Фантом

55

Доул прекосяваше устремно летището на Бей Сити, но Блох го сграбчи за ръката и го дръпна да спре.

— Трябва да направим нещо. Купър е изчезнал. Няма следи, няма как да се доберем до него. Как ще заловим този тип, по дяволите? — попита тя.

Преди да излетят от Ню Йорк, се бяха опитали да се свържат с Джоузефин Шнайдър, литературната агентка на Пол Купър.

Шнайдър отказа среща с тях. Не успяха да преодолеят дори портиера на офис сградата, където беше агенцията ѝ. Тя отказа да говори по телефона, а секретарката ѝ директно ги отряза — не искаше да ѝ предаде никакво съобщение. Шерифството в Порт Лоунли нямаше юрисдикция в Ню Йорк. Доул се свърза със свои колеги там. С полицаи, които биха му направили услуга, макар прекрасно да съзнаваше, че заведе ли нюйоркско ченге в офиса на Шнайдър, ще стане по-зле. Според Фулъртън агентката на Купър била сериозен играч и имала приятели в кметството. Нямаха изход. Не им оставаше друго, освен да се приберат у дома. Което никак не се хареса на Блох и тя се муси по време на обратния полет. Сега, на летището, неудовлетворението ѝ беше изплувало на повърхността.

Доул се взря в големите ѝ очи, въпросително вперени в него, после зарея поглед над рамото ѝ. Зад нея имаше заведение за бургери. Летищен ресторант, но въпреки това Доул прецени, че на един бургер няма какво толкова да му сбъркаш.

— Умирам от глад. Хайде да хапнем — настоя той. Мина покрай Блох, усещайки погледа ѝ с тила си, сякаш го напичаше следобедно слънце. — Ще поговорим, докато се храним.

Поръчаха си чийзбургери и печени картофи на бара и отнесоха салатите и кока-колите си на една маса. Блох изглеждаше изморена и ядосана. Тя беше истинска рядкост за полицията. Умна, способна и отдадена на работата си. Човек можеше да стане ченге по много причини. Някои хора искаха да помогнат на общността си. Доул познаваше такива полицаи. Не бяха останали много, но още ги имаше. Други се присъединяваха заради усещането за власт или защото бяха от семейства на полицаи, или защото смятаха тази работа за трамплин към нещо друго, например към политиката на местно ниво. А имаше и още една категория. Тръпки побиваха Доул от тази мисъл, но не можеше да отрече, че някои ставаха полицаи, за да убиват.

— Ти защо стана полицай? — попита той.

Блох сдъвка хапката си, изтри устни със салфетката и отпи голяма глътка кока-кола. Остави чашата си и отговори:

— Заради семейството ми.

Доул задържа чашата пред устните си, отпи, остави я и попита:

— Задължиха ли те?

— Баща ми беше полицай. Трийсет и пет години. Арестуваха го с още петима полицаи. За рекет срещу закрила, а и решили да си организират свой бизнес: момичета, кокаин, оръжия, каквото се сетиш.

Доул замълча в очакване Блох да продължи да разказва, но след минута установи, че се налага да я подкани. Тя понякога казваше неща, които бяха ясни за самата нея, но никой друг не можеше да разбере.

— Значи стана полицай… по каква причина?

— Баща ми нямаше нищо общо с другите петима. Просто му бяха приятели, но той не участваше в рекета. Всички твърдяха, че татко е знаел и не е предприел нищо. Не са го подкупили. Опитали се, но той отказал. Просто се преструвал, че не забелязва какво става, нали разбираш?

— Осъдиха ли го?

— Умря преди процеса. Получи инфаркт.

— По дяволите. Съжалявам, Блох. И ти реши да изчистиш семейното име, така ли?

Появи се сервитьорката с чиниите им и прекъсна разговора. Доул гризна от едно хрупкаво лучено кръгче и зачака отговора на Блох. Трудно ѝ беше да говори за това. Темата беше болезнена. Личеше си. Общуването с нея беше още по-мъчително от обикновено.

— Отначало да. Исках хората да помнят татко такъв, какъвто беше всъщност — добър човек. Но когато станах полицай, установих, че ченгетата не мислят по този начин. Началниците ми казваха, че татко е страхотен полицай. Обикновените униформени ченгета също. Татко не беше издал колегите си и за тях това беше най-важното. Исках да разбера какво е да принадлежиш към една група хора, в която каквото и да направиш, ще бъдеш защитен. Често се местех и навсякъде се оказа едно и също. Ченгетата се пазят един друг. Татко говореше за приятелите си, все едно са членове на семейството му. Може би съм искала да принадлежа към всичко това. Аз… не общувам лесно с хората.

