Стръв за алигатори

109.

Изящната тънка порцеланова чаша за чай чукна леко в чинийката. Госпожа Гидон и Скарпета седяха до кухненската маса, направена от античен дървен плот за кълцане на месо, който Скарпета намираше за отблъскващ. Не успя да избие от главата си представата за безбройните пилета и други животни, клани и разфасовани върху протритата, изядена и обезцветена дъска, покрита с пукнатини и резки. Това, че виждаше толкова много неща, бе професионална деформация и тя беше наясно, че е почти невъзможно да се унищожат бактериите от пореста повърхност като дървото.

— Колко пъти трябва да ви питам какво правя тук и как успяхте да ме докарате в дома ви? — Погледът на Скарпета бе напрегнат.

— Намирам за очарователно, че Албърт ви счита за своя приятелка — забеляза г-жа Гидон. — Старая се да го насърчавам. Не желае нито да спортува, нито да има нещо общо с връстниците си. Според него мястото му е тук, до тази маса — тя почука дъската за кълцане с дребните си млечнобели кокалчета, — за да разговаря с нас, сякаш ни превъзхожда.

От дългогодишните си контакти с хора, които отказват да отговарят на въпроси, не можеха да отговорят или отричаха, Скарпета се бе научила да улавя истината, която неуловимо прозираше.

— Защо не контактува с негови връстници?

— Знае ли човек? Това е загадка. Винаги е бил особен. Предпочита да си стои вкъщи и да си готви домашните, като се забавлява с шантавите игри, с които децата играят днес. Карти с някакви ужасяващи рисунки. Карти и компютри, карти и пак карти. — Жестовете й бяха драматични и изговаряше английските фрази със силен френски акцент. — Колкото по-голям става, толкова повече се задълбочава проблемът. Усамотява се и играе на карти. Често остава вкъщи, затваря се в стаята си и не излиза с часове. — Изведнъж сякаш омекна и прозвуча загрижено.

Всяка подробност, която Скарпета виждаше, бе противоречива и обезпокояваща. Кухнята беше като метафора на анахронизма на къщата и хората, които я обитаваха. Зад гърба й се намираше огромна открита камина с ужасни пиростии от ковано желязо, способни да поберат дърва за огрев, достатъчни за затоплянето на три пъти по-голямо помещение. Една врата извеждаше навън, а до нея бе инсталирана сложна клавиатура на алармена система и домофон с видеоекран за камерите, които несъмнено бяха поставени на всеки вход. Друга, много по-голяма клавиатура показваше, че старата къща е оборудвана с електронна техника, позволяваща на обитателите дистанционен контрол на отоплението, охлаждането, осветлението, кътовете за развлечение и газовите камини, която дори включваше и изключваше уредите. Въпреки това, домакинската техника и термостатите, които Скарпета бе забелязала досега, не бяха подменяни поне тридесетина години.

Поставката за ножове върху гранитния плот бе празна и в порцелановата мивка нямаше ножове. Наоколо не се забелязваше никакъв нож. Но над огнището висяха саби от деветнайсети век, а на тежката кестенова ламперия бе закачен револвер с гумирана дръжка, най-вероятно 38-ми калибър, в черен кожен кобур.

Госпожа Гидон проследи погледа на Скарпета и за миг върху лицето й се изписа яд. Направила бе пропуск, отявлена грешка. Револверът не беше оставен на показ умишлено.

— Сигурна съм, че не сте пропуснали да забележите, че г-н Дард държи много на мерките за сигурност. — Тя въздъхна и сви рамене, сякаш се доверяваше на гостенката си, като намекваше, че всъщност г-н Дард е смешно предпазлив и параноичен. — В Батън Руж има висока престъпност. Сигурна съм, че знаете това. Животът в такава къща предполага доста грижи за сигурността, макар че не съм от хората, които вечно се озъртат през рамо.

Скарпета скри неприязънта си към г-жа Гидон, макар че бе възмутена от начина на живот, който Албърт водеше. Чудеше се докъде ли би стигнала, за да изкопчи тайните, витаещи над това старо имение.

— Албърт изглежда много нещастен и неговото куче му липсва — изтъкна тя. — Може би трябва да му вземете друго. Особено щом е самотен и няма приятели.

— Мисля, че при него това е наследствено. Майка му, моята сестра, не беше наред. — Г-жа Гидон направи пауза, след което добави: — Вие, естествено, знаете това.

