Фантом

7

Болка във врата прониза Пол и той се събуди на канапето. Слънцето беше огряло дневната и го заслепи, щом отвори очи. Той се надигна, примигна и разтри тила си. Няколко възглавници бяха паднали на пода. Сигурно ги беше съборил през нощта. Това обясняваше схванатия му врат.

Беше останал на долния етаж, в случай че нападателят се върне, но няколко часа по-късно прибра револвера и легна на канапето, защото беше твърде изморен да се качва по стълбите.

Още беше с джинсите и тениската си от предишната вечер. Бяха измачкани и миришеха на пот. Усещаше неприятен вкус в устата си. Снощи не си беше измил зъбите. Наложително беше да вземе душ и да се преоблече. Но не и преди кафето с цигара. Нуждаеше се и от двете.

В джобчето на чантата с лаптопа му имаше пакет „Кемъл“ и запалка. Направи си еспресо и излезе с чашата на верандата. Беше много рано. Жена му обикновено ставаше към десет. Имаше време тайно да изпуши цигара отвън. Пол допускаше, че Марая вече знае за навика му да пали от време на време. Той винаги отричаше, но тя не приемаше възраженията му. Така му харесваше. Ако Марая си въобразяваше, че надушва всяко нещо, едва ли някога щеше да ѝ хрумне, че той има друг живот. Искаше тя да живее с илюзията, че знае всичко за него.

Докато пушеше, се замисли за събитията от предишната вечер. Може би беше прибързал със заключението. На дневна светлина нещата не изглеждаха толкова зловещи. Сигурно беше най-обикновен крадец, който, дори да беше докопал банковото извлечение, не можеше да му навреди много. Още не. Невъзможно бе да изтегли парите, нито да направи каквото и да било с банковите данни. Сметката беше на Каймановите острови, защитена с парола. От сигурна по-сигурна.

Пол допи кафето си, качи се горе да нагледа как е Марая и завари леглото им празно. Надникна в банята, повика я и обиколи цялата къща. Нямаше я. Хрумна му, че може да е отишла на брега да поплува рано сутринта. Правеше го много рядко и само когато се беше наспала хубаво. Обичаше да е сама на брега. По това време нямаше никого и плажът щеше да бъде само неин. От задната веранда Пол огледа брега поне на триста метра. Нямаше хавлии на пясъка. Никой не се печеше и доколкото виждаше, във водата също нямаше никого. Пол заобиколи къщата и излезе отпред, където установи, че колата ѝ я няма. Точно преди да се завърти и да влезе вътре за душ, нещо го спря. Нещо подсъзнателно. Нещо странно в сцената пред очите му, което съзнанието му регистрира, но още не беше асимилирало напълно.

Отново огледа алеята пред къщата и видя онова, което смътно беше мернал.

Под чистачката на предното му стъкло имаше бял плик. Пол не помръдна. Само се озърна и огледа храстите и високата трева покрай алеята. Някой му беше оставил бележка. Не беше Марая. Тя не му оставяше бележки. Дори да беше отпрашила нанякъде вбесена, никога не би му написала бележка. Ако искаше да му предаде нещо, щеше да му изпрати есемес или да му звънне, за да даде воля на гнева си. На странно място беше този плик. Който му го изпращаше, можеше преспокойно да се прокрадне до къщата и да го пъхне под вратата или в пощенската кутия в началото на алеята. А вместо това го беше оставил на предното стъкло на колата му. Пол прецени набързо различни предположения въз основа на вероятностите и опита си и отхвърли повечето за броени секунди. Имаше само две причини бележката да е под чистачката му. Първата беше, че е предназначена само за неговите очи. Може би авторът ѝ беше изчакал Марая да излезе и после беше пъхнал плика. Втората причина пликът да е върху колата му беше, че някой иска да види реакцията му, когато той прочете бележката.

Парализира се при тази мисъл. Само очите му се движеха. Бавно огледа всяка педя от високата трева. Всяка могилка. Всеки голям объл камък. Нищо. После се загледа в далечината и остави на периферното си зрение да долови евентуално раздвижване. Не се получи. Вятърът откъм океана поклащаше леко всяка тревичка.

