Фантом

48

Двайсет изпотяващи минути.

Толкова отне.

Дарил поговори с господин Алейн три минути. Показа му документ за самоличност.

Пол също показа на господин Алейн документ за самоличност. Господин Алейн се усмихна. И после им каза да почакат.

Петнайсет минути по-късно се появиха две големи кожени чанти, изнесени върху широките рамене на двама едри охранители.

Деветнайсет милиона и триста хиляди долара. Трябваше да платят някакви местни данъци и банкови такси, възлизащи на шестстотин деветдесет и осем хиляди долара. Две хиляди такса за сигурен транспорт. Пол подписа документ, с който позволи да бъде удържана сумата от седемстотин хиляди долара. Охранителите изнесоха чантите с пари до паркирана отпред лимузина, натовариха ги в багажника и поканиха Дарил и Пол да влязат в нея. Беше заредена с шампанско, вода, уиски и джин. Пол не се осмели да докосне нищо, макар че охраната отпред многократно ги подкани да си налеят питие и да се отпуснат. Охранителният екип на банката ги откара на пристанището и натовари чантите на яхтата. Дарил даде десет хиляди бакшиш на началника на пристанището, за да бъде сигурен, че краткото им пребиваване няма да бъде документирано никъде.

Пол имаше чувството, че не си е поемал дъх, откакто влезе в банката. Щом Дарил запали двигателя и изведе яхтата от пристанището, Пол падна на колене, жадно пое въздух, сърцето му ускори ритъм, а очите му сякаш щяха да изхвръкнат от главата.

Бяха успели. Откаченият план на Дарил беше проработил. Беше предвидил вероятността банката да е замразила сметката и беше преодолял препятствието без засечки. Пол седна зад Дарил и се засмя.

Зад щурвала Дарил също се засмя. Свали сакото си, нави ръкавите на ризата си и запали двигателя.

Еуфорията им продължи, докато излязат в открито море и островът остане далече зад тях. Дарил намали скоростта, взе сака с дрехите си и го остави на пода до себе си. Никой от двамата не проговори и веселието отмря от само себе си. Издутите кожени чанти бяха долу. На сигурно място. В безопасност. Облекчението заля Пол като хладни и ситни морски пръски.

Но не продължи дълго. Сега беше моментът. Нямаше връщане назад. Той усети как гневът му расте. Чувстваше го в свитите си юмруци, в напрегнатите си рамене и напрежението в основата на тила си. За кратко, не знаеше точно за колко време, си представи съвсем ясно лицето на Линдзи. Образът се преля в лицето на Марая — на легло в болницата, с хлътнал череп. Видя обхванатия от пламъци багажник на кола, усети мириса на горяща плът. Не знаеше дали чува пращенето на огъня, докато той поглъщаше колата, или крясъците и трополенето на човека в багажника. Образите и звуците отлетяха толкова бързо, колкото се бяха появили, и на тяхно място изникна мъжът, който стоеше с гръб към Пол. Щеше да си плати за причинената от него болка.

Докато Дарил оглеждаше хоризонта, зад него Пол измъкна ножа от сакото си. Пристанището още се виждаше, но едва-едва. Плаваха към дълбоки води. Щом Каймановите острови останеха далече назад, Дарил щеше да действа. Пол не можеше да чака повече. Сега беше моментът.

Отначало не беше сигурен как да държи ножа. Усещаше го малък и крехък в ръката си. Изправи се безшумно, бавно пристъпи напред, стисна острието като кама и си каза, че е способен да го направи.

Беше прекрасен ден. Безветрен. Морето беше великолепно синьо. Нямаше никакви облаци.

Пол направи още една крачка. Този човек беше съсипал живота му. Щеше завинаги да се отърве от Льобо.

Един фрегат летеше покрай яхтата, понесъл се с поток от топъл въздух, а две белоопашати тропически птици описваха под него преплетени спирали.

Още една стъпка. Тиха. Бавна. Отвори вратата на кокпита и влезе вътре, а Дарил все още съсредоточено следеше курса на яхтата. Минаха покрай ято чайки, които си почиваха във водата.

Пол вдигна ножа над главата си. Изопна гръб.

Слънцето пръскаше сребристи перли по набраздената вода.

Чуваха се само бученето на двигателя и сомнамбулното блъскане на морето в корпуса на яхтата.

Пол се беше вторачил в тила на Дарил.

Кресна чайка.

Пол изстреля ръцете и торса си напред бързо и мощно, за да забие ножа в гърба на Дарил като пилотонабивачка.

Целеше се във врата му. Между лопатките. С цялото си тяло, с мускулите на гърба и на раменете се постара да придаде допълнителна сила на удара с надеждата да прониже шийните прешлени на Дарил, да прекъсне централната нервна система и да го повали като марионетка с прерязани върви.

Ръката му се разтресе от бързината и мощта на удара. Ножът се заби в плътта на Дарил на малко повече от сантиметър вдясно от гръбнака. Силата на замаха беше толкова голяма, че ножът прониза кожата и потъна в мускула до дръжката, продължи надолу и разтвори осемсантиметрова рана на гърба на Дарил.

Той пусна щурвала, разпери ръце, гърбът му се изви и краката му се огънаха.

Строполи се на колене.

Не извика.

Пол издърпа ножа от раната и го вдигна над главата си за втори удар. В този момент усети ситни и топли пръски кръв по шията и брадичката си. Наклони се назад за втори удар и този път прицели ножа в темето на Дарил. От гърдите му се откърти мощен рев, който се засили, когато се метна напред и замахна с ножа към Дарил.

Не го улучи.

Ръцете на Дарил се изстреляха нагоре и той се люшна наляво. Това беше достатъчно да отклони удара и ножът издрънча по гърба на седалката, а ръцете на Пол се удариха в облегалката за глава.

