Стръв за алигатори

18.

Марино отвори и приглади писмото на Жан-Батист, изпратено лично до него, и започна да чете: „Bonjour, mon cher ami, Пийт…“. Спря и вдигна намръщено поглед.

— Можеш ли да повярваш, нарича ме „Пийт“? Това направо ме изкарва от релси.

— Повече, отколкото обръщението скъпи мой приятелю? — уточни сухо Бентън.

— Не понасям разни боклуци да ме наричат на малко име.

— Продължавай да четеш, ако обичаш — подкани го Бентън с известно нетърпение. — Дано няма повече френски думи, които да осакатиш. От коя дата е писмото?

— Няма и седмица, откакто е писано. Направих всичко възможно да пристигна тук колкото се може по-бързо. За да се видя с теб… По дяволите, ще ти казвам Бентън!

— Чети, ако обичаш.

Марино запали нова цигара, всмука дълбоко и продължи:

— „Това е само кратко писъмце, с което те уведомявам, че си пускам коса. Защо? Естествено, защото определиха датата, на която ще умра. Днес е седми май, часът е десет вечерта, нито минута по-късно. И така, надявам се да бъдеш мой специален гост. Но преди това, mon ami, трябва да сключа една сделка, тъй че ти правя предложение, на което не можеш да устоиш (както казват по филмите).

Никога няма да ги пипнеш без мен, Жан-Батист. Все едно да се опиташ да уловиш хиляда риби с малка мрежа. Мрежата съм аз. Има две условия. Те са прости.

Няма да призная нищо, освен пред мадам Скарпета, която поиска да се видя с нея и да й кажа каквото знам.

Никой друг не може да присъства.

Имам още едно условие, което тя не знае. Искам да ми вкара смъртоносния коктейл, както се изразяват. Мадам Скарпета трябва да ме убие. Имам й пълно доверие. Знам, че ако приеме, няма да наруши обещанието си към мен. Виждате ли колко добре я познавам?

До скоро,

Жан-Батист Шандон.“

— А писмото до нея? — попита рязко Бентън, не желаеше да произнесе името на Скарпета.

— Горе-долу в същия стил. — Марино нямаше желание да му го чете на глас.

— В ръката ти е. Прочети го.

Марино тръсна пепелта във водната чаша и примижа с едното око, докато издухваше дима.

— Ще ти го предам накратко.

— Не ме щади, Пийт — тихо промълви Бентън.

— Добре, щом искаш да го чуеш, ще ти го прочета. Но мисля, че не е необходимо и може би ти…

— Хайде, прочети го! — Гласът на Бентън звучеше уморено и когато се облегна назад, погледът му не бе толкова напрегнат.

Марино прочисти гърлото си, докато отваряше друг обикновен бял лист и започна да чете:

— „Mon cher amour, Kay… — хвърли поглед към Бентън. Кръвта се бе изцедила от лицето му и то бе придобило жълтеникав оттенък под загара. — Сърцето ми се облива от мъка, защото все още не си ми определила среща. Не разбирам. Ти, естествено, се чувстваш като мен. Аз съм твоят крадец в нощта, великият любовник, който дойде, за да те открадне, но ти отказа. Ти ме избягваш и ме нараняваш. Сега сигурно се чувстваш празна, отегчена и копнееш за мен, мадам Скарпета.

Питаш за мен? Аз не се чувствам отегчен. Ти си тук, при мен, в моята килия, останала без своя воля, напълно в моя власт. Ти трябва да го знаеш. Трябва да го усещаш. Почакай, да преброя ли? По четири, пет или петнайсет пъти на ден разкъсвам тези твои красиви костюми — висшата мода на мадам Скарпета, лекарката, адвокатката, шефката. Разкъсвам всичко с голите си ръце и впивам зъби в големите гърди, докато ти цялата трепериш и примряла от удоволствие…“

— Има ли нещо по-съществено тук? — Гласът на Бентън бе рязък като изщракване на затвор на пистолет. — Не ме интересуват тези порнографски лигавщини. Какво иска той?

