Фантом

32

Междущатската магистрала се простираше зад Дарил като неонова река.

Пред него беше Бей Сити. Той слезе от магистралата на първата отбивка и подкара през доковете. Високи кули от контейнери в ярки цветове се врязваха в нощното небе и създаваха измамното усещане, че в града има някакъв живот. А нямаше. Безработицата беше висока, престъпността се покачваше, фирми и магазини фалираха по-бързо от всякога и като че ли никой не можеше да направи нищо по въпроса. Дарил стигна до промишлената зона, където имаше малко работещи фабрики. Призраците на големи изоставени предприятия се извисяваха над всичко като предупреждение за случайния посетител: тук няма живот. Следваха предградията и накрая — самият Бей Сити. Дарил избра обиколен маршрут, за да избегне камерите по светофарите и по-населените райони, накрая мина по безлюдните търговски улици с техните празни туристически капанчета и стигна до най-стария квартал в града.

Тук сградите не бяха толкова хубави. Витрините на човечето магазини бяха заковани с дъски и ако не се брояха наркодилърите, скупчени край варели със запалени огньове по ъглите, улиците бяха почти пусти. Това го устройваше идеално.

Лесно намери старата цигарена фабрика. Срещу нея стърчеше една-единствена сграда — отдавна затворен магазин за алкохол с апартамент над него. Дарил видя, че в апартамента свети. Указанията, които беше получил, го доведоха където трябва.

Замисли се за Пол, който се криеше и го чакаше в Порт Лоунли.

Проклет глупак.

Ухили се, когато си спомни как Пол го беше излъгал — каза му, че има двайсет милиона долара в сметка, защото е Джей О. Льобо.

Нахалник!

Преди да вземе псевдонима Джей О. Льобо, Дарил беше чел работите на Пол в тяхната писателска група. Тогава Дарил имаше друго име, което беше зарязал отдавна. Написаното от Пол беше прилично, но не страхотно. В най-добрия случай — второразредни кримки. Липсваше им… автентичността, която Дарил привнасяше в творбите си благодарение на проучванията си.

Двайсетте милиона бяха много неща — пари, получени чрез изнудване, средство да уличи Пол в престъпление и диря, която беше успял да проследи до края след цели десет години. Пол знаеше истинската му самоличност и тъй като доскоро Дарил не можеше да го намери, му плащаше. През последните десет години го търсеше, опитваше се да го проследи чрез парите, чрез книгите му. Беше дълга борба, но най-накрая беше дала резултат. Щеше да си вземе парите обратно. И да напише нова книга по случилото се.

Открай време знаеше, че Пол не може да отиде при ченгетата и да заяви, че му е известно кой стои зад псевдонима Джей О. Льобо и че тайнственият писател е убиец. Нямаше начин. Не можеше да докаже нищо. Дарил не можеше да освободи Пол, трябваше да се подсигури, че няма да създава неприятности, да го държи на дълга каишка. Историята си я биваше и Дарил се готвеше да я опише цялата.

А Пол щеше да страда заради онова, което беше направил.

Марая беше средството да осъществи плана си. Пешка. Начин да принуди Пол да бяга, заподозрян в убийството на жена си. Само че тя беше оцеляла.

Дарил почти ѝ се възхищаваше. Оказа се издръжлива. И умна. Достатъчно беше само да я побутнеш в правилната посока. Беше успял да се докопа до банковото извлечение на Пол, като открадна писмо от пощенската кутия пред тайния му офис. Направи копия, пъхна го обратно в плика, запечата го и го достави. Знаеше, че освен в офиса Пол има и някакви тайни документи в кабинета си. Иначе защо ще го държи под ключ? Дарил беше оставал нощем в дома му няколко пъти, когато той отсъстваше. Промъкваше се долу, докато Марая спеше, отключваше си и влизаше в кабинета. Чекмеджето на бюрото беше заключено, а ключ не се виждаше. Явно Пол го носеше със себе си. Така му хрумна как ще настрои Марая и Пол един срещу друг. В събота беше донесъл със себе си банковото извлечение и като строши чекмеджето, незабелязано от Марая пъхна листа сред разпилените на пода документи. Манипулирайки Марая, беше постигнал и двете си цели. Беше подплашил Пол достатъчно, за да хукне да бяга, и го беше превърнал в заподозрян в очите на полицията. Принудително го беше въвлякъл в ситуация, в която щеше да се нуждае от пари. А Дарил щеше да се възползва от нея.

Всичко друго, което щеше да произтече от разследването, беше само плява. Щеше да влезе в новата му книга. Поне отчасти. Харесваше заглавието — „Двоен обрат“.

Засега Дарил се съсредоточи над предстоящата задача. Трябваше да си вземе парите от банката на Пол. За целта Пол му трябваше жив. Трябваха му и някои документи.