Пол не можеше да диша. Ножът се хлъзгаше в дланите му. Дарил за малко да му го избие от ръцете. Знаеше, че трябва да направи следващия ход и че той трябва да бъде решителен. А не беше боец.

Отдръпна се назад, сграбчи левия глезен на Дарил с една ръка и го задърпа от седалката и командното табло към откритото пространство, за да му се нахвърли, да го натисне с коленете си и да забие ножа в окото му.

Отначало Дарил се съпротивляваше, вкопчен в седалката, докато Пол се мъчеше да го извлачи.

— Пусни се! — кресна той и разцепи глезена на Дарил с ножа.

Дарил се пусна. Пол го затегли за крака, който оставяше кървава диря.

Пол пусна глезена на Дарил и се хвърли напред с ножа, готов да му изкара въздуха и да довърши работата.

Не забеляза връхлитащия ток на обувката на Дарил.

Направо усети удара по челюстта си и после тялото му рухна върху палубата. Надигна се, но стъпалата му се хлъзгаха по пода. Изгуби ножа. Озърна се, не го видя. Сигурно беше отхвърчал настрани, под седалката. Застана на четири крака, потърси наляво и надясно.

Нямаше го.

Вдигна глава и видя, че Дарил отново стои до щурвала и отваря сака си. Извади пистолета. Пол се изправи и застана срещу дулото.

Щрак.

Изражението на Дарил се промени. По огорченото и едновременно безстрастно лице се изписа объркване. Пол трябваше да вземе решение. Или да рискува, да нападне Дарил и да го стисне за гърлото, или да отстъпи. Да се бори или да бяга.

Пол отдавна се чудеше какво ли е в кръвта ти да шурне онзи първичен прилив на адреналин. Да се втурне ли напред, или да си плюе на петите? След всичко, което беше чел, стигна до извода, че това не е точно въпрос на избор. Тялото ти сякаш поема нещата в свои ръце донякъде — то решава дали да се бие, или да побегне, а съзнателното вземане на решение изобщо не е част от процеса.

Не това се случи с Пол обаче. Тялото му се разтрепери и той усети прилив на адреналин, но вместо да го подтикне към действие, той го закова на място. Все едно тялото му беше свръхтунинговано камаро, а някаква откачалка натискаше педала на газта и гумите се въртяха, но твърде бързо и с прекалено голям въртящ момент, за да ги спреш.

Дарил провери пълнителя.

Беше празен.

Пол само стоеше — гумите му се въртяха като бесни и се късаха върху асфалта.

Дарил отново се наведе над сака си и измъкна нож. Пол беше пропуснал шанса си. Страхът и нерешителността бяха предначертали пътя му. Не би могъл да нападне въоръжен човек. Макар да беше ранен. А и това не беше обикновен човек, а убиец.

Получи един-единствен шанс в миг на просветление, което, за късмет, отново го споходи. Обърна се и хукна към вратата, като пътьом взе и двете кожени чанти. Грабна ги с една ръка, за да си отвори, но те се оказаха прекалено тежки.

Пусна едната чанта, отвори вратата и излезе на задната палуба. Изчака Дарил и го блъсна с вратата, докато той излизаше. Дарил го очакваше, защото беше вдигнал крак в готовност да ритне вратата. Силата на ритника му запрати вратата в лицето на Пол, който политна заднешком и от носа му рукна кръв. Кракът му се удари в перилата отзад и той се прекатури. Щеше да полети с главата надолу към водата.

После усети силно дръпване по рамото, което възпря падането му.

Дарил се беше вкопчил в чантата с една ръка. С другата беше вдигнал ножа над главата си, готов да разпори корема на Пол.

Пол пусна чантата, метна се назад, пое глътка въздух и цопна във водата. Точно когато главата му потъна, видя как Дарил размахва ножа като кама. Острието се заби от външната страна на корпуса на яхтата. Не уцели.

Пол се преобърна във водата и заплува. Риташе с крака, загребваше с ръце. Тялото му крещеше за въздух, но той не се подаде на повърхността. Знаеше, че трябва да се отдалечи от яхтата колкото се може повече, иначе нищо нямаше да има значение. Дори беше за предпочитане да се удави, отколкото да допусне Дарил да го хване.

Очите му смъдяха от солената вода, дробовете му щяха да се пръснат. Започна да усеща спазми в краката, корема и раменете си, зарита силно, обърна се и се насочи към повърхността.

Изплува от водата с отворена уста и облещени очи.

Беше се отдалечил на десет, може би на дванайсет метра от яхтата. Не виждаше Дарил на задната палуба. Очакваше всеки момент двигателят да заработи мощно и яхтата да обърне. За да го премаже във водата.

Мускулите му отново заработиха въпреки болката и Пол се гмурна обратно.

Щеше да му отнеме най-малко един час да доплува до брега. Ако продължаваше да се гмурка и да плува на зигзаг, може би Дарил нямаше да го уцели.

Здравата оплете конците.

Без пари. Без помощ. Без яхта.

Сега не можеше да мисли за това. Едно-единствено нещо го крепеше жив и движеше ръцете и краката му. Страхът. Страхът, че няма да се добере до брега. Пол не се страхуваше, че ще потъне, страхуваше се, че ако не оцелее, няма да има кой да спре Дарил. А той трябваше да бъде спрян. Трябваше да бъде убит. Пол не можеше да допусне той отново да нарани Марая. Тя беше мишената, защото беше оцеляла от първото нападение. Дарил щеше да се опита да я убие, ако тя дойдеше в съзнание. Пол непременно трябваше да го спре. Затова заплува, без да обръща внимание на болката, изтощението и импулсивното желание да се отпусне и да потъне на дъното.