Стръв за алигатори

119.

Бентън остави своя „Ягуар“ на сигурно място пред една църква на по-малко от половин миля от плантацията на Дард.

Всеки път щом чуеше кола или камион да се приближават и от двете посоки, се шмугваше в храсталака и потъваше в гъстата гора около пътя, водещ към река Мисисипи. Освен че не знаеше кой може да се появи, бе наясно, че щеше да привлече вниманието с това, че върви сам в дъжда, отстрани на тесния път, с черен костюм, черна тениска, черна шапка и черна набола брада. Някой можеше да спре и да го попита дали не е закъсал с автомобила. Или поне щяха да го зяпат.

Щом забеляза портата, покрай която бе минал с колата късно снощи, напусна паважа и навлезе в гората, този път по-навътре, докато пред погледа му не изникна стърчащата над дърветата къща. Внимаваше къде стъпва, за да не строши падналите клонки. За щастие мъртвите листа бяха мокри и безшумни. Когато обхождаше района предната вечер, не посмя да навлезе в гората, тъй като беше тъмно, не се виждаше нищо и той не се реши да използва фенер. Но се прехвърли през портата, при което изпоцапа джинсите си и якето с ръжда — една от многото причини, поради които избра да облече отново костюма си.

Чудеше се колко ли се бе променило мястото, откакто бе ходил там за последен път. В тъмнината беше трудно да се определи дали бе добре поддържано. Хвърли камък близо до храсталака отпред, за да провери дали светлинните сензори се задействат при движение. Опита отново, но не се включи нито един прожектор. Ако някое устройство все още работеше и той го задействаше тази сутрин, светлината нямаше да се забележи, независимо че небето бе обвито в сива мъгла. Плантацията беше оборудвана със сложна система от камери.

На алеята имаше един нов бял „Мерцедес 500 АМС“ и по-стар модел бяло „Волво“. Мерцедесът не беше тук предната нощ. Бентън не знаеше кой е собственикът му, нито имаше време и средства да проследи луизианския регистрационен номер. Волвото принадлежеше на Евелин Гидон или поне така беше преди шест години. Благодарен на тъмното си облекло, Бентън замръзна зад едно дебело капещо дърво, когато входната врата на къщата се отвори. Той приклекна и напълно изчезна на около петнайсетина метра вляво от предните стъпала.

Отвътре излезе федералният прокурор Уелдън Уин, говореше гръмогласно както обикновено и беше по-дебел от последния път, когато Бентън го бе виждал. Присъствието на Уелдън Уин не влизаше в плановете, но определено бе жокер. То недвусмислено намекваше, че Жан-Батист Шандон е потърсил или ще потърси убежище в семейната крепост в Батън Руж. Плантацията — център на невероятна корупция, която се бе изплъзвала от подозрение в продължение на десетилетия благодарение на това, че хората, свързани с нея, бяха или напълно лоялни, или мъртви.

Бентън, например, бе мъртъв.

Той наблюдаваше как федералният прокурор на Батън Руж тръгна по покритата с плочки пътека към стара каменна постройка с тъмна готическа врата, която водеше надолу към винарската изба — вековната пещера от виещи се почти половин миля тунели, издълбани навремето от робите. Уин отключи вратата, влезе вътре и я затвори след себе си. Бентън бързо се придвижи приведен, вече вир-вода от дъжда, като се криеше зад чимширите и шареше с поглед между винарската изба и къщата. Следващият му ход беше най-рискованият. Изправи се и тръгна с небрежна походка, обърнат с гръб към къщата.

Ако някой погледнеше през прозореца, човекът с черни дрехи щеше да мине за приятел на фамилията Шандон.

Вратата бе от масивно дъбово дърво и зад нея се долавяха приглушени гласове.