Стръв за алигатори

22.

Кеят „Картридж Блъф“ бе прилична и доста посещавана спирка за покупки на хранителни стоки и гориво, но Бев Кифин никога не вкарваше моторницата там.

Тя го подмина, без да намали скоростта, и се приближи към кея „Тин Лизи“ с ресторанта за един милион долара, построен от стари съборетини. Богаташите от вътрешността стигаха до „Лизи“ по моста „Спрингфийлд“, за да хапнат от приготвените по специални местни рецепти пържоли, да опитат морските дарове и да пият каквото им душа иска, без да се налага да си тръгват с лодка след мръкване. Преди шест месеца Бев беше помолила Джей да я заведе там за рождения й ден, но той само се изсмя и лицето му се изкриви, когато изръмжа, че е глупава, грозна и луда въобще да си мисли, че би я завел на ресторант, да не говорим за баровски ресторант до самата магистрала.

Ревността й тлееше като жарава, докато Бев набираше скорост и се насочваше на запад към кея „Джакс Боут“. Представи си как Джей докосва други жени.

Припомни си как баща й вдигаше на коленете си другите малки момиченца и настояваше да води вкъщи свои приятелчета, за да ги гушка, а нея караше да гледа. Беше красив преуспяващ бизнесмен и през пубертета всичките й приятелки бяха хлътнали по него. Той ги докосваше по начин, който не биеше на очи и нямаше как да бъде разказан след това — просто едно невинно според него докосване на твърдия му пенис до дупетата им, докато седяха в скута му. Никога не се беше разкривал по вулгарен начин, никога дори не бе ругал. Най-лошото беше, че на приятелките й им харесваше, когато той случайно се отъркваше в гърдите им, а понякога те самите започваха.

Един ден го напусна и никога повече не се върна, точно както бе постъпила и майка й, когато Бев беше на три годинки. Заряза я при баща й и нуждите му. Бев се пристрасти към мъжете, сменяше ги един след друг. Но да напусне Джей бе съвсем друго нещо и не можеше да си обясни как все още не го е сторила. Не може да си обясни защо правеше всичко, което той поиска, въпреки страха за собствената си кожа. Мисълта, че един ден той може да отплава с моторницата и никога повече да не се върне, я караше да изтръпва от ужас. Щеше да си го е заслужила — и тя постъпи така с баща си. А когато почина от сърдечен удар през 1997 година, Бев не отиде на погребението му.

Понякога по време на пътуванията си към брега тя се замисляше за река Мисисипи. При хубаво време можеше да стигне дотам за по-малко от шест часа. Но усещаше, че Джей надушва случайните й импулси за бягство. Казваше й неведнъж, че Мисисипи е най-голямата река в Съединените Щати, което ще рече хиляди мили буйни течения, кални води и притоци от по-малки реки, блата и мочурища, из които една жена може така да се изгуби, „че да свърши като скелет в лодката си“. Джей даваше жена за пример, а изборът на думи при него никога не бе случаен. За Джей нямаше случайни приказки.

Въпреки всичко, когато излизаше с моторницата, Бев си мечтаеше за Мисисипи, за речни круизи и казина, за плодови коктейли и бира в изстудени чаши и може би понякога за карнавала — да го наблюдава от прозореца на някой хубав хотел с климатик. Чудеше се дали няма да й прилошее от хубавата храна, след като бе отвикнала от нея. Сигурно би се схванала в някое удобно легло, защото вече беше привикнала с вонящия смачкан матрак, на който дори Джей отказваше да спи.

Моторницата заобиколи един полупотънал пън, първоначално се притесни, да не би да се размърда и да покаже зъбите си. Изведнъж всичко я засърбя, особено под стегнатия колан на джинсите.

— Мамка му! — Насочи моторницата с едната си ръка и пъхна другата под дрехите си. Започна да се чеше неистово с нокти, докато червените подутини се уголемяваха. — По дяволите! Ох, мамка му, какво ме ухапа сега?

Задъхана и почти изпаднала в паника, изгаси мотора, отвори кабинката и започна да тършува из плажната чанта за спрея срещу насекоми. Напръска се цялата, дори и под дрехите.

— Всичко при теб идва от главата — натякваше й постоянно Джей. — Тези пъпки не са от ухапвания, нервите ти избиват в обриви, защото си луда.

„Не бях луда, докато не те срещнах, отвръщаше му тя наум. Никога не съм имала обриви, дори и от отровен бръшлян.“

Бев се носеше известно време из тесния залив, докато мислеше какво да направи, си представяше лицето на Джей, ако му донесе каквото е поискал, и после си го представяше в случай, че не му го донесе.

Тя нагласи скоростта на четиридесет мили в час, което бе прекалено бързо за тази част на Тикфоу — направо безразсъдно, като се има предвид колко се страхуваше от тъмната вода и онова, което е под нея. Докато завиваше наляво, рязко намали скоростта и насочи моторницата към тесен ръкав, който бавно и тихо навлизаше в блатисти води с мирис на смърт. Пресегна се под брезента, измъкна оттам пистолет и го положи в скута си.