Стръв за алигатори

45.

Лек като мъгла дъждец бе навлажнил улиците на Шчечин, когато Луси наближи хотел „Радисън“. Този път не й се налагаше да чака администраторката да напусне рецепцията. Фоайето бе празно. Тя пристъпи вътре с нехайна, но енергична походка и се насочи към асансьорите. Пръстът й тъкмо се канеше да натисне бутона на асансьора, когато вратите му се отвориха и отвътре залитна някакъв много пиян мъж, който се блъсна в нея.

— ’Звинете! — произнесе той високо, с което стресна Луси и я изкара от равновесие.

Какво да прави? Какво да прави?

— Ееей, ама вие сте нааай-голямата хубавица, която съм срещал!

Думите се сливаха, сякаш устата му бе обезчувствена с лидокаин и той почти крещеше, хилейки се нагло, докато погледът му се плъзгаше от главата й, по цепката на деколтето и стигна до велурените каубойски ботуши. Обяви, че купонът в стая 301 се вихрел с пълна сила и тя трябвало непременно да дойде. Продължи в същия дух. Леле, леле, колко е хубава и секси, явно е американка, а той бил от Чикаго и наскоро бил прехвърлен в Германия и бил самотен и разделен с жена си, която била кучка.

Администраторката се върна тичешком във фоайето и само след минута бе последвана от служител от охраната, който заговори пияния на английски.

— Май трябва да се върнете в стаята си. Късно е и вече е време да спите — произнесе сковано той и хвърли към Луси подозрителен поглед, изпълнен с презрение, явно я взе за приятелка на вулгарния пияница или може би за проститутка, пияна колкото него.

Тя насочи със замах пръста си към бутона на асансьора, без да го уцели няколко пъти, като се клатушкаше, хванала подръка пияния мъж.

— Хайде, давай да тръгваме — пелтечеше с руски акцент, облегната върху него.

— Леле, че е сладка… — Тъкмо се накани да демонстрира изненадата и удоволствието си, когато тя се наведе към него и го целуна страстно по устата.

Вратите на асансьора се отвориха и Луси го издърпа вътре, увивайки се около него, без да спира дългата опипваща езика му целувка, която намирисваше на чесън и уиски. Охранителят ги гледаше с каменно изражение, когато вратите се затвориха.

Грешка.

Охранителят щеше да запомни лицето й. То трудно се забравяше, а той имаше предостатъчно време да го разгледа, тъй като Луси беше в капана с пияния задник.

Непростима грешка.

Тя натисна бутона за втория етаж, докато мъжът я опипваше. Той явно не забеляза, че асансьорът спира на погрешен етаж. Новоизлюпената му любовница побягна, притискайки дрехите си и той се опита да я настигне. Размахваше ръце като луд и ругаеше, но се спъна в килима.

Луси следваше знаците, водещи към изхода и зави към друго фоайе, след това към стълбището. Безшумно изкачи още три етажа и изчака в слабо осветеното стълбище, като сдържаше дишането си и се ослушваше. Потта се стичаше по лицето й и намокри сексапилната й черна блуза. Бе грабнала хотелския ключ от масичката в стаята на Роко Каджиано и го бе мушнала в джоба на шлифера си по-скоро по навик, отколкото по инстинкт. Винаги когато напускаше хотел, запазваше ключа, за да е на нейно разположение, ако внезапно откриеше, че е забравила нещо. Веднъж (не обичаше да си припомня тази случка), беше забравила пистолета си в чекмеджето на нощното шкафче и се усети, чак когато влизаше в едно такси. Слава богу, че имаше ключ!

Табелата „Не ни безпокойте“ висеше зловещо на топката на бравата на стая 511 и Луси огледа коридора с отчаяната надежда, че няма да бъде изненадана от някого. Докато пристъпваше, до слуха й достигна звукът от пуснатия в стаята на Роко телевизор и стомахът й се присви. Страхът я изгаряше. Припомни си ужаса на това, което току-що бяха извършили с Руди, и че трябваше отново да го погледне.

