Стръв за алигатори

23.

Слънцето освети тънък отрязък от лицето на Бентън, докато се взираше през прозореца.

В стаята цареше дълго, напрегнато мълчание. Въздухът сякаш трептеше зловещо и Марино разтриваше очите си.

— Не те разбирам — произнесе той с гримаса. — Можеш да бъдеш свободен, да се върнеш вкъщи, отново да си жив. — Гласът му трепна. — Мислех, че поне ще си ми благодарен, задето си вдигнах задника и пристигнах тук, за да ти кажа, че с Луси никога не сме се отказвали да те върнем обратно…

— Като ми предлагаш нея? — Бентън се обърна кръгом и го погледна. — Като ми пробутваш Кей за стръв?

Най-сетне произнесе името й, но толкова спокойно, че сякаш не изпитваше никакви чувства, от което Марино бе напълно шокиран. Той изтри очите си.

— Стръв? Какво искаш…

— Не й ли стига онова, което кучият син й причини? — продължи Бентън. — Веднъж се опита да я убие. — Бентън нямаше предвид Жан-Батист. Говореше за Джей Тали.

— Няма как да я убие, когато седи зад армирано стъкло и разговаря по телефона в затвор с максимална охрана — изтъкна Марино, като и двамата продължаваха да говорят за различни хора.

— Ти не ме слушаш — отвърна Бентън.

— Ти не ме слушаш какво ти говоря — отвърна по детски Марино.

Бентън изключи климатика и вдигна нагоре прозореца. Затвори очи, щом лекият бриз погали сгорещеното му лице като с хладни пръсти. Вдиша напъпилата земя. За миг си припомни какво е да бъдеш жив и сърцето му се сви от болка.

— Тя знае ли? — попита той.

Марино разтри лицето си.

— Писна ми това мое кръвно да се покачва като термометър.

— Кажи ми. — Бентън облегна длани върху рамката на прозореца и се наведе да вдиша чист въздух. После се обърна кръгом и срещна погледа на Марино. — Тя знае ли?

Марино бе схванал въпроса му и въздъхна с облекчение.

— Не, по дяволите! Не знае. И няма да узнае никога, ако ти не й го кажеш лично. Аз не бих й причинил това. Луси също. Не разбираш ли? — Той се изправи ядосано. — На някои от нас ни пука прекалено много за нея, за да я нараним по такъв начин. Представяш ли си как ще се почувства, ако разбереше, че си жив и вече не даваш пет пари за нея. — Той пристъпи към вратата, разтърсван от ярост и мъка. — Мислех, че ще си ми благодарен.

— Благодарен съм ти. Знам, че имаш добри намерения. — Бентън се приближи до него, беше неестествено спокоен. — Знам, че не разбираш, но може би един ден ще разбереш. Сбогом, Пийт! Не искам нито да те чувам, нито да те виждам повече. Моля те, не го приемай лично.

Марино сграбчи дръжката на вратата и почти я извади.

— Добро измъкване, няма що! Върви на майната си. И не го приемай лично.

Те се гледаха един-друг, все едно се прицелваха за стрелба, като никой не искаше да направи първата крачка, защото не желаеше другият да си отиде от живота му. Лешниковите очи на Бентън бяха празни, сякаш човекът, който живееше зад тях, бе изчезнал. Пулсът на Марино отрази паниката му, щом осъзна, че някогашният Бентън си е отишъл и нищо не може да го върне.

Марино трябваше да обясни това на Луси. Както и да приеме факта, че мечтата му да спаси Бентън и да го върне на Скарпета, щеше да си остане само мечта.

— Няма логика! — изкрещя Марино.

Бентън докосна устни с показалеца си.

— Моля те, тръгвай, Пийт — каза той едва чуто. — Не е нужно да има логика.

Марино се поколеба на зле осветената воняща стълбищна площадка пред апартамент 56.

— Добре. — Ровеше за цигари и разсипа няколко на мръсния цимент. — Добре… — Канеше се да каже „Бентън“, но се спря, докато клечеше и събираше падналите цигари, а дебелите му пръсти нервно счупиха две от тях.

Марино изтри очи с опакото на едрата си ръка, докато Бентън го наблюдаваше отвисоко, застанал на прага на входната врата, без да му помогне да събере цигарите, неспособен изобщо да помръдне.

— Пази се, Пийт — каза Бентън, царят на маските и самоконтрола, с равен разумен глас.

Марино го погледна отдолу с кървясал поглед. Смачканият му панталон с цвят каки се бе цепнал на чатала и оттам се подаваха късите му бели гащета. Внезапно изтърси:

— Не разбираш ли, можеш да се върнеш!

— Това, което ти не разбираш, е, че няма към какво да се върна — прошепна Бентън. — Не искам да се връщам. А сега се разкарай от живота ми и ме остави на мира.

След което затвори вратата и щракна секрета. Вече вътре, се тръшна на кушетката и скри лицето си в ръце, докато настойчивото чукане на Марино не премина в яростни удари и ритници.

— Добре бе, радвай се на страхотния си живот! — проехтя притъпения му глас през вратата. — Винаги съм знаел каква студена риба си и че не ти пука за никого, даже и за нея, шибан психопат!

Ударите и ритниците внезапно спряха.

Бентън затаи дъх, напрягаше се да го чуе. Внезапно настъпилото мълчание бе по-страшно от всяко избухване. А мълчанието на Пийт Марино бе като проклятие. То беше окончателно. Тежките стъпки на приятеля му се затътриха по стълбището.

— Аз съм мъртъв — промърмори тихо Бентън в шепите си, превит на две върху кушетката. — Независимо от всичко съм мъртъв. Казвам се Том. Том Хавиланд. Том Спек Хавиланд… — Изпусна дълбока въздишка и сякаш сърцето му спря. — Роден в Гринуич, Кънектикът…

Той се надигна, почти смазан от отчаяние. В стаята сякаш се стъмни, а въздухът натежа. Надуши натрапчивата миризма от цигарите на Марино, която го прободе като острие. Пристъпи до прозореца, застана встрани от него, за да не го видят отдолу и загледа как Пийт Марино се отдалечава бавно под пъстрите сенки на калдъръмения път.

Марино спря да запали цигара и се обърна назад, оглеждайки мрачния блок на Бентън, докато не откри прозореца на апартамент 56. Евтините тънки завеси се издуваха от ветреца и трептяха извън прозореца като отлитащи духове.