Марино се вгледа напрегнато в него, направи пауза и отново се върна към писмото. По оплешивялото му теме бяха избили капки пот, които се стичаха по слепоочията. Той прочете написаното на гърба на белия лист:

— „Трябва да те видя! Не можеш да се измъкнеш, освен ако не те интересува дали ще умрат още невинни хора. Не че някой е невинен. Ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш. Но трябва да те гледам в плът и кръв, докато говоря истината. След това ще ме убиеш.“ — Марино спря да чете. — Няма смисъл да слушаш повече помия…

— И тя не знае нищо за това?

— Е — извъртя Марино, — не буквално. Както казах, не съм й го показвал. Обясних й само, че съм получил писмо и че Върколака иска да я види, и че ще размени информация срещу евентуално нейно посещение в затвора. Предадох й за желанието му тя да бие смъртоносната инжекция.

— Това е обичайната практика — затворническите власти използват медици отвън, обикновени цивилни лекари, които да приложат смъртния коктейл — отбеляза Бентън ни в клин, ни в ръкав, сякаш казаното от Марино не го засягаше. — Обработихте ли писмата с нинхидрин? — Този път той смени темата. — Така не мога да преценя, тъй като това са фотокопия.

Химикалът нинхидрин реагираше с аминокиселината от пръстовите отпечатъци и оцветяваше големи части от оригиналните писма в тъмновиолетово.

— Не исках да ги повреждам — отвърна Марино.

— А алтернативен светлинен източник? Нещо неувреждащо, от рода на кримоскоп, например?

След като Марино не отговори, Бентън му зададе очевидния въпрос:

— Не си направил нищо, за да докажеш, че тези писма са от Жан-Батист Шандон? Само предполагаш? Господи! — Бентън прокара ръце през лицето си. — Боже господи! Пристигаш тук, поемаш този риск и дори не знаеш със сигурност дали писмата са от него? Нека предположа — не са взети и ДНК проби от лепилото на марките и на плика? Ами самите марки? Обратният адрес?

— Няма обратен адрес, както няма и пощенско клеймо, което да ни подскаже откъде са изпратени — призна Марино, който вече се потеше обилно.

Бентън се наведе напред.

— Какво? Предал е писмата на ръка? Обратният адрес не е неговият? Какви ги дрънкаш, по дяволите? Как ще ти изпрати нещо по пощата и няма да има пощенско клеймо?

Марино разгърна друг лист и му го подаде. Фотокопието бе на бял пощенски плик, с логото на фондацията „Национална юридическа академия“ и печат за предплатена държавна пощенска такса.

— Е, това поне сме го виждали — отбеляза Бентън, разглеждайки фотокопието — и двамата сме членове на НЮА, откакто се помним. Или поне аз бях. Съжалявам, че ти го напомням, но вече не фигурирам в списъка им с пощенски адреси. — Той спря да говори, когато забеляза, че надписът „Първокласна поща“ до печата за предплатена пощенска услуга е зачеркнат. — За пръв път нямам никакво възможно обяснение — заяви той.

— Пликът на НЮА пристигна до мен по пощата — обясни Марино. — И когато го отворих, двете писма бяха вътре. Едното до мен, а другото до Скарпета. Запечатани и маркирани като съдебна поща, в случай, че някой от затвора прояви любопитство и реши да я отвори. Единствените други надписи върху пликовете бяха имената ни.

Двамата се умълчаха. Марино пушеше и отпиваше от бирата.

— Виж, има още една възможност, последната, за която се сещам — каза Марино. — Направих проверка, като започнах от шефа и стигнах до най-долу. Петдесет и шест от служителите са членове на НЮА. Няма нищо странно да видиш оставен някъде такъв плик.

Бентън поклати глава.

— Но твоят адрес е напечатан на машина. Как Шандон би могъл да го направи?

— Как по дяволите търпиш тоя кенеф? И климатик ли нямаш? Взехме проби още с пристигането на пликовете, но бяха самозалепващи се. Значи не е трябвало да ближе лепилото.

Това бе измъкване и Марино го знаеше. Кожни клетки можеха да попаднат и върху самозалепващи се повърхности. Просто не му се отговаряше на въпросите на Бентън.

— Как Шандон е успял да изпрати писмата в подобен плик? — Бентън размаха фотокопието пред лицето на Марино. — И не ти ли се струва малко странно, че „Първокласна поща“ е задраскано? Защо му е да го прави?

