Стръв за алигатори

65.

Джейми Бъргър си купуваше кафе от улицата, за да се спаси от травматизиращото служебно ежедневие. Тя си прибра рестото от Раул и му благодари, а той само кимна, зает с дългата опашка от клиенти. Попита иска ли сметана, въпреки че през всичките тези години му бе отказвала. Отмина с кафето и обичайния високовъглехидратен обяд, състоящ се от хлебче — този път с маково семе — и две пакетчета топено сирене „Филаделфия“, в бяла хартиена торбичка със салфетка и пластмасов нож. Мобилният й вибрираше на колана като жилещо насекомо.

— Да — обади се тя и спря на тротоара срещу сивата гранитна сграда на окръжната прокуратура, от която на 11 септември 2001 видя как вторият самолет се врязва в Световния търговски център.

Празното пространство до река Хъдсън остави празнота и в сърцето й. Когато се оглеждаше към онова, което вече го нямаше, се чувстваше по-стара от своите четиридесет и пет години. С всеки отминал етап от живота си губеше частица от себе си.

— Какво правиш? — попита Луси. — Чувам хаоса на улицата, което ще рече, че си сред полицаите, адвокатите и гангстерите, които се тълпят около сградата на съда. Колко бързо можеш да стигнеш до Ъпър Ийст Сайд, където нещата са доста по-цивилизовани?

Типично в неин стил, Луси не даваше на Бъргър възможност да се обади, за да не може да й откаже.

— Нали нямаш съдебно заседание?

Бъргър отговори с „не“.

— Предполагам, че ти трябвам веднага.

Реалистично погледнато, „веднага“ означаваше след четиридесет и пет минути, заради натовареното движение. Наближаваше един, когато Бъргър излезе от асансьора в сградата на Луси. Вратите му се отваряха към махагонова приемна, където на стената зад извито стъклено бюро стоеше надпис с месингови букви „Инфосърч Сълюшънс“. Вътре нямаше място за чакащи клиенти и от двете страни на бюрото имаше врати от матово стъкло. Лявата се отваряше по електронен път при затваряне на вратите на асансьора и невидима камера, монтирана в полилея, предаваше всяко движение и звук на Бъргър по мониторите с платинен екран във всички вътрешни кабинети.

— Изглеждаш като дошла от ада. Но по-важното е аз как изглеждам — отбеляза сухо Бъргър, след като Луси я поздрави.

— Много си фотогенична — отвърна Луси с обичайната ирония. — Можеше да направиш блестяща актьорска кариера в Холивуд.

Бъргър бе тъмнокоса, с изострени черти и красиви зъби. Обличаше се безупречно в строги костюми и макар да не се мислеше за актриса, знаеше, че всеки добър прокурор театралничи по време на разпити, особено в съдебната зала. Бъргър се озърна към стената със затворени махагонови врати. Една от тях се отвори и Зак Манъм се показа, стиснал тесте компактдискове.

— Влез в моя кабинет — предложи Луси на Бъргър, — че се появи някакъв паяк.

— Тарантула — поясни Манъм. — Как я караш, шефке? — Той разтърси ръката на Бъргър.

— Още ли ти липсват добрите стари времена? — усмихна му се Бъргър.

Все още я болеше, че Манъм напусна прокуратурата, или „А“ група, както тя наричаше отдела си, макар че бе за добро и тя продължаваше да работи с него понякога.

Още един преминал етап.

— Заповядай насам — покани я Манъм.

Бъргър влезе в помещението, наричано от всички просто „лабораторията“. Стаята бе просторна и шумоизолирана като професионално звукозаписно студио. По високите рафтове бе разположена свръхсложна аудио- и видеотехника, средства за засичане и различни системи за проследяване — истинско предизвикателство към експертните познания на Бъргър — които не преставаха да я изумяват, всеки път щом прекрачеше прага на агенцията. Навсякъде мигаха светлинки и светеха екрани с непрекъснато сменящи се образи — някои от вътрешността на сградата, а други от места, които не й говореха нищо.

Върху бюрото, отрупано с модеми и монитори забеляза нещо, което й заприлича на купчина миниатюрни микрофони.

— Каква е тази нова измишльотина? — попита Бъргър.

— Най-новото ти бижу. Ултрамикропредавател — отвърна Луси, като вдигна купчината и измъкна един от предавателите, прикрепен към дълга, тънка жица. — Върви с ей това. — Тя потупа малка черна кутийка с жакове и цифров екран. — Можем да го скрием в подгъва на някое твое сако „Армани“ и ако те пипнат, локаторът може да открие точното ти местонахождение чрез високочестотни и ултрависокочестотни сигнали. Честотен обхват от двадесет и седем до петстотин мегахерца. Каналите се избират с обикновена клавиатура, а това другото, което гледаш в момента — тя потупа черната кутийка, — е система за проследяване. Можем да те проследим, където и да се намираш — в колата, на мотора или на велосипеда ти. Най-обикновен кристален осцилатор, захранван от никело-кадмиева батерия. Може да следи до десет обекта едновременно, например ако мъжът ти се чука с много жени.

Бъргър не реагира на остроумието, което не бе нищо повече от остроумие.

— Водоустойчив — продължи Луси, — с много шик калъфче, може да се носи и през рамо. Има и самолетна антена, в случай че искаш да се чувстваш сигурна, когато летиш, тъй като си жена в постоянно движение.

— Някой друг път — отвърна Бъргър. — Надявам се, че не си ме повикала, само за да ми покажеш какво ще стане, ако се загубя или ме отвлекат.

— Всъщност не.

Луси седна пред един голям монитор. Пръстите й се движеха бързо по клавиатурата, докато прелиташе от един прозорец в друг, навлизайки все по-дълбоко в непозната за Бъргър софтуерна програма.

— Да не си взела това от НАСА? — попита тя.

— Може би — отговори Луси, насочвайки курсора към директория, обозначена с цифра, която не говореше нищо на Бъргър. — НАСА прави много повече от това да пренася лунни камъни. — Луси млъкна с вдигнат над клавиша пръст, взирайки се съсредоточено в екрана. — Имам приятелчета в Научния център на Лангли. — Тя премести мишката. — Все хубави хора, които не получават каквото заслужават. Работим по някои доста изумителни проекти. Добре. — Кликна върху файл, обозначен с номер и днешната дата. — Започваме. — Луси вдигна поглед към Бъргър. — Слушай.

— Добър ден! Мога ли да знам кой се обажда? — Записаният мъжки глас бе на Зак Манъм.

— Когато мадмоазел Фаринели се върне, кажете й Батън Руж.