Фантом

63

Марая слушаше ритмичното шуртене на водата във ваната и се взираше в огледалото над мивката. Застанала пред нея по бельо, тя внимателно свали грима си с тампонче. Изхвърли го в кошчето и докато си вземаше второ тампонче от пакета, огледа рафта за тоалетни принадлежности зад мивката. Стори ѝ се доста празен. Бяха останали само нейната четка за зъби, нейната паста и козметичните тампони. Отначало не отдаде голямо значение на този факт, но после се вгледа по-внимателно. Явно Дарил беше прибрал четката си за зъби. Марая надникна в кошчето и видя пластмасовата му самобръсначка.

Трябваше да останат в хотела поне още седмица. Защо той си беше прибрал нещата?

Споходи я мимолетен образ. Паспортът. Паспортът на Пол. Върху кухненския плот. Мирисът на боя стана по-силен. Едва не я задави. А бояджиите не бяха влизали в стаята им. Нищо в банята не беше пребоядисано, но въпреки това усещаше миризмата.

Марая затвори очи. И тогава видя Дарил прав с бял найлонов гащеризон. Очите му бяха мъртви.

Коленете ѝ изведнъж се подкосиха и тя се вкопчи в мивката, за да не изгуби равновесие.

Какво ми става, по дяволите, запита се тя и стисна главата си с ръце, сякаш за да не допусне черепът ѝ да се разцепи.

И тогава го видя отново. Ярък образ. Отвън нямаше шум, който да разсейва Дарил, който да го накара да излезе от кухнята. Единственият човек в онази стая в мига на нападението над нея беше Дарил. Огромна болка я повали на колене. Тя изохка. Опипом затърси чантата си на пода до роклята. Извади телефона си, набра номера на Доул и после спря.

Дарил беше пред вратата, питаше я дали иска вино. Да, отговори му, червено. Едва потисна писъка, който напираше да изригне от гърлото ѝ.

Поклати глава. Обзе я паника. Замисли се за Пол онзи ден. Канеше се да застреля Дарил. Не нея. Още от самото начало е бил Дарил. Тя беше объркала всичко. Беше допуснала чудовище в живота си.

А какво ѝ беше извикал Пол? „Обиди се малко ти…“

Повтори фразата многократно.

Обиди се малко ти. Обиди се малко ти…

Целият въздух изхвърча от дробовете ѝ. Протегна едната си ръка, за да намери опора, и едва не изпусна телефона.

Не беше това.

Беше: „Обади се майка ти“.

Набра номера на телефонния секретар. На телефонния секретар на майка си в Порт Лоунли. Беше един от първите модели, който предлагаше достъп до съобщения от разстояние. Марая набра кода. Започна да слуша.

Имаше едно съобщение.

Пет минути по-късно Марая затвори. Взе хавлията от радиатора отстрани, запуши си устата, разрида се и се запоклаща напред-назад, докато тялото ѝ се гърчеше от сълзи и от срам.

След малко остави хавлията. Вода опръска тила ѝ. Тя се обърна и спря кранчето на ваната. После източи малко вода, за да не наводни банята.

Вторачи се във вратата.

Марая съзнаваше, че от другата страна на вратата стои убиец. Нямаше изход. Той я наблюдаваше внимателно тази вечер, когато се прибраха в стаята. Изведнъж Марая ужасно се уплаши и забеляза, че тялото ѝ трепери неконтролируемо.

Набра номера на Доул. Никой не вдигна. Остави задавено съобщение, после прибра телефона обратно в чантата си. Толкова силно трепереше, че не бе в състояние дори да говори.

Вина. Болка. Страх.

Беше предала Пол.

Знаеше, че може да направи едно-единствено нещо. Да проясни мислите си. До гуша ѝ беше дошло от тази бъркотия. Пол беше имал глупостта да вземе парите. И да скрие това от жена си. Но тя си каза, че никой не е по-глупав от самата нея. Не само се беше влюбила в убиец, а го беше приела отново в леглото си, след като я беше нападнал. Усети в стомаха си как ѝ се гади.

Какво направих?

Нямаше изход. Нямаше изход. Нямаше изход.

Беше ѝ писнало от мъжете. От баща ѝ, съпруга ѝ, любовника ѝ.

Всички я бяха наранили, бяха я използвали и я бяха оставили да умре.

Не искаше повече болка. Не искаше повече страх. Нито вина. Нито срам.

Не желаеше този живот.