Фантом

45

Доул знаеше, че не е нужно да предупреждава Оукс за обиска.

Но нямаше проблем да го направи. Вършеше всичко по правилата. Дори ако бяха наглед безсмислени, той знаеше, че дори най-дребното нарушение може да се обърне срещу него.

— Дарил Оукс, ние сме от шерифството на Порт Лоунли. Имаме заповед за обиск на къщата. Отвори или влизаме! — провикна се той.

Изчака. Преброи до десет. Кимна на Блох.

Тя взе Големия черен ключ. Така наричаше Доул петнайсеткилограмовия стоманен таран, който шерифството беше използвало два-три пъти, откакто го беше купило. И винаги го поверяваха на Блох. Доул нямаше сила. Тя замахна, пристъпи напред и прицели удара отдясно на ключалката.

Дървената врата поддаде, ключалката изхвърча и се удари в стената отзад. С извадени оръжия Доул и Блох нахлуха в коридора. Вече бяха огледали около къщата. Нямаше задна врата. И яхтата не беше тук.

Обходиха първия етаж. После спалните горе и банята. Нямаше никой. Оставаше само мазето. Най-опасното помещение в къщата. Без лесен изход, без начин да огледаш ъглите, преди да се озовеш в средата му, където си лесна мишена.

Блох и Доул включиха фенерчетата си и бавно заслизаха по стълбите. Спираха на всяко четвърто стъпало, за да може Блох да прикляка и да оглежда пролуките между дъските зад и пред тях. Докато тя ги осветяваше и навеждаше глава, за да надзърне долу, Доул също приклякаше и движеше фенерчето си, следейки за евентуално движение пред партньорката си.

Слизането им отне три минути. Доул не бързаше. Можеше да отдели три минути.

Провериха мазето. Нямаше никой, но забелязаха следи от скорошно обитание. Кръгли следи по прахта върху масата, където някой беше оставил чашата с кафето си. Чаршафите миришеха на чисто, въпреки че всичко останало вонеше на плесен. Блох беше педантична, а Доул се улови, че я наблюдава как действа. За всеки случай тя проверяваше и местата, където той вече беше обискирал. Действаха бавно. Усещаха, че в къщата има нещо. Нещо, което трябва да намерят. Странно усещане, но познато на служителите на закона.

В мазето не откриха нищо интересно и половин час по-късно се качиха на първия етаж.

Без да го предупреди, Блох зави наляво и се отправи към кухнята. Доул реши, че трябва да провери дневната. Вратата към нея беше отворена и от там струеше светлина. Доул не помнеше дали е затворил след себе си. Сигурен беше, че излезе от стаята след Блох, така че би трябвало той да е оставил вратата открехната.

Въпреки това отново извади оръжието си и я побутна с крак.

Въздъхна и свали глока. Въобразил си беше. Блох се появи зад гърба му и каза:

— Има резервно зарядно за лаптоп, но ако е имал лаптоп, явно го е взел със себе си. Под мивката видях сейф за оръжие, но е празен. Намерих и смазочно масло и няколко четки, още влажни. Почиствал е оръжието неотдавна. Тук има ли нещо?

Доул не забелязваше нищо особено в дневната. Единственото интересно нещо беше библиотеката. Той се приближи до прозореца и се загледа към морето, сякаш все още виждаше водната диря след яхтата на Дарил. Само че диря нямаше. Бяха го изпуснали.

Обърна се и видя, че Блох разглежда книгите.

— Много документална криминална литература, предимно за серийни убийци. Останалите са наръчници по криминалистика и полицейските процедури — каза тя.

— Сигурно има и пълен комплект дивидита на „От местопрестъплението: Маями“ — отбеляза Доул.

— Съмнявам се — възрази Блох и извади дебел том от един нисък рафт. — Това е книга за методите на работа на профайлърите от Отдела за поведенчески анализ във ФБР. Научно изследване, а не мемоар или популярно четиво, посветено на историята на Бюрото. И май е препрочитана многократно.

Тя наведе книгата и я отвори на страницата, отбелязана с жълто самозалепващо листче. Оказа се глава относно изготвянето на профили на серийни убийци въз основа на почерка им. В полето имаше ръкописна бележка.

Оръжие, избор на жертвите, тип на жертвите, място, прекомерно използване на сила/рани, нанесени от ярост.

— Ако си сериен убиец и знаеш, че ченгетата търсят повторяемост при избора на жертвите ти, най-лесният начин е да променяш оръжието, тактиката, типа на жертвите си и типа жестокост към тях преди и след смъртта им. Направиш ли го, ще бъде почти невъзможно да се открие връзка между убийствата — отбеляза Блох.

Доул кимна и разлисти книгата до края, търсейки още отбелязани страници. Не намери.

— Странно четиво за келнер и инструктор по гмуркане, не мислиш ли? — попита Блох.

Той не ѝ отговори. Не я и чу. Мислите му бяха насочени към рафтовете с книги и жълтите листчета, които стърчаха от тях.

Дарил беше направил сериозно проучване.

Телефонът на Доул завибрира. Търсеха го от криминалистичната лаборатория в Бей Сити.

— Шериф Доул.

— Здравейте, Макс Макалистър от лабораторията съм. Имам нещо, което сигурно ще ви заинтересува. Успяхме да проникнем в телефона на Марая Купър. Разполагам с историята на обажданията и на есемесите. Ще ви ги изпратя веднага в архивиран файл.

Доул му благодари и прекъсна разговора. И едва тогава му хрумна, че няма представа какво е архивиран файл, затова се вторачи в телефона, канейки се да се обади на Макалистър.

Не го направи. Преди да натисне копчето, телефонът му отново завибрира. Търсеха го от непознат номер.

Вдигна, изслуша какво му казват, благодари и отговори:

— Веднага идвам.

Блох чакаше с купчина книги от библиотеката на Дарил в ръка.

— Ще получим архивиран файл с данните от телефона на Марая. И още по-добра новина — обадиха се от болницата. Тя се е събудила.