Фантом

10

Пол сновеше на първия етаж на офиса си в Порт Лоунли. Спираше през няколко секунди, когато чуеше кола отвън, и надничаше към улицата през дървените щори. Офисът му гледаше към яхтеното пристанище. Яхтите, закотвени там, се поклащаха на лекото вълнение. По радиото съобщиха, че към четири часа се очаква буря. Вятърът се усилваше. Вълните ставаха по-високи, небето беше притъмняло от дъждовни облаци. Беше почти четири.

Отпред спря сив кадилак. Жена с дълга руса коса излезе откъм шофьорското място и погледна нагоре.

Джоузефин Шнайдър. Пол се отдръпна от прозореца и чу звъна на интеркома. Натисна копчето, за да отвори входната врата. Никога не заключваше офиса си. На приземния етаж под него нямаше нищо, само стълбището и входът. Магазинът под офиса му си беше със собствен вход и беше лишен от достъп до неговия етаж. Пък и отдавна беше празен. Пол го купи и го затвори преди една година. Искаше тишина, докато работи.

Ботушите на Джоузефин затропаха по стълбите. Винаги ходеше с кожени ботуши до коленете. Такъв ѝ беше стилът. Влезе насред облак от парфюм „Кристиан Диор“ с развята руса коса. Целуна го по бузата и двамата се прегърнаха. Пол всеки път се учудваше колко здрава е прегръдката ѝ. Тя го пусна, отдръпна се и го измери с поглед.

— Не се храниш, скъпи — отбеляза тя.

— Добре съм, Джоузефин. Всъщност никак не съм добре, но изобщо не е свързано с теглото ми.

— Ама че кошмарна бъркотия!

Джоузефин мина покрай него и стовари бяла пазарска торба върху канапето, последвана от дамската ѝ чанта и сивото ѝ кашмирено палто. Както обикновено, беше облечена за всякакви случаи. Черна пола, черни кожени ботуши, тъмна блуза.

Да пазиш тайна беше равносилно на това да мъкнеш бреме. Пол беше споделил своята с един-единствен човек — Джоузефин. Тя не знаеше цялата история, но знаеше достатъчно. Налагаше се, беше неговата литературна агентка. Олекна му малко, след като сподели тайната си с поне един човек.

— Благодаря ти, че дойде. Аз… няма с кой друг да поговоря.

Джоузефин махна с ръка и зацъка с език. Той едва я чу сред подрънкването на златните гривни на китката ѝ.

— Скъпи, ти си най-важният ми клиент. А това е адска каша. Разбира се, че ще бъда до теб.

Джоузефин беше отраснала в заможно семейство в Ъпър Уест Енд на Манхатън, което личеше дори в говора ѝ — идеалната височина на гласа с нотка на сарказъм. Когато говореше, ръцете ѝ вършеха толкова работа, колкото и устата. Дългите розови нокти проблясваха и пронизваха въздуха почти на всяка сричка.

Докато я слушаше, Пол разтриваше слепоочията си с палеца и показалеца си. Имаше този навик. Черепът му служеше като топка против стрес.

— Просто ми разкажи какво се случи — подкани го Джоузефин.

Той ѝ разказа за проникването с взлом в дома му. За нападението над Марая. За строшеното чекмедже — за евентуалната липса на важни документи, в най-лошия случай на банково извлечение. А после и за бележката, която беше намерил на стъклото на колата.

— Мамка му, абсолютно си прав. Някой те е разкрил. Какво знае Марая?

— Нищо.

— Съвсем нищо? Изобщо ли не си ѝ казал?

Той поклати глава.

— Боже, бракът си е твой, но допусках, че си ѝ казал, след като се оженихте и се преместихте тук — отбеляза Джоузефин и изви вежди.

Тя извади от чантата си пакет цигари, запали си и предложи на Пол.

Той се стараеше да не пуши в офиса си. Понякога палеше в кабинета си у дома, но се стараеше да ги намали, а знаеше, че започне ли да пуши тук, няма спиране. Само след седмица апартаментът щеше да замирише като джаз клуб от трийсетте. Въпреки това не възпря Джоузефин и взе предложената от нея цигара. Трябваше да се успокои. Запали със същата позлатена запалка, а Джоузефин се настани на канапето в очакване на отговор. Пол дръпна от цигарата и заговори, крачейки:

— Не й казах, защото я обичам. Отначало не можех да ѝ се доверя, не я познавах добре. Когато се сближихме, го обмислях, но вече беше твърде късно. А и прекалено опасно. Ами ако неволно се изпусне? Или още по-лошо — ако го направи нарочно?

— Какво си ѝ обяснил, че работиш?

— Казах ѝ, че съм маркетингов консултант. Основателен повод да изчезвам от къщи, за да пиша. Обяснявам, че съм на срещи с клиенти. А после мога да изляза с яхтата или да дойда тук.

— Тя не знае ли за това място?

