори помнеше как бе процедил: „Двеста долара“. Все едно беше купила шато в Южна Франция.

Когато се запознаха, бъдещият ѝ съпруг ѝ се стори неуверен човек. Такова беше изражението му, когато го заговори в онзи бар в манхатънския сутерен. Преди него Марая беше имала поредица нахакани гаджета. Талантливи мъже с огромно его и мотоциклети, а повечето и с музикална дарба. Желани от жените. Почти всяка вечер Марая улавяше изпълнения с копнеж поглед на друга жена към нейния кавалер.

Това никога не се случваше със съпруга ѝ. Той изглеждаше добре, имаше хубава коса и мила усмивка. Ала в очите му се спотайваше тъга — неизменно. Може би точно това я беше привлякло към него онази вечер. Марая не помнеше да се е притеснявал колко харчи, преди да се оженят. Поне не дотолкова, че тя да забележи.

Марая поклати глава. Не можеше да повярва, че е била такава глупачка. Много пъти я беше карал да се чувства неловко заради една или друга покупка. Всъщност изобщо не бе там работата.

А в контрола.

От месеци не беше спала със съпруга си. Винаги беше изморен. Винаги работеше до късно в офиса. Понякога се отпускаше след бутилка вино или един джойнт и правеха секс, но тези нощи ставаха все по-редки.

През последната година тя усещаше, че той има тайни от нея. Заговореха ли за живота си преди брака, се умълчаваше и се държеше хладно. Сякаш издигаше преграда помежду им и пазеше някои части от живота си в тайна. Дори когато седяха заедно на канапето, тя виждаше, че е вглъбен в мислите си. Че е някъде далече, макар да я държеше за ръка.

Вече знаеше. Съпругът ѝ изобщо не бе какъвто изглеждаше, животът ѝ не беше какъвто си го бе представяла и явно нищо не се намираше под неин контрол. Возеше се на влак незнайно закъде и пътуването не ѝ допадаше. Беше се опитала да се занимава с разни неща, да си запълва времето. Отначало курсът по грънчарство ѝ се стори добра идея, но после се погнуси от влажната глина под пръстите ѝ. В градчето нямаше спортна зала, затова започна да прави упражнения у дома и после отиваше в кънтри клуба на закуска. Там се запозна с Дарил. Той работеше като сервитьор и Марая го бе забелязала, но не бяха разменили нито дума. Накрая през един уикенд ги събра скуката в Порт Лоунли. След като заряза грънчарството, Марая се записа на курс за леководолази. В онази прохладна декемврийска сутрин тя отиде на яхтеното пристанище, където, за своя изненада, завари Дарил да облича водолазен костюм. Оказа се, че ще ѝ бъде инструктор. Харесаха ѝ усмивката му и онзи негов поглед. Държаха се за ръце под водата, а той се оказа търпелив и внимателен учител. Марая незабавно си запази още един час. След втория урок тя предложи да пийнат нещо и още същата нощ се озоваха в един мотел.

Веднага разбра, че Дарил е специален. Това облекчи вината ѝ. Чувстваше се жива, когато са заедно. Животът се случваше в момента. А в брака си Марая очакваше много от нещата да се случат в бъдеще — когато съпругът ѝ не е толкова зает, когато положението се поуспокои, когато той има време. Дарил винаги имаше време за нея. Не пропускаше да вдигне, когато тя му се обаждаше. Винаги плащаше сметката в мотела и никога не се оплакваше, ако тя не му звънеше с дни.

Освен това в него гореше огън. Усещаха се свързани в миговете на безмълвна прегръдка. Марая се чувстваше едновременно в безопасност и в опасност. Той ѝ даваше нещо, което тя не получаваше от съпруга си — топлота. Помежду им имаше непосредствена, силна, почти космическа връзка. Той я караше да се чувства на двайсет и една — безразсъдна, развълнувана, закриляна и обичана.

Колата описа рязък завой, канарите се отдръпнаха и се показа океанът. Пред тях бяха предградията. Две години преди това Марая беше седяла в новото мазерати на съпруга си на същото това шосе на път за града, след като бяха направили първия оглед на къщата. Докато минаваха покрай големите домове в покрайнините и покрай клуба и после, когато паркираха на главната улица, тя си мислеше, че би могла да изгради живот тук. Мястото притежаваше очарованието на отминала епоха и беше толкова спокойно. Съпругът ѝ сплете пръсти с нейните, усмихна се и каза: „Тук ще бъдем щастливи“.

