Фантом

16

Небето над яхтата притъмняваше. Пол бе изгубил представа за времето. Вглъбил се беше в работата си. Погледна телефона си и установи, че още има слаб сигнал. Набра номера на литературната си агентка. Джоузефин вдигна веднага.

— Ало, Пол, добре ли си?

— Добре съм. Разбра ли откъде е изтекла информация?

Тя въздъхна и отговори:

— Нищо не е изтекло. Накарах човек от техническия отдел да провери компютъра ми. Само аз имам достъп до твоята информация. Тя не се съхранява в счетоводните ни база данни. Според човека няма следи от хакерска атака. Променям паролата си през три месеца. От моя страна не може да е изтекло нищо.

Пол стоеше прав в каютата и очите му шареха, докато асимилираше информацията. Върна се в изходна позиция.

— Как са ме открили тогава? — попита той.

— Нямам представа. Сигурен ли си, че не си се напил и не си се изпуснал пред някого?

— Не, не съм. Никога не бих го направил. Трябва да е вътрешен човек.

— Банката. Сигурно е от нея.

Банката. Може би някой чиновник там се беше досетил…

Той поклати глава. Не. Просто не беше възможно. Не допускаше и че Джоузефин може да го е издала. Животът ѝ зависеше от нейните клиенти. А Пол прекрасно знаеше колко специален клиент е. Джоузефин не само продаваше книгите му на издателите, но и му помагаше да укрива парите си. Да пази тайните си — срещу заплащане, разбира се. Високо заплащане.

Нещо друго трябваше да е.

— Къде си? — попита тя.

— Заминах. На яхтата съм.

— Марая как го прие? Каза ли ѝ нещо в крайна сметка? — попита Джоузефин.

Пол изтри устни и отговори:

— Оставих бележка.

Мълчание. И после:

— Тя заслужаваше повече. Дано да си ѝ обяснил как стоят нещата. Някои жени са склонни да се самообвиняват. Смятат, че вината е тяхна, макар да не са направили нищо нередно. Какво ѝ каза?

— Само, че заминавам. И че ѝ оставям къщата и парите в общата ни сметка.

— Двайсет хиляди и къща насред нищото? Ако има ум в главата, ще те погне.

Пол погледна към вълните.

— Няма да може да ме намери. А дори да ме намери и да подаде молба за развод, не може да пипне парите, в случай че адвокатите ѝ разберат за тях. Постарах се да се преместя в подходящия щат. Не искам в никакъв случай парите ми да се появят на някакъв съдебен документ. Веднага ще бъда разкрит. Все едно да окача табела пред къщата. Виж, няма значение, тя не знае за парите. Не знае нищо за мен. И предпочитам така да си остане. Нека поне един човек на света ме мрази, задето съм Пол, а не заради всички останали неща, които съм направил.

— Да не подхващаме тази тема — спря го Джоузефин.

Не ѝ беше казал цялата истина, но се досещаше, че тя вече е събрала две и две. Джоузефин не искаше да говори за убийствата. Намираше го за… смущаващо. Безвкусно. В нейния свят то беше равносилно на това да ядеш супата си с неправилната лъжица. Може би нещата, които знаеше, я дискредитираха донякъде, но докато си оставаха тайна, беше способна да се справи. Джоузефин се гордееше с репутацията си. Ако в литературните среди узнаеха истината, вече нямаше да я канят навсякъде.

— Как върви книгата…

Пол прекъсна разговора и чак тогава отговори на въпроса ѝ.

— Книгата върви добре, Джоузефин. Ще я получиш, когато бъде готова. Майната ти на теб и на твоите срокове.

Засега Пол имаше достатъчно пари за бягството си. Двайсет хиляди. Нямаше да му стигнат за дълго, но планираше през следващите няколко седмици да отиде в банката на Големия Кайман. Да изтегли солидна сума и да прехвърли останалите пари в друга сметка. Може би някъде в Цюрих. За всеки случай, да не би някой в банката да се е досетил. Остави телефона си върху плота до кафеварката и си наля чаша червено вино. Докато я поднасяше към устните си, мобилният му тихо завибрира — беше получил съобщение.