Остави колата си на пустеещия паркинг на цигарената фабрика и се приближи до страничната врата на сградата, където на тухлите с олющени бели букви пишеше „Алкохол при Кал“.

От тази страна на сградата нямаше улични лампи и той изчака очите му да привикнат към мрака, преди да почука на стоманената врата.

Някъде далече чу двигател на кола. Сигурно през две пресечки. Кола, която още не беше минала по тази улица. Тишината го напрягаше. Беше свикнал да се слива с хората по улиците, да държи главата си наведена, а езика си — зад зъбите. Сред тълпата се чувстваше в безопасност. Тишината в провинцията беше различна, защото там тя беше очаквана.

Градовете не бяха тихи. Поне не би трябвало да са.

Той изчака. Още десет секунди. По стълбите не се чуваха стъпки. Почука отново. Изчака. Впери поглед в шпионката.

Чу се металическо тракане и вратата се отвори със замах.

Отначало Дарил си помисли, че си въобразява. Или пък отпред имаше втора врата, защото в тъмното проникваше светлина само от горните ъгли на рамката. Той заслони очи, примигна и отново се взря.

Този път гледката пред очите му доби смисъл.

Отворил му беше най-едрият човек, когото бе виждал някога. Тялото му беше по-широко от рамката. Сигурно се провираше през вратата странично. Дарил вдигна очи и се поправи. Човекът не само трябваше да се извие настрани, но и да наведе глава, защото лицето му оставаше наполовина скрито зад рамката. Виждаше се само масивната му челюст.

Гигантът приклекна, погледна го и попита:

— Ти ли си Дарил?

Едва тогава Дарил забеляза, че той държи нещо. В ръката си, която би обхванала цялата глава на Дарил, гигантът стискаше пушка с рязана цев.

— Аха, аз… с-с-съм Дарил.

Със заекването се постара да покаже, че е притеснен и нервен. Не искаше този мъжага да види в него някаква опасност.

— Влизай де, закъсня — каза гигантът.

Отдръпна се настрани и Дарил успя да се промуши покрай него. И тогава забеляза веселото пламъче в очите му. Доставяше му удоволствие да всява страх. Дарил се включи в играта, поне засега. Щеше да се преструва на уплашен. Колкото да предразположи този тип.

По къс коридор се стигаше до стълбище. Една гола крушка висеше високо над него. Докато се изкачваше, Дарил чу вратата да се затръшва и след броени секунди усети как стълбището завибрира от тежките шумни стъпки зад него.

Горе вдясно имаше отворена врата, закрита със завеса. Отмести завесата и попадна сред облак дим. Пред себе си видя човек, седнал на канапе. Имаше дълга мръсна коса и беше облечен с къс копринен халат, изпод който се виждаха потни гърди. Под халата човекът беше обут с шорти, а на босите му крака имаше джапанки. Дарил едва не се задави от вонята на трева, пот и алкохол.

Понечи да отстъпи зад завесата, колкото да си поеме въздух, но усети длан върху извивката на гръбнака си, която го тласна навътре към помещението. Озърна се и видя дигитален фотоапарат на стойка, насочен към празен стол. Срещу мъжа на канапето имаше голям плазмен екран. На Дарил му се искаше този човек да бе поглеждал по-често към душа. Вонята на пот го връхлетя отново, този път по-силна, когато онзи се надигна и отиде в отсрещния ъгъл на стаята. Там, до големия прозорец към улицата, имаше няколко настолни компютъра. По пода се виеха черни кабели, някои от които прекосяваха стаята до бюро в другия край, върху което Дарил забеляза шест принтера и два скенера.

— Аз съм Бъни, а ти закъсня — каза мъжът с копринения халат и започна да почуква по монитора на един компютър.

— С-с-съжалявам — заекна Дарил.

— Сядай! — кресна гигантът зад него.

Дарил се стресна, вдигна ръце и незабавно се отправи към канапето.

— Не там. На стола — нареди Бъни.

Дарил спря, запъти се към стола и седна срещу фотоапарата, а Бъни и великанът си прошушнаха нещо през смях. Знаеше, че някои хора намират за забавно да плашат другите. Нещо, което никога не го бе забавлявало. Не го намираше за смешно.

— Свали си якето. Поизправи се малко, не се усмихвай и гледай в обектива — нареди Бъни.

Дарил изпълни нарежданията и пусна якето в краката си. Светкавицата върху фотоапарата изщрака, зареди се и после отново изщрака.

— Добре — каза Бъни.

Докато той работеше на компютъра, Дарил огледа помещението и се постара да не обръща внимание на заплашителния поглед на гиганта. Всеки път, когато плъзнеше поглед към онзи край на стаята, виждаше, че той го гледа както бяла акула — тюлен.

Дарил се наведе напред и забоде очи в пода.