Известно време наистина бяха щастливи. Той ремонтира къщата с месеци и я боядиса в цвят по свой избор. Когато приключи, започна да отсъства по-продължително. Делови пътувания с клиенти. Голф с приятели в неделя. Когато се прибереше, беше твърде изморен дори за да опита ястията, които тя приготвяше. Не беше страхотна готвачка, но се стараеше, а той не го оценяваше. Старомодното и приятно спокойствие на крайморския град скоро изгуби очарованието си. И животът ѝ се промени. Стана самотен. Марая се почувства зарязана насред нищото.

В Порт Лоунли имаше два бара. Марая беше посещавала и двата само по веднъж.

Единият се казваше „При Кларънс“ и в него свиреше застаряващ пианист, който чрез пианото си сякаш търсеше път за бягство и отчаяно се мъчеше да се отърве от миризмата на дезинфектант и авокадо. Там мохитото струваше дванайсет долара.

В другия бар не знаеха какво е мохито, а ако видеха авокадо, сигурно щяха да го използват като мишена. Сервираха два вида алкохол — бира и бърбън. Но когато там се организираше дамска вечер, барманът понякога избърсваше прахта от бутилка текила.

Местните предпочитаха второто заведение и обикновено бяха единствената му клиентела. От време на време група богати младежи попадаха случайно в бара и след няма и трийсет секунди си тръгваха. Табелата отпред гласеше „Бар Барни“. Барни беше починал преди двайсет и пет години и ако се съдеше по вонята откъм тоалетните, може и да беше погребан под плочките.

Дарил спря пред „Бар Барни“ и Марая го хвана за ръка, докато влизаха, защото нямаше никаква вероятност някой от кънтри клуба да ги види заедно тук. Тамошната префърцунена тайфа не припарваше до „Бар Барни“. Местните жители на Порт Лоунли обслужваха богаташите с вили тук, които не оставяха големи бакшиши и не общуваха с персонала.

Заведението беше празно, ако не се брояха неколцина редовни клиенти, седнали на бара. Марая се настани на маса в единия ъгъл, а Дарил отиде да купи питиетата. Вътре беше тъмно. На отсрещната стена бръмчеше неонова реклама на „Бъдуайзър“, а няколкото лампи, които все още имаха крушки, се мъчеха да хвърлят светлина към Марая.

След кратки преговори със застаряващия барман Дарил донесе две текили, съпроводени с две бири „Милър“.

— Разбирам, че е голяма бъркотия, но би трябвало да се радваш — отбеляза Дарил, докато се настаняваше на кожената седалка до Марая.

Тя го изгледа, поклати глава и се зачуди що за вкус има към мъжете. Бяха или красиви и глупави, или достатъчно умни, за да я лъжат. Беше си имала работа и с двата вида. Жените се заглеждаха по първото ѝ гадже, с което тя се задържа доста време, само че той така и не се загледа по някоя сериозна работа и не похващаше нищо вкъщи. А този, за когото се омъжи, се оказа лъжец. Адски умел при това. Пък и Дарил… понякога ги ръсеше едни. Обикновено Марая приемаше наивността му като част от чара му, но този път тя ѝ дойде в повече. Емоциите ѝ бушуваха, рояха се като мухите около неоновата реклама на „Бъдуайзър“.

— Ама ти сериозно ли? Не разбираш ли какво ми е причинил? — леко повиши тон тя.

— Стига, знам, че е шантаво, но погледни от хубавата страна. Ти си богата.

— Не съм. На коя планета живееш?

Дарил разпери широко ръце и в този момент май не беше съвсем сигурен на коя планета се намира. Марая поясни:

— Има причина той да крие от мен. В живота му се случва нещо друго, от което печели милиони, а аз нямам представа. Защо? Престъпник ли е? Или има друго семейство и напълно различен живот, когато отсъства? Какво става, по дяволите? Освен това следи като ястреб да не похарча ненужно и цент. Определил ми е седмична сума — това знаеше ли го? Триста долара. Направо откача, ако ги надхвърля. Е, сега е мой ред да откача. Схващаш ли?

Дарил кимна разкаяно и посегна към шота си. Марая се чукна с него, усмихна се насила, за да покаже, че не му е ядосана, и двамата пресушиха чашките си. Тя не обичаше текила. Усети противното парене в гърлото и се озърна за резенчето лимон. Дарил не беше донесъл, затова тя отпи бира от бутилката.

— Съжалявам — каза той.

Марая така и не разбра дали ѝ се извинява, че не е донесъл сол и лимон за шотовете, или изразява съчувствие за състоянието на брака ѝ. Тъй или иначе, махна му с ръка да престане.

Студените бирени бутилки бяха мокри и Дарил разсеяно зачопли етикета. Обели парченце и попита:

— Ще му поискаш ли обяснение?

