В повечето романи и филми, когато хората се събуждат от кома, рязко се надигат в леглото и се разпищяват.
Драматично е. Зрелищно.
По една случайност Марая Купър дойде на себе си точно по този начин. Само че тя всъщност не се събуди. Не напълно.
Очите ѝ се размърдаха зад клепачите. Сърцето ѝ ускори ритъма си.
Дишането ѝ се учести, гърдите ѝ се пълнеха с въздух, после го издишваха все по-бързо и по-бързо и накрая тя се задъха. Сестрите щяха да забележат повишените стойности на жизнените ѝ показатели, ако бяха в стаята. Ако сестрите бяха заети с нещо друго, единственият начин да разберат, че тя се свестява, беше алармата.
Пулсът ѝ беше много близо до стойностите, които активират въпросната аларма.
В крайна сметка не се стигна дотам. Сестрите дотичаха, когато чуха писъците.
Очите на Марая се отвориха, тя се стресна от звука. От ужасения писък. Няколко секунди ѝ трябваха да разбере, че самата тя издава този звук. И после се разпищя неистово.
Повикаха млад лекар, който ѝ инжектира успокоително, докато сестрите я притискаха към леглото.
Тя не каза нито дума. Само пищеше.
Съзнанието на Марая се беше рестартирало. Тя имаше смътни спомени за мила жена в Ню Йорк, която работи боса на щанда на деликатесен магазин, за мъж с тъжно лице, който ѝ говори тихо и я прегръща, за къща на брега на океана и наклонени от вятъра високи треви край нея.
Не знаеше дали това е собственият ѝ живот, или е сън.
Успокоителното подейства точно когато тя усети пареща болка в главата си.
Последното, което видя, беше найлонова стена, окъпана в кръв.