Стръв за алигатори

66.

Бъргър издърпа един стол и седна, без да откъсва очи от екрана на компютъра. Върху него стояха неподвижни изображения на гласови отпечатъци или спектрограми — цифрови отрязъци от записан човешки глас, превърнат в електрически честоти. Получените резултати представляваха черни и бели вертикални и хоризонтални ивици, които подобно на мастилените петна на Роршах събуждаха различни асоциативни представи, в зависимост от това кой ги гледа. В случая гласовите отпечатъци напомняха на Луси за черно-бяла абстрактна картина на торнадо.

Тя сподели това с Бъргър и добави:

— Това, което аз съм направила, или по-точно, което е направил компютърът, е да открие звуци от гласа на Шандон от друг източник. В случая видеозапис на интервюто ти с него след ареста му в Ричмънд. Компютърът потърси сходни думи. Разбира се, мръсникът се е постарал да ни затрудни. Никъде в интервюто с теб — продължи Луси — не споменава Батън Руж, например. Нито някога е споменавал мен, Луси Фаринели. Тоест остават „когато“, „се върне“ и „кажете й“. Много по-малко звуци, отколкото ми трябват за сравнение. Нужни са поне двайсет сходни звука за положително наслагване. Но и това, с което разполагаме, дава забележително сходство. Най-тъмните петна върху познатите ни и въпросните гласови отпечатъци си съответстват по интензивност на честотите. — Тя посочи черните петна на гласовите отпечатъци върху компютърния екран.

— Изглежда е същият глас — отбеляза Бъргър.

— Определено. В четирите думи „когато“, „се върне“ и „кажете й“. Съгласна съм.

— Хей, аз пък съм убеден — обади се Манъм. — Но няма да ни е никак лесно пред съда поради причините, които изтъкна Луси. Нямаме достатъчно сходни звуци, за да убедим съдебните заседатели.

— Забрави за съда в момента — каза най-уважаваният прокурор в Ню Йорк.

Луси натисна други клавиши и активира втори файл.

— „Започвам да докосвам гърдите й и да разкопчавам сутиена й“ — произнесе мекият учтив глас на Жан-Батист.

Тогава Луси поясни:

— Ето ги другите три фрагмента от интервю, които съдържат думите за сравнение.

— „Отначало бях малко объркан, когато не успях да сваля горнището й.“

Следващият фрагмент:

— „Но мога да кажа, че си красива“ — шепнеше Жан-Батист.

— Ето още — продължи Луси.

— „Това беше билет за връщане до Ню Йорк, треньоре.“

Луси обясни:

— Ето ги нашите четири думи, Джейми, съвсем близки са. Както посочих, тези фрази са от видеокасетата с интервюто ти с него, преди да го призоват в съда.

На Луси й бе тежко да прослушва тези откъси от интервюто. Изпитваше смътна неприязън към Бъргър, задето бе накарала Скарпета да изгледа видеокасетата, въпреки че се налагаше да изтърпи манипулативната извратена порнография, след като той едва не я уби. Жан-Батист лъжеше и това му доставяше удоволствие. Без съмнение бе изпитвал сексуална възбуда при мисълта, че Скарпета, едновременно жертва и главен свидетел, бе негова публика. Тя трябваше да гледа и слуша в продължение на часове как той пресъздава не само онова, което бе извършил в Ричмънд, но и така наречената от него романтична среща през 1997 година със Сюзан Плес, телевизионен метеоролог от Си Ен Би Си, чието обезобразено тяло бе намерено в апартамента й в Ъпър Ийст Енд в Ню Йорк.

Тя беше двадесет и осем годишна красива афроамериканка, смазана и хапана по същия чудовищен начин, както и останалите жертви на Шандон. Само при нейното убийство бе открита семенна течност. По-късните жертви от Ричмънд бяха намерени голи само от кръста нагоре и не бе открита семенна течност, а само слюнка. Този факт навеждаше на извода, базиран отчасти на ДНК анализа, че фамилията Шандон бе изплела гъста престъпна мрежа с цел обогатяване, в която чудовищните извращения се практикуваха като форма на садистичен спорт. Жан-Батист и Джей Тали просто си доставяха удоволствие. При убийството на Сюзан Плес двамата братя си бяха подали щафетата — чаровният Джей бе прелъстил и изнасилил Сюзан, след което я беше прехвърлил на грозния си импотентен брат.