— Защо не попитаме Върколака — отвърна грубо Марино. — Нямам никаква представа.

— Но си сигурен, че писмата са от Жан-Батист — Бентън премери всяка своя дума. — Пийт, недей, не си такъв глупак.

Марино изтри челото си с ръкава.

— Виж, истината е, че нямаме научни доказателства за каквото и да било. Но не защото не сме се опитали. Опитахме и със светлинен източник и с ДНК проби, но нищо не излезе.

— А митохондриално ДНК? Пробвахте ли?

— За какво? Ще отнеме месеци, а дотогава той ще е мъртъв. И без това няма начин да получим резултат. Все едно да разтръбим високо: „Абе откъде копелето е използвало плик на Националната юридическа академия?“. Сигурно се кефи, като ни принуждава да правим всички тези анализи. Много добре знае, че ще ударим на камък. Трябвало е само да си увие ръцете с тоалетна хартия или нещо подобно, за да не остави отпечатъци.

— Може би — съгласи се Бентън.

Марино бе на крачка да избухне. Направо беше бесен.

— Кротко, Пийт. Нямаше да имаш такова добро мнение за мен, ако не бях попитал.

Марино го гледаше, без да мига.

— Искаш моето мнение ли? — продължи Бентън. — Написал е писмата и нарочно не е оставил улики. Не знам как се е добрал до плик на Националната юридическа академия. Честно казано, изненадан съм, че не ти се е обаждал и по-рано. Писмата звучат автентично. Знаем, че Жан-Батист фетишизира женските гърди. Знаем, че е много вероятно да разполага с информация, която би унищожила престъпната фамилна групировка. Условията, които ни поставя, се връзват с неутолимия му стремеж да доминира и контролира.

— А какво ще кажеш за това, че уж Скарпета искала да го види?

— Ти ми кажи.

— Никога не му е писала. Попитах я направо. За какво й е, по дяволите, да пише подобни лайна? Казах й и за Националната юридическа академия, както и че писмата до нея и до мен са получени в един плик. Показах й фотокопие…

— На какво? — прекъсна го Бентън.

— На плика на Националната юридическа академия — Марино започна да губи търпение, — в който пристигнаха моето и нейното писмо от Върколака. Предупредих я, ако получи писмо в плик на Националната юридическа академия, да не го отваря и дори да не го докосва. Вярваш ли, че иска тя да бъде неговият палач?

— Ако има намерение да умира…

— Намерение? — прекъсна го Марино. — Не мисля, че старият Върколак има думата по въпроса.

— Много неща могат да се случат междувременно, Пийт. Не забравяй връзките му. Аз нямаше да бъда сигурен в нищо. Между другото и писмото на Луси ли беше в плик на Националната юридическа академия с предплатена пощенска такса?

— Да.

— Фантазията за жена лекар, която му бие смъртоносната инжекция и наблюдава как умира, сигурно е доста еротична за него — промълви замислено Бентън.

— Не коя да е лекарка. Говорим за Скарпета!

— Той преследва друго човешко същество до край, подчинява го и го контролира, принуждава го да извърши нещо, което ще го бележи завинаги. — Бентън млъкна за момент, преди да добави: — Убиеш ли някого, не го забравяш, нали знаеш? Трябва да приемем тези писма сериозно. Вярвам, че действително са от него, независимо дали има пръстови отпечатъци или не.

— Да, аз също вярвам, че са от него и че наистина мисли каквото е написал. Точно затова съм тук. Ако накараме Върколака да пропее, ще стигнем до гвардейците на татенцето и ще направим така, че групировката Шандон да остане без бизнес. И ти няма да имаш повече грижи.

— Кои сме тези „ние“?

— Няма ли най-сетне да престанеш! — Марино се надигна да си вземе още една бира. Отново бе обзет от гняв и разочарование. — Не разбираш ли? — извика той, докато тършуваше в хладилника. — След седми, ако си свършим работата както трябва и Върколака умре, след седми май няма да има причина повече да си Том еди-кой си!

— Кои сме тези „ние“?

Марино изсумтя като бик, докато отваряше бутилката „Дос Еквис“.

— „Ние“ — това съм аз, това е Луси.

— Луси знае ли, че си дошъл да се срещнеш с мен днес?

— Не, не съм казвал на никого и нямам намерение.