— Не. И искам така да си остане. Марая разполага с всичко необходимо. Погрижил съм се. Ако ѝ кажа, ще иска да похарчи част от парите. Сигурен съм. А така ще привлечем внимание. Все едно да окачим табела пред къщата. Марая обича да харчи. За нея е важно. Харесва ѝ да се чувства финансово сигурна. Свързано е с миналото ѝ, струва ми се. Отраснала е в бедност.

Умълчаха се. Чуваха се само свистящото издишване на дима от цигарите им и потракването на обувките на Пол по дървения под.

— Интересуват ме две неща. Как изобщо е излязло на бял свят? И второ, какво да предприема, по дяволите? — каза Пол и прикова Джоузефин с поглед.

— Искрено се надявам, че това не беше обвинение — каза тя. Беше му минало през ум. — Не ми ли вярваш? След всичко, което сме преживели?

Джоузефин нищо не беше преживяла. За разлика от Пол.

Тя не беше отговорна за отнетите животи. Нямаше представа какво е. Беше скрил някои неща и от нея. По очевидни причини.

— Имаш ли някакви нови служители? Нови компютърни системи? Кибератаки? — попита Пол.

Джоузефин беше не само литературна агентка на Пол, но и негов буфер. Парите от „Льобо Ентърпрайзис“ прибираше Пол — в брой, лично — и ги прекарваше през клиентската си сметка в „Шнайдър и съдружници“. Дори само заради данъчните облаги петнайсетпроцентовият дял на Джоузефин си струваше.

— Не, нищо такова. Цялата информация е на лаптопа ми. Никой, освен мен не знае паролата. Това е най-защитеното ми работно пространство. Работата ми с другите клиенти минава през компютъра в офиса. Този лаптоп е само за нашите дела. В частна мрежа е и е единственото устройство в нея. Напълно защитен е.

— Тогава как така са ме разкрили след толкова време? — попита Пол.

Джоузефин кръстоса крака, пусна фаса си в чашка от кафе и издуха струя дим, докато отговаряше:

— Не питай мен. Тук съм, защото сме предвидили този ден. Нося ти в чантата си парите за спешни случаи. Двайсет хиляди. Би трябвало да ти стигнат да започнеш другаде.

— Какъв смисъл има да бягам, след като не знам как са ме проследили? Някой си е развързал езика, Джоузефин. Някой от агенцията ти. Не знам кой, но трябва да излиза отнякъде.

— Невъзможно. Веригата се е скъсала другаде. Банката?

Главата на Пол забави въртенето си, както постепенно се забавя монета, която се върти на масата — започва да се клати, после се катурва и застава неподвижно. Дишането на Пол се нормализира, нервите му се поуспокоиха.

Възможно беше да е банката. Не биваше да прибързва със заключенията. Имаше само един начин да разберат със сигурност.

— Ще взема парите, които си донесла, и ще изчезна. Не го приемай лично, но няма да кажа на никого къде отивам. Някакви възражения?

— Нямам против. Ами Марая? — попита Джоузефин.

— Ако изчезна, нея нищо не я заплашва. Аз съм мишената.

Джоузефин въздъхна и го измери с поглед, от който той се почувства като десетгодишен хлапак.

— Не, Пол. Питах какво ще кажеш на Марая, по дяволите. Женен си за нея, забрави ли?

Сватбата им беше скромна. Подписаха в съда. С един гост. Марая имаше приятелка, която им стана едновременно шаферка и свидетел. Май оттогава не я беше виждала. След това вечеряха в скъп ресторант. Без речи, без конфети, без суетня. Точно според желанието му. Пол чувстваше Марая близка. По-близка от всяко друго човешко същество. Но въпреки това помежду им имаше дистанция. Създадена и поддържана от него. Обичаше съпругата си, колкото изобщо бе способен да обича някого.

— Налага се да замина. Не мога да я взема със себе си. Много лесно ще ни проследят. Тя има достъп до общата ни сметка — вътре има близо двайсет хиляди. Има и къщата. Когато се оправя, ще намеря начин да ѝ изпратя още пари. Къщата струва към четиристотин хиляди, така че ще изплатя ипотеката и ще ѝ изпратя още сто хиляди. Това би трябвало да стигне на всеки.

— Но няма да има теб — изтъкна Джоузефин.

— Всъщност тя никога не ме е имала. Не съм сигурен, че някой изобщо би могъл да ме има. На нея поне няма да ѝ се налага да се озърта през рамо до края на живота си. Обичам я и не бих понесъл да ѝ се случи нещо. Тя не бива да се замесва в това. Твърде опасно е — каза Пол.

— Разбирам, но е много жестоко. Трябва да ѝ кажеш.

Той се нахвърли върху Джоузефин и гласът му прозвуча напрегнато:

— Какво да ѝ кажа? Че не познава мъжа, за когото се е омъжила? И между другото, сбогом завинаги… Това ли? Не мога…

— Тя заслужава да получи обяснение.

— Дал съм ѝ всичко възможно. Не мога да ѝ кажа. Никой не бива да знае.

Джоузефин въздъхна.

— Кога ще изчезнеш?