Марая отпи от бирата си, преди да отговори. Честно казано, още не беше решила. Не знаеше как да постъпи. Част от нея искаше да размаха банковото извлечение във физиономията му, но друга част копнееше просто да го напусне и да подаде молба за развод. Дълбоко в себе си съзнаваше колко неразумни са и двата хода. Преди да предприеме крайни мерки, трябваше да разбере откъде са парите.

Чу как Дарил откъсва етикета. Все още не я поглеждаше.

Марая знаеше, че той се тревожи за себе си. Усещаше колко е напрегнат. Не му се искаше тя да го извади на показ пред мъжа си.

Откъде са тези пари? А, между другото, спя с един сервитьор от клуба.

— Не се притеснявай, няма да му кажа за… нас — успокои го Марая.

За малко да изрече: „Не се притеснявай, няма да му кажа за теб“, но се поправи. Тайните пари бяха издигнали бетонна стена между нея и съпруга ѝ и я бяха сближили с Дарил. Марая вече не се притесняваше да облече в думи връзката им. Понякога двамата бяха обсъждали какъв би бил животът им заедно, ако тя напусне съпруга си. Личеше си, че Дарил иска това, но същевременно се тревожи. Беше ѝ признал, че не може да ѝ предложи много. Обслужваше масите в кънтри клуба, учеше хората да се гмуркат, да карат сърф — не можеше да ѝ предложи финансова сигурност и се срамуваше от това. В такива моменти Марая го уверяваше, че не я интересува колко пари печели той, но всъщност копнееше за сигурност. Парите открай време бяха проблем за нея и не ѝ се искаше отново да се притеснява. Може би само заради това се беше вкопчила в брака си. Заради сигурността. Дори в размер триста долара седмично.

Тя бръкна в джоба си и измъкна банковото извлечение. Разгъна го и го сложи върху масата.

Всички преводи бяха от компания „Льобо Ентърпрайзис“. Името ѝ беше познато. Не го чуваше за пръв път. Превъртя го наум и се опита да си спомни дали го е споменавал съпругът ѝ. Отначало нищо не ѝ хрумна, но знаеше, че ако се понапрегне, ще си спомни.

— Чувал ли си за „Льобо Ентърпрайзис“?

Марая забеляза как очите на Дарил се плъзгат по пода, докато размишляваше над въпроса. Няколко секунди по-късно той набърчи чело, но не каза нищо. Затвори очи и скръцна със зъби.

— Има нещо в това име, нали? — попита той.

— Да, странно е. Напомня ми смътно за нещо… Но не изплува на повърхността.

Марая огледа противния бар. Предателството на нейния съпруг заседна като буца в гърлото ѝ, затова гласът ѝ прозвуча задавено:

— Кого заблуждавам? Знам, че не разсъждавам трезво.

— Нещо против да погледна отново? — попита Дарил.

С оптимистична нотка. Достатъчно, та Марая да му даде документа. Докато преглеждаше цифрите в извлечението, той извади мобилния си и започнала пише по дисплея. Усмихна се и каза:

— Кучи син!

— Моля?

— Отговаря! Мамка му, напълно отговаря!

— Какви ги говориш? — попита Марая и извади своя телефон.

— Само минутка, нека да проверя отново — каза Дарил.

Марая нямаше търпение. Натрака името „Льобо Ентърпрайзис“ в полето на търсачката и активира търсенето. Дисплеят се промени и синьо-бяла ивица започна да запълва полето в горния край на страницата. Сигналът в бара беше слаб. Марая се изкушаваше да попита бармана дали нямат безжична връзка. Хвърли поглед към него, но като го видя как човърка дистанционното на телевизора, се отказа.

Дарил завъртя телефона си, показа дисплея на Марая и каза:

— Може би си омъжена за този човек.

Тя погледна телефона в ръката му. На уебстраницата на дисплея се виждаха книгите на писател на име Джей О. Льобо.

— Датите на банковите преводи съвпадат с датите, когато са излезли последните книги на Льобо — поясни Дарил.

Тя кликна върху корицата на една от книгите с изображение на пистолет и змия, спусна се до предоставената информация и провери кога е издадена. Свери с банковото извлечение. Същата дата. Направи го с още две книги и резултатът се повтори. Паричен превод в размер на един милион долара в деня на излизане на книгата.

— Какво означава това? И какво общо има с Пол? — попита тя.

Дарил скръсти ръце и се усмихна самодоволно.

— Не схващаш ли? Страхотно е. Мъжът ти Пол Купър всъщност е Джей О. Льобо.

Марая остави телефона си на масата, зяпна изненадано и попита:

— Кой е Джей О. Льобо, по дяволите?