Доул не отговори.

— Как ще заловим този тип? — смени темата тя.

Той въздъхна. Когато Блох зададе този въпрос за пръв път преди десет минути, той вече изпитваше неприятното усещане, че знае отговора. А сега вече нямаше как да го избегне.

— Парите са най-добрият ни шанс. Той ще се опита да изтегли двайсетте милиона — отговори Доул.

— Но ние ги запорирахме със съдебна заповед, не може да ги пипне — възрази Блох.

— Това не означава, че няма да пробва. Ще проверя дали има опит за прехвърляне на средства.

Доул погледна часовника си, намери прекия телефон на банката на Големия Кайман и го набра от мобилния си. Служителката на рецепцията го свърза с господин Алейн.

— Проблем ли има, шериф Доул? — попита господин Алейн.

— Надявам се, че няма, господине. Искам само да проверя дали сте получавали искане за прехвърляне на парите от сметката на Пол Купър.

— Извинете, но не ви разбирам, шерифе.

— Питам във връзка със съдебната заповед, която ви изпратихме. Помните ли? Обсъдихме го. Не е точно във вашата юрисдикция, но допускам, че банката ще уважи заповедта и ще запорира сметката.

След пет дълги секунди от отсрещната страна господин Алейн попита:

— С шериф Доул ли разговарям?

— Да, разбира се. Мислех, че вече знаете. Проблем ли има? — попита Доул, който усети как коремът му започва да се стяга.

— Изглежда, е станало недоразумение, шерифе. Обяснете ми отново как точно да ви помогна.

— Искам да разбера дали сте получавали искане за прехвърляне на парите от сметката на Пол Купър.

— А, разбирам. Е, тъй като сметката е закрита, не пазим данни за никакви искания, свързани с нея. Системата ни не ги отразява.

— Закрита ли? Имате предвид запорирана, нали?

— Не, закрита е. Господин Купър закри сметката, след като изтегли средствата.

Доул едва не получи инфаркт. Блох не откъсваше очи от него. Усети промяната в настроението му по време на разговора.

— Пол Купър е изтеглил парите от тази сметка, така ли? Двайсет милиона долара? — попита Доул.

Столът на Блох изскърца по пода, тя се изправи, затвори очи и вдигна ръце към главата си, все едно пред очите ѝ току-що беше станала катастрофа.

— Да, господине. Останаха по-малко от двайсет милиона, след като плати банковите такси и ние му удържахме местните данъци.

Кръвта на Доул кипна и той не успя да се въздържи:

— Господин Алейн, дайте ми една причина да не долетя на секундата да ви арестувам!

Господин Алейн остана невъзмутим.

— Защото, шерифе, бях оторизиран да прехвърля парите.

— Кой ви оторизира?

— Вие, разбира се — отговори господин Алейн с огромно задоволство.

— Аз съм ви оторизирал?! — смая се Доул.

— Да, вие дойдохте заедно с господин Купър, показахте ми служебната си карта, обяснихте, че запорът на сметката е чисто и просто недоразумение и че като проява на добра воля сте придружили лично господин Купър, за да се погрижите той да се прибере благополучно с парите.

Доул говори още двайсет минути и най-сетне приключи.

— Моля те, кажи ми, че той ще ни изпрати записа от охранителните камери в банката — каза Блох и отново се настани на мястото си срещу Доул.

— Няма охранителни камери. Банката не използва камери в зоните за клиенти — каза той.

— Мамка му!

— И преди да ме попиташ, нямат и фотокопие на служебната ми карта. Някакъв негодник просто е отишъл там и се е представил за мен. Явно е бил хубав фалшификат. По дяволите!

— Значи Купър е изчезнал. Повече няма да го видим, нали?

Изядоха мълчаливо чийзбургерите си. Доул премисляше разследването. Стъпка по стъпка. Бяха в задънена улица. Искаше му се и Блох да го признае.

— Освен ако не го накараме сам да дойде при нас — каза Блох.

