Фантом

20

Марая отвори входната врата, когато чу стъпките на Дарил по чакъла. Той се пъхна вътре и тя бързо затвори след него. Хвана го за ръката и впи устни в неговите. Отчасти от страст, отчасти от страх.

— Ченгетата дойдоха днес в клуба. Може би нямаше нищо общо с мен, но се уплаших, да знаеш. Цял час обикалях с колата. Исках да се уверя, че не ме следят. Всичко е наред, просто ме е обзела параноя, съкровище — каза той и я прегърна.

Сърцето ѝ отново се сви от страх при споменаването на полицията, но както каза Дарил, най-вероятно не беше важно.

Беше предпазлив, но имаше и нещо повече. Беше я нарекъл „съкровище“. За пръв път произнасяше тази дума. Тя трепна, когато го чу да използва това нежно обръщение. Такова нещо очакваше да чуе от него чак след като заживеят заедно, да кажем, след година, в дома им, далече от Порт Лоунли.

За миг си представи новия им живот. Той я очарова.

Дарил я притисна в обятията си и Марая се успокои. Обичаше мириса му, уханието му. Силата на тялото му, смекчена от аромата на парфюма, който той винаги използваше. Дъх на цитруси и подправки. Напомняше ѝ за Коледа. Тя положи глава във вдлъбнатината на гърдите му и усети ръката му да гали косата ѝ.

Дарил я пусна, целуна я нежно и тя го поведе по коридора. Той спря на прага на кухнята и я огледа. Марая се усмихна с надежда да остане доволен от работата ѝ.

Всичко освен прозореца насреща беше покрито с дебел найлон. Мивката и плотът под прозореца също не бяха покрити и там имаше остатъци от храна. Спагети в тенджера, паница с червени петна от доматен сос и дъска за рязане, до която още се мъдреше голям нож със следи от жълти чушки и босилек.

По средата на кухнята беше поставен стол.

Дарил огледа и останалите неща, които беше купила Марая, струпани на купчина в ъгъла.

— Взех всичко. Побързай, защото той сигурно ще си дойде всеки момент — каза тя, сграбчи Дарил за ризата и го целуна настървено, преди да го избута към купчината с покупките.

Той се усмихна, извърна се и разкъса чувала с гащеризоните.

Марая взе шепа пластмасови свински опашки и ролка тиксо и ги сложи на плота до Дарил.

— Отворих едната кутия с боя и я оставих на пода, за да я види, когато влезе в кухнята — каза Марая.

Дарил дръпна ципа на белия найлонов гащеризон до гърдите си и вдигна качулката, после се закопча чак до гърлото. Сложи маската на устата си и нагласи ластика на тила си.

— Още не е късно да се откажем — каза той.

Тя обгърна с ръце тялото си за кураж.

— Не се отказвам. Просто искам да съм сигурна, че няма да пострадаме. Трябваше да купя електрошок или нещо такова. Ами ако се съпротивлява и не успеем да го овладеем? Ако влети с револвер в ръка? — попита тя.

— Ще бъда зад кухненския остров. Така ще мога да се движа, без той да ме вижда. Щом чуем колата му на алеята, ти ще излезеш и ще го доведеш тук, ще го накараш да седне, за да поговорите.

— Ами ако не иска? Ако насочи към мен дулото?

Дарил огледа кухнята, видя отворено сандъче с инструменти в ъгъла, до което лежеше отвертка. Върхът ѝ беше изцапан с боя и беше залепнал за найлоновото покривало. Отиде до сандъчето и извади един чук за вадене на пирони.

— Ако те заплаши, ще го фрасна с това.

Студена тръпка пробяга по тялото ѝ.

— Не се тревожи, няма да му позволя да те нарани — увери я Дарил.

Внезапната промяна в тембъра му накара Марая рязко да се извърне. Онова, което видя, отначало я обърка.

Дарил стоеше точно зад нея, на около метър. Изглеждаше страховито в найлоновия гащеризон, но сега Марая видя и чука в ръката му. И веднага осъзна, че допуска ужасна грешка. Всичко можеше да се обърка. Сграбчи я страх още отсега, докато гледаше любовника си.

Мъжът, който току-що я беше нарекъл „съкровище“. Когото тя обичаше повече от всеки друг. Но като го видя облечен така, цялата настръхна. Не биваше да допусне това. Вярно, че Пол я беше предал подло. Другата жена, парите, животът, който ѝ беше отказал. И въпреки това предателството му не оправдаваше риска. Ами ако някой пострадаше зле? Марая не можеше да изложи Дарил на опасност. Беше ѝ твърде скъп. Още не беше прекалено късно, можеше да спре всичко това. Представяше си как Пол го прострелва, а после и нея. Не си струваше за всичките пари на света.

Спри! Откажи се от този план!

Облекчението заля тялото ѝ като студена мъгла. Нямаше да стане. Марая сякаш се събуди от дълъг и страховит сън. Отново в действителността. Отново в безопасността.

Отвори уста, понечи да каже на Дарил, че иска да се откажат, но дъхът ѝ секна. Това вече не бяха неговите очи. Видя в тях някаква жестокост, празнота. За пръв път забелязваше този поглед. Дарил ѝ се стори по-висок. Изгърбената му поза на сърфист беше изчезнала. Беше изопнал гръб, вирнал глава и изпънал рамене. Мускули като въжета се открояваха на шията му.

— Не мога да рискувам, не си струва. Да забравим всичко, да си съберем багажа и просто да заминем.

Думите ѝ не смекчиха нито позата, нито погледа му. Той отговори зад маската:

— Добре, щом така искаш. Вдигай найлоните. Да почистим и да се омитаме от тук.

Тя се извърна с гръб към него и взе стола. Усети огромно облекчение. Майка ѝ беше бутнала баща ѝ през прозореца, за да я спаси. И макар да бяха щастливи заедно след това, Марая знаеше, че майка ѝ носи тежко бреме, макар никога да не говореше за случилото се. Не искаше самата тя да поеме този риск, ако нещата се объркат. Щеше просто да продължи напред. Да се махне от Порт Лоунли. Майната им на парите, имаше Дарил, заедно щяха да успеят.

Започна да се обръща наляво заедно със стола, за да го изнесе от кухнята, но чу как нещо изпука и целият свят се разтресе и наклони, преди да я обгърне мрак.