Няколко минути по-късно един от принтерите забръмча, щракна и изплю тънък пластмасов лист.

Бъни се изправи, отиде до принтера и започна да огъва краищата му. На Дарил му се стори, че около средата има перфорация, по която Бъни натиска. След като откъсна от листа розовата пластмасова карта, той взе ножица и заглади ръбовете ѝ. Пъхна картата в черен портфейл и се обърна към Дарил.

— Плати на него — махна той към гиганта, който пристъпи напред и се извиси над Дарил със сведена пушка.

Отначало Дарил се поколеба, но после се облегна на стола, бръкна в джоба си, извади навити на руло банкноти, пристегнати с ластиче, и ги пусна в масивната лапа. Гигантът разви рулото, преброи и провери парите, преди отново да ги навие и да кимне на Бъни.

Бъни отвори едно чекмедже, извади американски паспорт и го подаде заедно с портфейла на Дарил, който огледа произведението му и не намери недостатъци.

— Голям смелчага си, щом си дошъл тук — каза Бъни. — Най-добре не идвай повече. Няма значение кого познаваш, за да се озовеш при нас. Не идвай повече, ясно? Ако те видя отново, ще те убия.

— Добре — отговори Дарил, прибра портфейла и паспорта в предния джоб на джинсите си и успокоително вдигна длани към надвесилите се над него мъже.

Те се спогледаха ухилени. Силата опиянява. Дарил се надигна от стола и протегна надолу ръце да вземе якето си от пода, но вместо това дясната му ръка се отърка в глезена и после, пренесъл тежестта върху стъпалата си, той се изправи.

Впери очи в гиганта и изчака половин секунда, колкото онзи да срещне погледа му. Щом изпъкналите очни ябълки се вторачиха в него, Дарил изстреля дясната си ръка напред.

Изражението на гиганта се промени. Усмивката му изчезна и огромната му уста зейна безмълвно. С лявата си ръка Дарил небрежно взе пушката му.

Бъни нямаше време да реагира на изненадващия му ход. Не разбра какво се случва, докато от разпорения огромен корем на партньора му не изскочиха първите усукани черва като някакво сивкаво извънземно.

Гледката беше толкова ужасяваща, толкова брутална, че Бъни моментално се парализира. Вторачи се в зейналия търбух на гиганта. Не забеляза, че Дарил е насочил пушката към главата му.

— Какви ги вършиш? — попита Бъни, без да откъсва поглед от червата, провиснали от раната на партньора му.

Въпросът прозвуча глупаво.

— Правя проучване — поясни Дарил.

Бъни все още не го поглеждаше. Не видя мъртвешки безизразното му лице, когато натисна спусъка. И лицето на Бъни просто изчезна.

Дарил рязко завъртя пушката надясно и прекъсна крясъците на великана.

Захвърли оръжието, изтри кръвта от ножа си и го върна в калъфа на глезена си. По ризата, джинсите и ботушите му имаше кръв. Не много с оглед на случилото се. Облече си якето, което, кой знае как, не беше опръскано с кръв, и прекрачи потрепващия труп на Бъни.

В този квартал два пушечни изстрела бяха нещо обичайно и често срещано като птича песен. Никой нямаше да повика ченгетата. А дори да ги повикаха, Дарил подозираше, че те изобщо няма да дойдат.

Сигурно разполагаше с неограничено време, но въпреки това се задейства бързо, свали алуминиевите капаци на компютрите и взе всички хард дискове. Когато приключи, намери в тоалетната три бутилки проявител и други запалителни химикали и старателно ги разля навсякъде в апартамента. След това намери запалка до един бонг в ъгъла на стаята. Запали няколко листа хартия за принтер, хвърли ги и наблюдава как стаята пламва.

Последното, което взе, преди да излезе, бяха фотоапаратът и петте бона, които беше дал на Бъни.

Преоблече се на задната седалка на колата си и прибра изцапаните си дрехи в черен найлонов плик. В багажника имаше ключ за гуми, с който натроши харддисковете. Прибра ги в торба за смет заедно с парчетата от фотоапарата, които успя да намери. Картата памет се беше счупила на две. Всичко отиде в торбата.

Дарил намери двама бездомници, които пиеха край варел на двайсетина пресечки от мястото. Даде им по петдесет долара и им каза да отидат другаде. Те си тръгнаха, а той пъхна торбата във варела и постоя няколко минути, за да се увери, че всичко се е подпалило хубаво. Припомни си изражението на гиганта, когато му разпори корема. Някои хора се възбуждат от подобна гледка. Други са във възторг от тази диващина, от силата да отнемеш нечий живот. Повечето психолози отдават тези реакции на сексуалното желание — особено на влиянието на насилието, порнографията или малтретирането през пубертета.