Над вратата трепкаше зелена светлинка, разби я с лакът, тъй като нямаше други ръкавици. Блъсна я отвратителната смрад, която се разнасяше от последната мазна вечеря на Роко, и надуши наситената с алкохол кръв. Беше се съсирила като пудинг под главата му, а полуотворените му очи гледаха безизразно. Столът бе преобърнат и пистолетът си беше под гръдния му кош, както и всяка друга подробност — точно както ги бяха оставили с Руди. Над тялото му кръжаха мухи месарки, които търсеха идеалното място да снесат яйцата си. Луси се взря в полуделите насекоми като зашеметена.

Вниманието й бе приковано от тактическата палка.

Тя също си беше точно там, където я бе оставила — върху масичката от лявата страна на леглото.

— О, слава богу! — прошепна тя.

Палката отново бе затъкната в ръкава й, докато Луси отваряше предпазливо вратата й изтриваше топката на бравата с блузата си. Този път се спусна по стълбите до етажа за персонала, откъдето дочу приглушени гласове вероятно от кухнята. Покрай стената бяха наредени масички на колелца, отрупани с мръсни съдове, увехнали цветя в малки вазички, празни бутилки и остатъци от коктейли и други напитки. Храната в хотелските порцеланови чинии, по сатенените покривки и мръсните салфетки, бе засъхнала. Тук нямаше мухи. Нито една.

Тя преглъщаше учестено, внезапно й се догади при спомена за мухите месарки, плъзнали по тялото на Роко, които се хранеха от раните му. Замисли се какво ще стане след това. В затоплената стая от яйцата на мухите щяха да се излюпят ларви, които в зависимост от това кога ще бъдат открити останките му, щяха да загъмжат с пълна сила върху разлагащия се труп, особено в раните и другите отверстия. Месарките обичаха дълбоките тъмни и влажни процепи и проходи.

Орляците месоядни насекоми щяха да изиграят подвеждаща роля по отношение часа на смъртта на Роко. Патологът, който щеше да огледа тялото, щеше да бъде объркан от часа, в който румсървисът е внесъл количката с късната му вечеря, и напредналия стадий на ларвите. Нивото на алкохола в кръвта му щеше да покаже, че Каджиано е бил в алкохолно опиянение, когато е починал от самонанесената рана. Изстрелът е пронизал слепоочието и е разкъсал мозъка. Отпечатъците върху пистолета щяха да са негови.

Топлината в стаята щеше да бъде отбелязана, но нямаше да събуди подозрения. Празната бутилка шампанско щеше да носи отпечатъците на Каджиано, ако полицията изобщо си направеше труда да провери, въпреки че нямаше да се намери доказателство да е поръчвал или да е получавал шампанско като жест от управата на хотела. Можеше да го е купил и от другаде. Червеното съобщение щеше да бъде с неговите отпечатъци, ако някой решеше да провери, а тя бе длъжна да го предположи.

Щеше да е по-добре, ако Роко не бе поръчвал румсървис, но тя бе предвидила и тази възможност, тъй като си даваше сметка, че който и да е внесъл вечерята му, щеше да си припомни бакшиша и нямаше да признае, че е бил в долари. Той или тя нямаше да желае да се замеси в какъвто и да е скандал с участие на полицията. Освен това, ако часът на смъртта, определен от патолога, не се връзваше с разказа на служителя, внесъл подноса (при положение, че човекът изобщо се разприказва), то щеше да е много близо до ума, че той греши относно часа, дори и датата или пък, че лъже.

Кого го бе грижа за смъртта на Роко Каджиано? По всяка вероятност никого, освен фамилията Шандон. Те щяха да си задават въпроси. В плановете си Луси допускаше, че щяха да се разровят усърдно, за да узнаят фактите. Можеше да го направят, но можеше и да не го направят. Самоубийството щеше да бъде прието и никой нямаше да се тръшне от скръб.