— Защо не ми кажете онова, което трябва да знам? Явно знаете толкова много за мен.

— Очевидно сте схватлива — отвърна г-жа Гидон с известно снизхождение. — Но не и толкова предпазлива, колкото предполагах. Албърт ми се обади по вашия мобилен телефон, помните ли? Голяма небрежност от страна на човек с вашата репутация.

— Какво знаете за моята репутация?

— На телефона ми се изписа вашето име, а аз знам, че не сте пристигнали в Батън Руж на почивка. Случаят на Шарлот е сложен. Изглежда никой не знае какво се е случило с нея, нито защо е отишла в онзи ужасен мотел, посещаван от шофьори на камиони и разни отрепки. Значи д-р Лание е потърсил помощта ви? Благодарна съм, че сте тук. Нека ви го кажа направо, беше планирано да седнете до Албърт и да го докарате до дома. — Тя вдигна чашата с чай. — Всяко нещо си има причина, както сигурно знаете.

— Как сте успели да организирате всичко това? — притисна я Скарпета, с което й даде да разбере, че не й се слушат повече глупости. — Едва ли федерален прокурор Уелдън Уин също е замесен във вашите интриги, след като се оказа седнал до мен в самолета.

— Много неща не знаете. Господин Уин е близък семеен приятел.

— На чие семейство? Бащата на Албърт не се появи на летището. Албърт очевидно не знае къде може да е. Не ви ли беше страх, че нещо може да се случи на едно малко момче, което пътува само?

— Не беше сам. Беше с вас. А сега вие сте тук. Исках да се запозная с вас.

— Семеен приятел? — повтори Скарпета. — Тогава защо Албърт не го познаваше, след като е такъв добър семеен приятел?

— Албърт никога не го е виждал.

— В това няма логика.

— Не очаквах от вас да кажете такова нещо.

— Как може да сте сигурна, че ще се наема да се грижа за него и че на мен може да се разчита? — Скарпета се изправи и блъсна назад стола си. — Той е изгубил майка си, дявол знае къде е баща му, освен това е загубил кучето си, да не говорим, че е бил изоставен и изплашен. В моята професия това се нарича малтретиране на дете. — Гневът й се разпалваше.

— Аз съм сестрата на Шарлот. — Г-жа Гидон също се изправи.

— През цялото време ме манипулирахте. Или се опитвахте. Отивам си.

— Моля ви, нека първо ви покажа къщата. По-точно избата.

— Как можете да имате винарска изба в област, където нивото на водата е толкова високо, че жилищата трябва да са на колони?

— Значи невинаги сте наблюдателна. Тази къща е построена на възвишение през 1793 година. Първоначалният собственик е открил идеалното място за своя план. Бил е французин, търговец на вина, и често е пътувал до Франция. Робите са строили винарската изба по образец на френските и едва ли има друга като нея в страната. — Тя пристъпи до вратата, която водеше навън, и я отвори. — Трябва да я видите. Най-добре пазената тайна на Батън Руж.

Скарпета не помръдна от мястото си.

— Не.

Госпожа Гидон снижи глас. Прозвуча почти нежно, когато й обясни:

— Грешите по отношение на Албърт. Аз обикалях летището. Видях ви двамата на тротоара. Ако го бяхте зарязали, щях да го прибера, но знаех, че не бихте го изоставили. Вие сте прекалено грижовна, прекалено почтена. И ви тревожат злините на този свят — заяви го не толкова с чувство, колкото като факт.

— Как така сте обикаляли летището? Аз ви се обадих вкъщи…

— Програмиран е да прехвърля разговорите на мобилния ми телефон. Гледах ви, когато ми се обадихте. — Това я забавляваше. — Върнах се в къщата само петнадесет минути преди вас, д-р Скарпета. Не ви обвинявам, че сте ядосана и объркана, но исках да говоря с вас, докато Джейсън го няма. Бащата на Албърт. Повярвайте ми, имате късмет, че не си е вкъщи. — Тя се поколеба, като държеше вратата на кухнята широко отворена. — Моля, елате — направи й знак да я последва.

Скарпета огледа клавиатурата с бутони до вратата на кухнята. Навън сенките на дърветата образуваха завеса от млади листа. Гората бе влажна и миришеше на земя под чезнещата луна.

— Ще ви изведа оттук. Паркингът е отстрани. Но ми обещайте, че ще се върнете да видите избата.

— Ще мина през предния вход. — Скарпета се насочи натам.