Дарил не беше малтретиран, родителите му бяха страшно мили хора. Беше добър футболист, отличен ученик и послушен син, популярен в училище. Излизаше с момичета, ходеше по купони, забавляваше се и правеше всичко, което един младеж иска да опита. С изключение на алкохола. Дарил така и не проумя притегателната му сила. Сега изпиваше по една-две чаши вино, но никога повече. Отблъскваше го мисълта, че може да не владее сетивата си изцяло.

Наведе лице над пламъците, усети топлината им, но се постара да не вдишва вонята на горяща пластмаса. Замисли се за хората, които беше убил тази вечер.

Честно казано, не беше почувствал абсолютно нищо.

Беше същото като първия път, когато уби някого. Толкова отдавна.

От малък редовно посещаваше местната библиотека. Родителите му го водеха там веднъж седмично и той веднага се влюби в това място. Можеше да си избира каквито книги иска от детския отдел, да ги прочете и да ги върне две седмици по-късно. Безплатно. Деветгодишен вече беше изчел всичко в детския отдел. На петнайсет за пръв път отиде в отдела за документалистика, обзет от някакъв интерес.

Не се интересуваше от Космоса или от наука. Хората, ето какво обожаваше. Понякога вярваше като Холмс, че поведението и навиците на хората може да бъдат изследвани, обуславяни и предопределяни, ако внимаваш достатъчно. Спря пред един стелаж с надпис „Криминална документалистика“. Извади напосоки една книга. На корицата ѝ имаше снимка на жена.

Беше уплашена. Вързана за един стол. Стегната с въжета точно под гърдите.

Той отвори книгата и попадна на още снимки. Мъже. Жени. Мъртви. Осакатени. Простреляни. Заклани. Пребити. Освен снимките имаше и описание на престъпленията. Анализи от полицаи и психолози (доктори, които ти лекуват главата, както ги наричаше майка му). Не му допадна лекуващият глави. Майка му настояваше той да отиде при него. Според нея понякога не успявал да направи правилния избор. По нейно нареждане Дарил няколко пъти отиде да обсъжда постъпките си. По-рано през лятото беше оградил колония от мравки, излезли от мравуняка си, в задния двор и ги беше изгорил на малка клада. А после беше подпалил мравуняка.

Майка му го беше предупредила да не прави такива работи. Да не наранява живи същества. Тя се ядоса не защото не ѝ се беше подчинил. Не, ядоса се, защото той не изпитваше абсолютно нищо. Когато баща му намери кучето на съседите заровено в задния двор, изкристализира необходимостта да го изпратят при доктора да му оправи главата. Казваше се д-р Карсън. И не беше трудно Дарил да го заблуди. Достатъчно беше да каже, че му е мъчно за мравките. И че съжалява за кучето. Угризения, така ги наричаше докторът. Дарил се преструваше, че изпитва точно това. Родителите му го пращаха при д-р Карсън чак докато не напусна дома им, и Дарил до края се преструваше, лъжеше психолога и никога не му каза истината, особено за Изабела.

Изабела пристигна в неговото училище седмица преди шестнайсетия му рожден ден. Учителят я представи пред класа и им обясни, че баща ѝ е в армията. Често го местели и това било третото ѝ училище в Съединените щати. На Дарил му харесаха дългата ѝ руса коса и усмивката ѝ. През нощта написа разказ за нея, първия си разказ, и го скри от родителите си под дюшека. Другите момичета завиждаха на новата ученичка.

Седмица след като дойде в училището, той я срещна случайно край пустеещата сграда на старата болница. Беше сама. Каза ѝ, че търси котка. Навсякъде в квартала бяха разлепени обяви от местни хора, които бяха изгубили котката си. Беше същинска епидемия. Една от собственичките обещаваше награда, ако ѝ върнат рижия котарак на име Бърнард. Дарил убеди Изабела да отиде с него в старата болница, за да потърсят котката заедно. Изабела намери Бърнард и още много други котки в различен стадий на разложение в пещта за горене на отпадъци в мазето. Тя беше малко по-голяма от него. Не се разпищя, както очакваше Дарил. Само се вторачи отвратено в пещта. После се обърна и го погледна със същото отвратено изражение.

— Написах разказ за теб, Изабела — призна ѝ той.

— Да се махаме от тук, това място ме ужасява — каза тя.

— Не искаш ли да разбереш какво се случва в разказа?

Тя се отдръпна рязко от пещта, едва сдържаща паниката си, и каза:

— Искам, но първо да се махнем от тук.

— Ама историята се развива тук. Не може да си тръгнеш. Никога.

Всички от квартала търсиха Изабела седмици наред. Най-вече около шосето и в мочурищата около него, защото Дарил каза на полицията, че там я е видял за последен път да говори с дългокос мъж в червен пикап, паркиран край пътя.

Така и не я намериха, а котките от квартала престанаха да изчезват. Поне за известно време.