Пол разтърси глава и тръгна към мазератито. Стори му се, че подметките му хрущят по облия чакъл много по-силно, отколкото би трябвало. Като аларма. Тревата се люшна на вятъра, но никой не се изправи, никой не се показа. Глупаво беше да се чувства така. Страхът и тревогата смущаваха мислите му — изпращаха паника и адреналин към всеки активен неврон в мозъка му.

Стигна до колата, впери поглед в предното стъкло, грабна плика и в същия момент чу силен тътен и скърцане. Тялото му реагира инстинктивно — Пол светкавично се приведе към земята. Закри главата си с ръце и избъбра нещо още преди да е формулирал мисъл. Беше машинална реакция.

— Какво беше това, мамка му? — възкликна, преди изобщо да усети, че изговаря нещо. Думите го изненадаха не по-малко от звука, който го стресна.

Изправи се, подпрял длан на мазератито. Предните врати на полицейската кола се отвориха една след друга — първо шофьорската, после другата.

Шериф Доул затръшна вратата и погледна над капака към жената, която го придружаваше. И тя беше с полицейска униформа. Имаше остра черна коса, подстригана късо в леко небрежна, но стилна прическа. Беше по-висока от него, но това не бе трудно. Пол, който беше малко над един и осемдесет, се извисяваше над шерифа предишната вечер. И шерифът, и жената носеха авиаторски тъмни очила. Откъснаха очи един от друг и се заеха да оглеждат околността.

— Уплашихме ли ви? — попита Доул.

Пол промърмори едно „не“ и пъхна плика в задния джоб на джинсите си.

— Реших, че се уплашихте, след като се снижихте така — отбеляза шериф Доул.

Пол се овладя достатъчно, за да отговори сносно, и си помисли, че е най-добре да изясни нещата.

— Не, не, просто се стреснах. Приклекнах още преди да видя колата ви. Заради шума. Нервите ми още са разклатени след снощи.

— Аха — промърмори Доул.

Жената мина покрай него, зави и влезе в къщата през отворената входна врата, без да отрони нито дума.

— Всичко наред ли е? — попита Пол.

— Разбира се — увери го Доул и застана до мазератито. — Това е заместник-шериф Блох. Ще огледа онзи прозорец. Съпругата ви вкъщи ли е?

— Не, излезе.

— Така си и помислих, като не видях колата ѝ. На пазар ли?

— Сигурно. Ами да влезем вътре…

— Не, Блох ще се оправи за няколко минути. Просто формалност. Нали нямате нищо против да уточним някои подробности?

Той извади бележник и химикалка от калъфа на колана си. Отвори бележника на празна страница и се приготви да пише.

Пол му продиктува пълното си име и датата на раждане. Доул си записа всеки отговор бавно и внимателно с плавен и четлив почерк.

— Къде бяхте снощи, когато ви се обади съпругата ви?

— Тъкмо бях прибрал яхтата на пристанището — отговори Пол.

Не искаше никой да разбира за апартамента, защото информацията можеше да стигне до Марая.

Доул вдигна очи от бележките си, устните му се раздалечиха в левия ъгъл на устата и отдолу се показаха лъскави протези. Дори през авиаторските очила си личеше, че Доул трудно успява да го гледа в очите. Слънцето светеше над лявото рамо на Пол, право в лицето на шерифа. Виждаше се отражението му в тъмните стъкла.

— Как казахте, че е името на яхтата ви? — попита Доул.

— Не съм сигурен, че съм го споменавал, но няма значение. Казва се… „Кларънс“ — отговори Пол със запъване.

— По кое време?

Пол направи крачка назад, за да засенчи лицето на шерифа.

— Какво точно питате? По кое време се върнах или по кое време ми се обади Марая?

Може и да се дължеше на светлината, но на Пол му се стори, че единият мустак на Доул потрепна. И макар че Пол зададе въпрос, вместо да даде отговор, Доул си записа всяка негова дума.

— И двете — уточни Доул.

Изтри уста с опакото на дланта си и отново опря химикалката в листа, готов да запише отговора му.

— Не знам точно. Може би около минута преди да ми звънне Марая.

— У вас ли е телефонът ви?