— Утре. Трябва ми време да оправя някои неща, преди да замина. Ще ти се обадя отново преди това. Провери целия си офис. Знам, че не искаш, но го направи заради мен.

Джоузефин вдигна отбранително ръце и каза:

— Ще проверя, но никой не се е добрал до теб през мен, сигурна съм. Няма начин.

Той трябваше да се прибере у дома. Да планира. Да си събере багажа. Утре щеше да напусне този свой живот и всичко в него. Внушаваше си, че след време Марая ще е добре. Щеше да ѝ остави бележка, в която да обясни, че се е наложило да замине. Че без него ще бъде в безопасност. А вероятно и по-щастлива. През последните месеци беше усетил, че тя се отчуждава от него. Помежду им се настани студена невидима мъгла. Може би се дължеше на него, на честите му отсъствия — те не засилваха любовта ѝ към него, а тъкмо обратното. Може би и двамата не бяха за този брак.

Когато се запозна с Марая, беше сигурен, че тя е жената, за която е мечтал. Единствената. Имаше и други преди нея, които беше удостоил със същата пророческа титла. И те наистина се бяха оказали фалшиви пророчици с едно изключение, само че нея вече я нямаше. Част от Пол също си беше отишла с нея. Не допускаше, че отново ще обикне някого, докато не се запозна с Марая. Разбра го още тогава, чувстваше го и сега. Може и да се беше променил. А тя със сигурност беше различна. Преместването в Порт Лоунли предизвика сътресение. Марая харесваше къщата и брега, но мразеше града. Не ѝ допадна като на Пол. Не виждаше колко интересни са хората. Забелязваше само, че няма молове и нощни клубове, че всичко затваря в десет и половина, включително баровете, и че не може да се разхожда по улицата, без някой да я помисли за аутсайдер.

Каквато и беше, разбира се. Тръпката, която съпътстваше тази класификация, не правеше мястото по-очарователно в очите ѝ. Още през първия месец ѝ се прииска да се махне. Пол не ѝ позволи и в онзи ден за пръв път забеляза недоверчивост у нея. Не можеше да повярва, че той иска да останат в Порт Лоунли. Преди години Пол беше прекарал кратко време в градчето с жената, с която се виждаше тогава. Мястото беше специално за нея, затова стана специално и за него. Когато беше тук, се чувстваше по-близо до някогашната си същност. Може би това някак предизвикваше отчуждението му от Марая. Разривът започна малко след като се преместиха в Порт Лоунли. А през следващите месеци прокъсаното ъгълче на взаимоотношенията им започна да се разраства заради работата му, дистанцията и времето. Може би сега щеше просто да ускори неизбежното.

Да, бракът ни и бездруго нямаше да издържи, каза си той.

Всяко екзотично птиче трябва по някое време да излети от клетката, иначе би било жестоко.

Пол можеше да бъде жесток. Налагаше се, за да съхрани тайната си. Щеше да освободи райската си птичка, макар че щеше да го заболи. Просто нямаше друг начин.

Джоузефин стана, оправи дрехите си и остави плика е парите на канапето.

— Е, това е. Трябва да вървя. Имаш да планираш много неща — каза тя.

Той я изпрати по стълбите до входната врата. На стената отдясно на вратата имаше камера. Пол провери. Екранчето показваше улицата и в двете посоки. До тротоара бяха паркирани няколко автомобила. Повечето му бяха познати. Вече беше свикнал с колите на съседите си. Винаги следеше кой е в квартала. Забележеше ли на улицата непозната кола повече от веднъж, записваше си номера ѝ. Обикновено за седмица-две успяваше да разбере чия е. И после всичко отново си беше наред.

Сега погледна камерата мимоходом. Нямаше нищо подозрително.

Пол отвори вратата и дъждът блъсна и двамата в лицето. Джоузефин извади чадър от чантата си, отвори го и започна да се бори с него на входа, защото силните пориви на вятъра ѝ пречеха. Пол я хвана за ръката и ѝ помогна да удържи чадъра. Затова излезе с нея, зави зад ъгъла и се запъти към паркинга на автомобилите под наем точно до Марина Стрийт.

Чувстваше се като дете, което изпраща добрата си леля до колата ѝ в края на Деня на благодарността.

Джоузефин беше обещала да се погрижи за него. И удържа на думата си. Долетя на секундата е усмивка и е парите за спешни случаи.

Чадърът се извиваше и клатеше под проливния дъжд, и почти не я предпазваше. Джоузефин отключи колата с дистанционното и фаровете примигнаха в дъжда. Отвори шофьорската врата, метна вътре чантата си и сви чадъра. Прегърна Пол.

— Внимавай. И известно време не се тревожи кога ще предадеш следващата книга. Установи се някъде и ми съобщи, че си добре. Дай си седмица. И после започни да пишеш. В това си много добър — каза Джоузефин, обхвана лицето му е една ръка, целуна го леко по бузата и се качи в колата.

Пол затвори вратата ѝ. Изпрати я с поглед и се прибра в офиса.