Луси, Бъргър и Манъм разглеждаха звуковите спектрограми на компютърния екран. Въпреки че гласовият анализ не бе точна наука, и тримата бяха убедени, че човекът, оставил съобщението, и Жан-Батист Шандон бяха едно и също лице.

— Можех да мина и без тази техника. — Бъргър прокара пръст по видеоекрана и остави по него едва забележима следа. — Така или иначе щях да позная гласа на кучия син.

Луси обясни, че сателитното проследяване сочи непосредствена близост със сградата, докато данните показват, че обаждането е направено от другия край на страната, в сектор „Полунски“, Тексас.

— Как да разбираме това?

Бъргър поклати глава.

— Освен ако няма някаква техническа неизправност или някакво друго обяснение, което ми убягва, поне за момента.

— Преди всичко искам да знам със сигурност, че Жан-Батист Шандон е все още в смъртното отделение в Тексас и че екзекуцията му е насрочена за седми май — заяви Луси.

— Няма шега — измърмори Манъм, докато щракаше непрекъснато с химикалката — нервен навик, който подлудяваше всички, които го познаваха.

— Зак? — Бъргър повдигна веждата си с вперен в химикалката поглед.

— Извинявай. — Той я пъхна в предния джоб на колосаната си бяла риза. — Ако не ви трябвам, ще проведа няколко телефонни разговора. — Погледна и двете.

— Засега не. Ще те потърсим по-късно — отговори Луси. — И ако някой ме търси по телефона, казваш, че никой не знае къде съм.

— Още не си готова да се появиш? — усмихна се Манъм.

— Не.

Той напусна стаята и вратата с дебела тапицерия издаде едва доловим тъп звук.

— А Руди? Надявам се, че е в апартамента си, където взема душ или е легнал да поспи. Като те гледам, и ти май трябва да го последваш.

— И двамата работим. Той е в кабинета си от другата страна на приемната и е потънал в киберпространството. Руди е интернет наркоман.

— За да получа заповед за вземане на клетки от Шандон за ДНК анализ — изтъкна Бъргър, — трябва да представя убедителна причина, Луси. А един записан телефонен разговор — няма да свърши работа. Знам колко мразиш нещо да изтече от този офис… Особено след като не сме наясно какво означава това телефонно обаждане.

Бъргър се усмихна и в очите й се мярна лека тъга, докато разглеждаше строгото решително изражение върху лицето на Луси, все още гладко и греещо от младост, лице с чувствени, плътни устни с цвят на тъмна, червена пръст.

Ако е истина, че хората започваха да умират от деня на своето раждане, Луси сякаш правеше изключение. Всичко човешко й бе чуждо и Бъргър се опасяваше, че Луси няма да живее дълго. Представяше си властното й младо лице и силното й тяло върху масата за аутопсия от неръждаема стомана с пронизан от куршум мозък и колкото и да се опитваше да изтрие този образ от въображението си, не успяваше.

— Нелоялността, макар и породена от слабост, е непростим грях — съгласи се Луси, озадачена и смутена от погледа на Бъргър. — Какво има, Джейми? Да не би да смяташ, че нещо изтича оттук? Господи, ето какво сънувам, когато имам кошмари. Кошмарите, с които живея. Страхувам се от това повече от смъртта. — Тя започна да се самонавива. — Само да хвана някой предател… добре, един Юда в тази организация стига и тогава всички загиваме. Затова трябва да съм твърда.

— Да, твърда си, Луси. — Бъргър се изправи, хвърляйки бегъл поглед към образа на уловения глас на Шандон на монитора. — Тук, в Ню Йорк, вече имаме едно все още незакрито и нерешено дело: Сюзан Плес.

Луси също се изправи с поглед, впит в Бъргър, предусещаше какво ще й каже.

— Шандон е обвинен в нейното убийство и ти знаеш причината, поради която се отказах и вместо да повдигна обвинение го прехвърлих в Тексас.

— Заради смъртното наказание.