— Да — отговори Пол, преди да му хрумне по-подходящ отговор.

Бръкна в предния си джоб за телефона, поколеба се дали е умен ход, после прецени, че няма избор, извади го и го размаха пред Доул.

— Дайте да си отбележа обаждането и да си запиша номера ви — каза Доул.

Пол намери обаждането в списъка и го показа на Доул, който си записа.

— А кой е номерът ви? — попита той.

Пол му го каза.

— Огледахте ли добре къщата? Липсва ли нещо? — попита Доул.

— Огледах, разбира се. Доколкото мога да преценя, нищо не е откраднато.

Шерифът записа отговора му, прибра бележника и попита:

— Господин Купър, сещате ли за някой, който би искал да навреди на вас или на съпругата ви?

— Не. Струва ми се, че и снощи ме попитахте.

— Така е, но може би тогава не сте разсъждавали трезво.

— Отговорът ми все още е „не“ — каза Пол и скръсти ръце.

— Аха. А да сте забелязали нещо необичайно напоследък? Коли, паркирани на улицата? Нов редовен посетител на плажа?

Пол имаше чувството, че пликът ще прогори дупка в задния джоб на джинсите му. Позамисли се, преди да отговори:

— Не бих казал.

Чуха се твърди подметки, които приближаваха по чакъла зад гърба на Пол, и той се обърна. Заместник- шериф Блох бе излязла от къщата. Подмина мълчаливо Пол и седна в полицейската кола.

— Е, изглежда, засега приключихме — отбеляза шерифът и наклони химикалката си към Пол.

Обикновено хората в Порт Лоунли не бяха разговорливи. Казваха каквото имаха да казват и млъкваха. Затова не беше никак чудно, че шериф Доул се качи в колата си, излезе на заден от алеята и се отправи на изток, обратно към града.

Осемцилиндровият двигател заглъхна в далечината като гръмотевица. Пол извади плика от задния си джоб и го отвори. Вътре имаше само един лист. Сгънат на две. С печатни букви пишеше:

Пол сгъна листа и го пъхна в плика, докато се връщаше на верандата. Беше оставил цигарите си върху масичката до люлеещите столове. Запали си нова с треперещи пръсти, после поднесе пламъка на запалката към плика, докато не пламна. Пусна го в кофата с пясък. Изчака го да се превърне в черна пепел и вятърът да я разнесе.

Знаеше, че съвпадения няма. Нито безпричинно проникване с взлом. Беше разкрит. И в отговор му оставаше да направи само едно. Да потърси помощ. Още един човек знаеше тайната му. Тя можеше да му помогне.

Пол ѝ написа имейл на телефона си и го изпрати.

Перце от пепел прелетя покрай лицето му, понесено от морския бриз. Замисли се за една синя тойота камри, обгърната в пламъци на фона на нощното небе. Беше гледал как резервоарът избухва и как пожарът гасне на зазоряване. По това време очите му вече горяха и усещаше кожата на лицето си зачервена и изопната от топлината. Помнеше как мирисът на пушек остана за дълго в косата и по ръцете му. Но най-ясно помнеше шума от багажника.

Дум, дум, дум.

В онази нощ си повтаряше, че шумът се дължи на пукането на стъкло и пластмаса в пламтящото купе. Да, сигурен беше, че е така. Или поне се убеди в това обяснение. Не бе възможно в багажника да има жив човек. Вече беше мъртъв. Би трябвало да е.

Страхът му умря поради онова, което се случи след онзи пожар.

А сега възкръсна като феникс.

Предстоеше му борба на живот и смърт. Нямаше друг начин да оцелее.

Анонимността изискваше висока цена.

Телефонът избръмча в джоба му. Погледна го. Беше запаметил номера под името „Водопроводчик“. В случай че у Марая се зароди подозрение и реши да прегледа списъка с номерата му. Пол плъзна пръст по дисплея, за да приеме обаждането.

— Добре ли си?

Говореше жена, но гласът ѝ беше плътен и всяка дума звучеше дрезгаво. Като че ли в гърлото ѝ имаше дим. Но въпреки това този глас винаги му действаше успокояващо.

— Не, не съм добре, Джоузефин, разкрит съм.