Пресуши чашата и усети тъмното червено вино дълбоко в гърлото си.

Помогна му да се подготви за есемеса. Телефонът му отново завибрира. Вече беше получил две съобщения от Марая.

Сигурно беше намерила бележката сутринта и през целия ден беше кипяла от гняв, преди да му напише нещо. Устата му пресъхна. Тя се чудеше какво става, а той не желаеше да ѝ обяснява. Джоузефин беше права. Марая заслужаваше повече, но поне щеше да бъде в безопасност, което беше основната му грижа. Вкопчил се беше в това като удавник за сламка, но усещаше как потъва в море от черна вина.

Марая го беше спасила. Тя не заслужаваше такова нещо.

Пол беше прекарал в сивкава мъгла времето между горящата кола и деня, в който излезе вторият роман на Джей О. Льобо. Живееше в Ню Йорк. Макар че трудно можеше да го нарече живот. Всяка сутрин ставаше от леглото по-скоро по навик, отколкото от нужда или желание да се надигне. Не спеше. В сънищата му имаше прекалено много насилие и яркочервени пламъци. Обличаше се и излизаше от апартамента, който се намираше на сто и седемнайсет тротоарни плочи от закусвалнята. Шейсет и седем от тях бяха счупени или напукани. Всеки ден ги броеше.

Подът на закусвалнята беше от полиран чам, с петна от кафе, сироп и бог знае какво още. Всички сервитьорки носеха бели маратонки. След като се нахранеше, минаваше по двеста и три плочи до бара. А вътре беше тъмно и подът не се виждаше ясно. Беше от някаква устойчива гума, която залепваше за подметките на Пол. Сядаше на високо столче на бара и гледаше как краката му висят над гумения под, докато се напиваше здравата и вече не можеше да брои плочите по обратния път до вкъщи.

Така минаваха дни и седмици, а Пол не успяваше да свали от плещите си бремето на онова, което беше направил.

Една вечер в бара свиреше някаква група. Бяха дошли рано, за да разположат апаратурата си и да тестват звука. Пол надуши Марая, преди да я види. Приятно цитрусово ухание. После видя ботушите ѝ, краката ѝ в прилепналите джинси и се усмихна на себе си със съжаление.

А после му се случи най-невероятното нещо на света. И досега не можеше да си го обясни, но дамата с ботушите сложи пръст под брадичката му и грациозно повдигна главата му, за да го погледне в лицето. А нейното лице! Красиви сини очи, съвършени черти. Каза му „здравей“. Пол каза „здрасти“. Заговориха се. Вечерта той си тръгна от бара с нея, но реши, че се е загубил. Сградите и магазините не му бяха познати. Известно време се чудеше защо, но после осъзна, че благодарение на жената с ботушите погледът му не е забит в земята. Пол я бе погледнал в очите, но не беше изпитал усещането, че трябва засрамено да отмести поглед. В нейните очи нямаше нито страх, нито погнуса — само доброта. С нея отново се почувства в собствената си кожа. Пое този дар с две ръце. Жената с ботушите се казваше Марая и го беше спасила.

А сега тя искаше да разбере защо я е напуснал. Не ѝ беше дал много по време на брака им. Не можеше. Ако ѝ бе казал за парите, тя щеше да поиска да живее нашироко. А така щеше да привлече внимание. И не след дълго той щеше да бъде разкрит. Не, не можеше да ѝ каже за своя друг живот. Прекалено опасно беше. Вместо това се постара да изгради нов, който можеше да контролира — единствения допустим живот. А това означаваше да контролира и нея.

Какъв глупак беше, задето си въобрази, че ще може да контролира всичко. Искаше му се никога да не я бе срещал. Всичко би било много по-просто. Би си останало постарому — той все още щеше да крачи с наведена глава, забол поглед в тротоара.

Пол отвори съобщенията. Две. Едното беше снимка, другото беше текст.

Снимката се зареди на екрана му.

По дяволите!

Паспортът му. Върху кухненския плот.

Отвори текстовото съобщение.