Автомобилите на шерифството на Порт Лоунли се поддържаха безупречно. Не скъпяха средства. Полицейската кола, която спря на паркинга, беше получила четири нови гуми само две седмици по-рано. На връщане към шерифството Блох прелетя с колата през Бей Сити, по шосето и по тесните улички на Порт Лоунли и паркира сред мириса на пушещи спирачни дискове и две почти гладки задни гуми. Остави доста каучук по улиците на Бей Сити.

Доул и Блох влязоха в шерифството и завариха Сю да печата бясно на лаптопа си. Не звъняха телефони, нямаше арестанти в килиите, а заместник-шериф Шанкс още работеше по лаптопа на Купър.

— Готова ли е черновата, Сю? — попита Доул.

— Сипете си кафе и ще я донеса. Не разбрах всичко, което ми продиктувахте от колата, двигателят много бучеше — обясни Сю и стрелна Блох с неодобрителен поглед.

Блох вдигна рамене, не каза нищо и последва Доул към кафе машината. Наляха си от каната и Доул поведе Блох към кабинета си.

Седяха мълчаливо, всеки с кафето си. Доул се ободри. Нуждаеше се от кофеина. Отвори чекмеджето на бюрото си, извади шишенце с ибупрофен и изгълта три хапчета без вода. Сю влезе с бележника си и с три листа. Подаде единия на Доул, другия на Блох и после седна със своето копие. Облегна бележника си на ръба на бюрото и извади химикалка, готова да коригира напечатания текст.

Прочетоха го в мълчание. Блох направи няколко бележки в полетата и плъзна химикалката си по няколко думи.

Когато приключиха, тримата поседяха няколко минути мълчаливо.

— Изпрати го в Ню Йорк — поръча Доул.

Сю се изправи и излезе. Доул се свърза по телефона с Фулъртън и го осведоми за прессъобщението, което се канеха да пуснат. Искаше да му съобщи новината по телефона.

Не всеки ден издател научава, че златното му момче е мъртво.

Изчакаха половин час, Доул и Блох обсъдиха последните подробности, после звънна телефонът. Фулъртън. Подкрепяше ги.

Сю се върна в кабинета на Доул с три листа, защипани заедно. Подаде ги на Доул и обясни:

— Господин Фулъртън изпрати тези промени по имейл.

Доул прочете страниците и ги подаде на Блох. Тя също ги прочете, кимна и каза:

— Можем да действаме.

Сю се почеса по главата.

— Защо излизате с това прессъобщение, Ейбрахам? — попита тя.

— Няма да допуснем този тип да ни се изплъзне. Затова ще пуснем прессъобщението — каза Доул.

— Но това не е вярно, Ейбрахам. Не съм съгласна да заблуждаваме пресата — възпротиви се Сю.

— Виж, според Фулъртън казваме истината. Той смята Льобо за мъртъв. Не е важно дали лъжем пресата, Сю. Важното е да заловим потенциален убиец — каза Блох.

И взе листовете от Блох.

— Въпреки това не разбирам с какво ще ни помогнат тези лъжи — отбеляза Сю.

— Ще задействат егото му — поясни Доул. — Ако Фулъртън е прав, Льобо ще бъде в тълпата. За нищо на света не би пропуснал възпоменателната церемония. Фулъртън я организира, а няма човек, който да устои на изкушението да присъства на собственото си погребение. Това би трябвало да е достатъчно, за да го подмами. Никой не е способен да пропусне такъв шанс. Той ще присъства, сигурен съм.

— Така е — обади се и Блох. — Освен това ще имаме време да опознаем този тип по-добре.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да прочетем книгите му? — попита Доул.

Блох кимна. Доул въздъхна. Не си падаше по трилърите. Винаги се досещаше каква ще е развръзката.

Преди Доул да си тръгне, двамата с Блох седнаха и прегледаха докрай есемесите и телефонните обаждания. Някои изходящи обаждания бяха до предплатения телефон в деня на нападението. Тъй като нямаше как да проследят собственика на телефона, не можеха и да тълкуват разменените есемеси. Решиха да поставят предплатения телефон под наблюдение, за да може, когато някой го използва отново, шерифството в Порт Лоунли да получи известие за местоположението на телефона. Съществуваше огромна вероятност той да не бъде използван никога повече, но поне се подсигуряваха.

Наложително беше обаче да разтълкуват есемесите, които Марая беше изпратила на Пол в деня на нападението. Блох ги намери в разпечатките.

Снимка на паспорта му, последвана от текстово съобщение:

Да си забравил нещо?

Какви игри играе тя, запита се Доул. Трябваше да научи.