— Добре. — Бентън не помръдна от стола си.

— Върколака ни пуска стръв, за да потопи кораба — разсъждаваше Марино на глас. — Сигурно вече е пуснал първата, като е изпял за Роко. Някой все пак трябва да е пропял, щом най-неочаквано са го взели на мушка и го издирват.

— Разбирам. Колко благородно от страна на Шандон да предаде първо сина ти. Ще посещаваш ли Роко в затвора, Пийт?

Марино внезапно строши бирената бутилка в мивката. Разхвърчаха се стъкла. Той се приближи до Бентън и го погледна в упор.

— Не го споменавай, чу ли ме! Дано хване СПИН в затвора и да пукне! Колко мъка е причинил! Сега е негов ред, по дяволите!

— Мъка на кого? — Бентън не трепна пред кипналия, лъхащ на бира Марино. — На теб ли?

— Можеш да започнеш с майка му. И да продължиш нататък. — Марино все още мислеше за Дорис, бившата си съпруга и майка на Роко, със свито сърце. Тя беше неговата младежка любов и продължи да я смята за такава, дълго след като бе престанал да й обръща внимание. Остана поразен, когато тя го изостави заради друг мъж. Докато тези мисли преминаваха през ума му, Марино не спираше да крещи на Бентън: — Ще можеш да се прибереш у вас, шибан идиот! Отново ще можеш да заживееш своя живот!

Марино се тръшна на кушетката, дишаше тежко, а лицето му бе станало тъмночервено и напомняше на Бентън за ферарито „575М Маранело“, което бе зърнал да снове из Кеймбридж. Цветът му бе наситено виненочервен и той се сети за Луси, която бе влюбена в бързите мощни коли.

— Ще можеш да се виждаш със Скарпета и с Луси и…

— Грешиш — прошепна Бентън. — Жан-Батист Шандон се е докарал умишлено до това положение. Той се намира точно там, където искаше да бъде. Свържи фактите, Пийт. Спомни си как започна всичко, след като беше арестуван. Следователите бяха шокирани, когато направи доброволни самопризнания за още едно убийство, този път в Тексас, и след това най-неочаквано се призна за виновен. Защо? Защото искаше да бъде екстрадиран в Тексас. Изборът беше негов, а не на губернатора на Вирджиния.

— Няма начин — не отстъпваше Марино. — Нашият амбициозен губернатор едва ли е искал да подразни Вашингтон, като ядоса Франция, най-ревностния противник на смъртното наказание. Затова дадохме Шандон на Тексас.

Бентън поклати глава.

— Не е така. Жан-Батист даде Жан-Батист на Тексас.

— И как, по дяволите, го разбра? Разговарял си с хората? Аз пък мислех, че вече не разговаряш с никого.

Бентън не отговори.

— Не разбирам — продължаваше Марино — защо на Върколака ще му пука за Тексас?

— Знае, че там ще умре бързо, а той иска да умре по-скоро. Било е част от големия му план. Не е имал намерение да гние десет или петнадесет години в смъртното отделение. В Тексас шансовете му да спечели играта са много по-големи. Вирджиния може лесно да се поддаде на политическия натиск и да отложи екзекуцията. Не забравяй, че там всяка негова стъпка щеше да бъде следена. Щеше да му се позволява много по-малко, тъй като блюстителите на реда и надзирателите щяха да се посветят на мисията да осигурят както неговата безопасност, така и доброто му поведение. Щеше да бъде под строго наблюдение. Само не ми казвай, че ако беше във Вирджиния, пощата му нямаше тайно да бъде проверявана, нищо че законните му права щяха да отидат по дяволите.

— Вирджиния щеше да му изпържи задника — възпротиви се Марино, — след всичко, което е извършил.

— Той уби служителка в магазин. Уби полицай. Почти щеше да убие главния патолог. Тогавашният губернатор е вече сенатор и председател на Демократичния национален комитет. И не е подразнил Вашингтон, защото не е имал намерение да дразни французите. Губернаторът на Тексас е вече във втория си мандат — един републиканец с пръст на спусъка, който между другото пет пари не дава кого дразни.

— „Главният патолог“? Даже не ти стиска да й кажеш името, а! — възкликна Марино с невярващ поглед.